Р Е Ш Е Н И Е №260058/25.9.2020 г.
гр. Ямбол, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия
в открито съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на
секретаря Т. К. като разгледа докладваното от съдия В. Спасова гр. дело № 333/
2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Подадена е искова молба от „Профи кредит
България“ ЕООД - гр.София, представлявано от юрисконсулт Р.И.И., срещу Д.Ж.Р. ***. В нея се твърди, че между страните - „Профи кредит
България“ ЕООД в качеството му на кредитор, от една страна, и от друга страна В.В.М. в качеството на клиент и Д.Ж.Р. в качеството на съдлъжник е сключен на 22.05.2018 г. договор
за потребителски кредит № *** за сумата 5000 лв., която е преведена по
посочена от длъжника банкова сметка. ***. ГПР е 49,89 %. Сключено е
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по силата на
което се дължи и възнаграждение от 3750
лв.. Длъжниците са се съгласили да погасяват ежемесечно 24 вноски по 309,11
лв., но след сключване на споразумението вноските са по 465,36 лв. на месец. С
Анекс №1/27.10.2018 г. една от вноските -№4 е отложена и е променен
погасителният план- вноските са станали 25. ГПР вече е 45,69 %. Извършени са
частични плащания на задълженията по
погасителния план и след
изпадането на
дължниците в забава, съгласно чл. 12.3 от Общите условия към договора е настъпило автоматично
прекратяване на договора и е обявена предсрочна изискуемост на задълженията на 31.07.2019 г., за което на ответницата е изпратено уведомително писмо. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ***/2019 г. на ЯРС е пропуснато да се
посочи настъпването на тази изискуемост. От съда се иска да постанови решение, с
което да установи, че ответницата дължи на ищеца 3729,86 лева - главница, 701,25 лева
– неплатено договорно възнаграждение, 2437,75 лв.- неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповедта до окончателното плащане, като
се претендират и съдебни разноски.
В с.з. ищецът не
изпраща представител, но исковете се поддържат в писмена молба.
В срока за отговор
ответницата заявява, че исковете са допустими, но неоснователни. Възразява, че
договорът за кредит е недействителен на осн. чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,
поради липса на ясна методика за формиране на годишния процент на разходите.
Недействително е и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. Възнаграждението по него е прекомерно, а и не са посочени в договора за
кредит съобразно изискванията на закона услугите, за които то се дължи- видът,
размерът и действието, за което се събират такси и комисионни (чл.10а ал.4 ЗПК). Освен това по споразумението е уговорено възнаграждение за възможността
да се ползват услуги, а не за реално предоставени такива. Поради това според
ответницата е налице неравноправна клауза в договора. Освен това с договореното
възнаграждение по споразумението ГПР надвишава пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК. Сочи се, че
клаузата за възнаграждение по пакета от допълнителни услуги се явява нищожна
поради противоречие с императивни законови норми. Оспорва се в отговора на
исковата молба и автентичността на Анекс №1/27.10.2018 г. относно подписа на
съдлъжника. Въпреки че ищецът е заявил, че ще се ползва от документа,
оспорилата го страна не е направила искане за откриване на производство по чл.
193 от ГПК за проверка на истинността му и за назначаване на графологична
експертиза, след дадените от съда указания за необходимостта от това.
Съдът въз основа на
доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не се
спори, а и от представеното, заверено от ищеца, копие на Договор потребителски кредит № ***.2018 г. е видно, че е предоставен заем
на В.В.М. от 5000 лв., а ответницата е солидарен длъжник. Част от сумата е отпусната за
рефинансиране на други заеми- към „Кеш кредит“ ЕАД (573,60 лв.) и „Кредит тайм“
ЕООД (900 лв.) Договорено е, че размерът на месечната погасителна вноска е 309,11
лв., като срокът на кредита е 24 месеца, с падеж на последната вноска-02.06.2020 г.. Посочена е в договора
обща сума по кредита 7418,64 лв. при фиксиран годишен лихвен
процент 41,17 %, годишен процент на разходите
-49,89 %. Съгласно Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, е закупен е пакет от допълнителни услуги срещу възнаграждение от 3750
лв. с месечна вноска от 156,25 лв. В договора е отбелязано, че закупуването на
пакета не е задължително условие за отпускане на кредита или за уговарянето на
условията по него. Споразумението урежда право на
длъжника да поиска отлагане, намаляване на месечни вноски, като се дължи
пълният първоначално договорен размер в края на срока на договора, а също така
може да поиска промяна на датата на падежа на неизискуемите вноски. Представени са Транзакции от 10.01.2020 г. на
„Банка ДСК” за извършени на 23.05.2018 г. преводи от ищеца на сумите за
рефинансиране на заеми и сумата от 3526,40 лв. с получател В.В.М..
Чл. 12.3 от
Общите условия към
договор за потребителски
кредит, подписани от
страните, съдържа цитираната в исковата молба клауза за автоматично
прекратяване на договора и обявяване на вземанията по
предоставения кредит за предсрочно изискуеми, при допуснато просрочие на две или повече последователни месечни вноски в пълен
размер.
Съгласно Анекс на №1/27.10.2018 г. вноска №4 по
кредита е отложена в края на погасителния план и е изготвен нов такъв-с
последна падежна дата на 02.07.2020 г. Лихвеният процент се запазва, а ГПР
става -45,69 %. Останалите клаузи са непроменени.
Не е спорно
посоченото в исковата молба плащане на осем пълни вноски по погасителния план от
длъжника или на суми в общ размер на 3920 лв., както и че последното плащане е
на 27.03.2019 г. От платената сума 1250 лв. са за възнаграждение по закупения
пакет от допълнителни услуги- 8 вноски по 156,25 лв. Според ищеца е погасена
част от номинала от 3785,13 лв., като са погасени и лихви за забава, и такси.
Ищецът е изготвил
до ответницата Уведомително писмо от 07.08.2019 г. за предсрочната изискуемост
на вземанията, представено по делото, за което няма данни да е изпратено.
Не се спори относно
издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от
ищеца заявление срещу солидарните длъжници за процесните вземания, както и за
такса от 30 лв. и лихва за забава от 100,76 лв., видно и от приложеното ч.гр.д. № ***/2019 г. на ЯРС, като за последните две вземания не е
предявен установителен иск. Заповедта е връчена на ответницата и същата е
подала възражение в срок.
Въз основа на
горното съдът прави следните правни изводи:
Предявени са
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК
вр.чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 9 ал.1 от ЗПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 9 ал.1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Този вид договор за
заем е самостоятелен, особен вид, уреден от специален закон. Съгласно
специалния ЗПК договорът може да бъде не само реален, но и консенсуален,
доколкото кредиторът може да се задължи да предостави заем, т.е. договорът се
счита за сключен с постигане на съгласие по основните му елементи, а не с
предаване на сумата. В случая не е спорен факта на получаване на заетата сума.
Оспорването
на действителността на договора за кредит като противоречащ на ЗПК-чл.11 ал.1
т.10, поради липса на ясна методика за формиране на ГПР, е неоснователно. В
договора е посочен съгласно изцискванията на закона годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора. Методика за изчисляване изисква разпоредбата
на чл.11 ал.1 т.9а, но относно референтния лихвен
процент.
В случая е договорена фиксирана лихва, а не референтна и изискването за
посочената методика е неприложимо.
Твърдението, че с
договореното възнаграждение по споразумението за закупуване на пакет от
допълнителни услуги ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК, не може да бъде споделено.
Споразумението има самостоятелен характер. Касае
други вземания (свързани с други услуги), а не произтичащите от същинския
договор за кредит. Неговите параметри нямат отношение към тези по
кредита. Неговата недействителност не засяга действителността на договора за
кредит. Разпоредбата на ал.4 на чл.19 от ЗПК действително ограничава размера на ГПР до петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая обаче ГПР,
свързан с параметрите по договора за кредит, не надвишава този размер, тъй като
е под 50 % (законната лихва е определена от МС и включва основния лихвен
процент плюс 10 пункта).
Основателни са обаче възраженията за недействителност на клаузите по
споразумението за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги. Уговорено е
заплащане на възнаграждение независимо от предоставянето на „услугите“.
Уговорен е общ размер на погасителните вноски, независимо от вида на различните
услуги. В ЗПК е уредено право на кредитора на такси и комисионни за
предоставени услуги, а не за възможността да бъдат предоставени. Освен това
няма характер на услуга предоговарянето и отсрочването на вноски по заема, което
допълнително съглашение може да се постигне във всяко облигационно
правоотношение. Длъжникът следва да плаща цена за
получаване на „услуга“, предоставянето на която зависи изцяло от волята на кредитора- дали да се
стигне до допълнително споразумение (анекс), т.е. налице е неравновесие
между правата и задълженията между последния и потребителя и доводите на ответницата за наличие на неравноправна клауза са
основателни. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Изброените в ал.2 хипотези не изчерпват
всички случаи на неравноправност и не ограничават в случая приложението на ал.1. В случая клаузата за допълнително възнаграждение следва да се приеме за нищожна по смисъла на чл.
146, ал. 1 от ЗЗП.
Освен това са основателни възраженията за прекомерност на възнаграждението
за допълнителни услуги. Договорено е заплащане на сумата от 3750 лв., доближаваща се до
заетата сума от 5000 лв. Същевременно длъжникът би могъл да получи и в случая е
получил промяна в срока за плащане на една от вноските по кредита, която не
може да се съизмери с това възнаграждение. Следователно е налице очевидна
нееквивалентност на насрещните престации, което води до нищожност на споразумението поради
противоречие с добрите нрави- чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Добрите
нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи
принципи или произтичат от тях и чието нарушаване опорочава сключената сделка.
Поради това искът за това вземане е неоснователен, и
следва да бъде
отхвърлен.
Нищожността на
клаузата за възнаграждение за допълнителни услуги касае размера на задълженията
за главница и лихва. Платената от длъжника сума от 1250 лв. за допълнителните
услуги следва да бъде приспадната от действителните задължения. Тя е достатъчна
да покрие още четири вноски за главница и лихва, т.е. за погасени следва да се
считат 12 вноски по кредита. Остават дължими само останалите 12.
Следва да се
отбележи, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията. ВКС е
постановил решение по реда на чл. 290 от ГПК по въпроса изискуемо
ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вземане, произтичащо от договор
за заем, сключен с финансова институция (каквато е и ищцовото дружество), в който договор се
съдържа уговорка, че целият заем става предсрочно изискуем при неплащането на определен
брой вноски, но чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от кредитора
– финансова институция (Решение №3/17.04.2019 по т.дело №1831/2017 г., ТК, II т.о.). Прието е, че
страните по договора за заем за
потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл.9 от ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността
кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди
първоначално определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост.
Изключено е обаче предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването
на други обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да
е необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост, тъй като такава уговорка противоречи на характера на предсрочната
изискуемост на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово
едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до
длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока, уговорени в договора или предвидените в закона. С оглед на така
приетото от касационния съд, ЯРС счита, че уговорената между страните
предсрочна изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо волеизявление на
кредитора, което да е достигнало до длъжника. В случая е налице такова
изявление, но липсват доказателства да е било изпратено, съответно получено от
насрещната страна. Поради това не са настъпили последиците, предвидени в ОУ. Длъжникът не е изгубил
преимуществото на срока, договорен първоначално в негова полза. Вземанията са
изискуеми, тъй като е настъпил крайният падеж по погасителния план.
Неплатени са
вземанията за главница и лихви в размер съответно: 2999,14 лв. и 710,18 лв. (12
вноски в общ размер на 3709,32 лв.). С оглед на това искът за главница е
частично основателен, а искът за договорна лихва е предявен в по-малък размер
–за 701,25 лв. и следва да бъде уважен.
Ответницата е
подписала договора за кредит като солидарен длъжник по смисъла на чл. 121 от ЗЗД и отговаря за задълженията на кредитополучателя солидарно. Съгласно чл. 122 кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от
длъжниците. Поради това ответницата дължи заплащане на
вземанията на кредитора.
Не следва да бъдат обсъждани изложените след
изтичане на срока за отговор по чл. 131 от ГПК възражения на ответницата
относно качеството й на поръчител. Може да се отбележи само, че договор за
поръчителство не е сключван, а платеното от нея тя може да претендира от
кредитополучателя с иск по чл. 127/2 от ЗЗД.
Искането на ищеца
за присъждане на разноските е основателно и следва да се уважи съгласно чл. 78
ал.1 от ГПК-съразмерно на уважената част от иска. На ищеца следва да се
определи възнаграждение за защита от юрисконсулт по реда на чл. 78 ал.8 ГПК вр.
чл. 25 ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лв., като
направените разноски за държавна такса са 159,32 лв. Съразмерна на уважената
част от иска е сумата от 139,70 лв.
Съгласно Тълкувателно решение
№ 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по заповедното производство в исковото
производство. В
заповедното производство са дължими разноски съразмерно на уважената част от
иска. Ищецът не е предявил иск за сумата общо
от 130,76 лв. – лихва за забава и такси, която е предмет на заповедното
производство, поради което разноските, направени във връзка с нея, не следва да
се присъждат. За тези вземания заповедта подлежи на обезсилване от заповедния
съд, тъй като е компетентен в случая, когато не е предявен иск в преклузивния
1-месечен срок.
Водим от горното ЯРС
Р Е Ш И:
Приема за установено, че Д.Ж.Р., ЕГН **********,***, дължи на „Профи кредит
България“ ЕООД - гр.София, бул. „България“ № 49,
бл.53Е, вх.В, ЕИК № ***, въз основа на Договор за потребителски кредит № ***.2018 г. главница в размер на 2999,14 лв.,
ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение-25.11.2019 г. до окончателното плащане и 701,25 лева – неплатено договорно възнаграждение, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № ***/2019 г. на ЯРС, а исковете за главница
за разликата над 2999,14 лв. до 3729,86
лева и за неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
2437,75 лв. като неоснователни ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Д.Ж.Р. да заплати на „Профи кредит
България“ ЕООД - гр.София, направените по заповедното производство разноски в размер на 100,44 лв. и направените по делото разноски в
размер на 139,70 лв..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ЯОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: