№ 2172
гр. Бургас, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:НЕВЕНА ИВ. КОВАЧЕВА
при участието на секретаря СТАНКА Д. ДОБРЕВА
като разгледа докладваното от НЕВЕНА ИВ. КОВАЧЕВА Гражданско дело
№ 20232120103523 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Г. Н., ЕГН
**********, адрес: гр. * срещу „Кредит гарант Бг” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: *, представлявано от К. В. В., с която се иска от съда да приеме за установено
по отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумата от 584,80 лева възнаграждение
по договор за гаранция, сключен между страните с цел обезпечение на договор за кредит от
15.07.2022 г., сключен между Н. и „Н.“ ООД.
Посочено е, че на 15.07.2022 г. Н. и „Н.“ ООД са сключили договор за
кредит, като за обезпечение на договора за кредит е сключен договор за гаранция с „Кредит
гарант БГ“ ООД. Н. е получила писмо от „Н.“ ООД, с което е уведомена, че дължи на
ответното дружество сума в размер на 584,80 лева възнаграждение по договор за гаранция,
тъй като е изпаднала в забава по договора за кредит и гаранционното дружество е заплатило
сумата вместо нея. Счита, че не дължи възнаграждение по договор за гаранция в размер на
584,80 лева, тъй като договорът е нищожен – противоречащ на добрите нрави и на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Налице е нееквивалентност на престациите, тъй като сумата от 584,80 лева по
договора за гаранция е в размер над сумата по отпуснатия кредит от 500 лева. Освен това
сумата се дължи, без потребителят да получава нищо насреща. Освен това се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона. С договора
за поръчителство не се цели обезпечаване на договора за кредит, а допълнително
оскъпяване. Договорът е недействителен и на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Изложени са подробни доводи.
Моли съда да уважи иска и му присъди сторените съдебно-деловодни
1
разноски.
Ответникът чрез процесуален представител е изложил становище за
недопустимост, евентуално неоснователност на претенцията. Посочено е, че не е налице
правен интерес от предявяване на иск срещу „Кредит гарант Бг” ООД, доколкото
дружеството не е претендирало от ищеца процесната сума.
Моли съда да отхвърли иска и му присъди сторените съдебно-
деловодни разноски.
Правната квалификация на предявения иск е чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съдът намира възражението на ответната страна за недопустимост на
претенцията поради обстоятелството, че от ищцата не е търсена за плащане от страна на
дружеството процесната сума, за неоснователно. Наличието на правен интерес за ищеца от
установяване със сила на присъдено нещо на отричаното от него право на ответника да
събере твърдяно от него вземане се установява от представената писмена кореспонденция
между страните, видно от която Н. е в била в просрочие по сключен с „Н.“ ООД договор за
кредит, че вместо нея задължението й е заплатено от „Кредит гарант БГ“ ООД по силата на
договор за предоставяне на гаранция и по същия Н. се е задължила да заплати на ответното
дружество възнаграждение, както и от оспорването на иска от страна на „Кредит гарант Бг”
ООД. Този интерес обуславя и допустимостта на предявения иск.
По направените с исковата молба възражения за нищожност на
договора за гаранция, както и недействителност поради наличие на неравноправни клаузи
съдът намира следното:
Между страните не се спори, установява се и от представените писмени
доказателства, че са сключили на 18.10.2022 г. договор за предоставяне на гаранция, като
наредителят (Н. Н.) е възложил, а гарантът („Кредит Гарант Бг“ ООД) се е съгласил да
издаде гаранция в полза на „Н.“ ООД за сума в размер на 1000 лева с цел гарантиране на
изпълнението на паричните задължения на Н. по сключен договор за кредит с „Н.“ ООД от
15.07.2022 г. В чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено, че Н. дължи на дружеството
възнаграждение за издаване на гаранцията. Поради неплащане в срок на задълженията на Н.
по договора за кредит, „Кредит Гарант Бг“ ООД е платило вместо нея на кредитодателя
дължимата сума по договора за кредит. В чл. 6 от договора за потребителски кредит,
сключен с „Н.“ ООД, е предвидено, че, ако заемателят не изпълни задължението си,
предвидено в Общите условия към договора, да предостави на кредитора гаранция по
кредита, дължи на заемодателя неустойка, която се дължи за периоди от действие на
договора за кредит без предоставена гаранция. Именно в изпълнение на това свое
задължение Н. е сключила процесния договор за предоставяне на гаранция с ответното
дружество. Въпреки това съдът намира, че двата договора са самостоятелни, сключени с
различни дружества, като и по двата от тях ищецът дължи изпълнение на различни
основания и към различен правен субект. Ето защо и договорът за предоставяне на гаранция
не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, доколкото същият не
2
представлява договор за кредит. За процесното правоотношение са относими разпоредбите
на Закона за защита на потребителите, доколкото ищецът има качеството си на потребител с
оглед дефиницията, дадена в т. 1 на § 13 от закона – ползва услуги на търговец в кръга на
професионалната му дейност.
На първо място са изложени доводи от страна на ищеца, че договорът
за гаранция е нищожен – противоречащ на добрите нрави и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочено е,
че е налице нееквивалентност на престациите, тъй като сумата от 584,80 лева по договора за
гаранция е в размер над сумата по отпуснатия кредит от 500 лева. Освен това сумата се
дължи, без потребителят да получава нищо насреща.
Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца, че договорът
за гаранция е неравноправен, защото с уговарянето на възнаграждението по него се стига до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона. Не е
налице подобно нарушение, доколкото страни по двата договора са две различни дружества,
като приемайки плащанията по двата договора да се извършват едновременно от страна на
кредитополучателя (като част от една обща погасителна вноска), дружествата са създали
улеснение за последния, като не е предмет на настоящия спор как тези дружества уреждат
впоследствие отношенията помежду си. Поради същия мотив неоснователно е и
възражението, че с договора за поръчителство не се цели обезпечаване на договора за
кредит, а представлява допълнително оскъпяване. На следващо място, както бе посочено по-
горе, неотносими към процесния договор са разпоредбите на ЗПК и условията за наличие на
неравноправност, посочени в него.
Следва да се обсъдят възраженията, че договорът е недействителен и на
основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В ал. 2 на разпоредбата са
изброени хипотези, при които една клауза в договора се явява
неравноправна. Съдът намира, че клаузата на чл. 1, ал. 2 за възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция е неравноправна на основанията, посочени от ищеца. На първо
място, видно от представените по делото доказателства, на длъжника е отпуснат кредит в
размер на 500 лева, а се търси възнаграждение за предоставена гаранция в общ размер от
584,80 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност
и справедливост. На следващо място посоченото възнаграждение в чл. 1, ал. 2 от договора е
неясно и неопределяемо от потребителя – не е посочен конкретен размер на
възнаграждението и период на дължимост. За потребителя като субект, за който не се
изисква да има икономическо образование, би било невъзможно да пресметне сам сумата,
която следва да заплати като възнаграждение на търговеца, изхождайки от параметрите и
лихвените проценти, посочени в разпоредбата. Поради това и клаузата е неравноправна и на
основание т. 19 от ал. 2 на чл. 143, доколкото не позволява на потребителя да прецени
3
икономическите последици от сключването на договора, неразбирайки какъв е точният
размер на сумата, която следва да заплати на гаранта.
Поради това и съдът намира, че клаузата, определяща възнаграждение
в полза на „Кредит гарант БГ“ ООД в договора за предоставяне на гаранция, е
неравноправна и плащане по нея не се дължи, като претенцията следва да бъде уважена.
Съобразно направено изрично искане и предвид наличие на
доказателства за реално сторени съдебно-деловодни разноски, както и съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на
50 лева за държавна такса. Ищецът е представил договор за правна защита и съдействие, в
който е отбелязано, че процесуалното представителство е безплатно на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА
„съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.
36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.“. Ето защо и ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адв. М. с оглед направеното искане адвокатски хонорар, определен
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, ведно с дължимото върху сумата ДДС, предвид
представените доказателства, че адвокатът е регистриран по ДДС.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника „Кредит
гарант Бг” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, представлявано от К. В. В.,
че Н. Г. Н., ЕГН **********, адрес: гр. * не му дължи сумата от 584,80 лева възнаграждение
по договор за предоставяне на гаранция от 18.10.2022 г., сключен между страните с цел
обезпечение на договор за кредит от 15.07.2022 г. между Н. и „Н.“ ООД, тъй като клаузата
на чл. 1, ал. 2 от договора за гаранция е неравноправна.
ОСЪЖДА „Кредит гарант Бг” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: *, представлявано от К. В. В., да заплати на Н. Г. Н., ЕГН **********, адрес:
гр. *, сумата 50 лева (петдесет лева) съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Кредит гарант Бг” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: *, представлявано от К. В. В., да заплати на адвокат М. В. М. от АК - Пловдив
сумата от 480 лева (четиристотин и осемдесет лева) адвокатско възнаграждение с ДДС за
безплатно процесуално представителство на ищеца по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
4
5