№ 337
гр. В.Т., 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В.Т. в публично заседание на шести октомври през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Евгений Пачиков
Йордан Воденичаров
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Теодорина Димитрова Въззивно гражданско
дело № 20214100500524 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
ВГрД № 524/2021 година по описа на ВТОС е образувано, след като
съгласно определение № 307 от 28.06.2021 година, постановено по в.ч.гр.д. №
257/2021г. по описа на Апелативен съд – В.Т. на основание чл. 23, ал. 3 от
ГПК в.гр.д. № 196/2021 г. на Окръжен съд – Л., е изпратено за разглеждане
във окръжен съд – В.Т..
Въззивното производство е образувано въз основа на подадена въззивна
жалба от ЧСИ Ц.Н. № 756 с район на действие ОС-П., против решение № 160/
29.12.2020г. постановено по гр.д. № 488/2020 година по описа на Районен съд
– Л., с което е уважен иск с правно основание чл. 439 вр. чл. 124 от ГПК,
предявен от В. Н. Н.. В жалбата се навеждат оплаквания за
незаконосъобразност и необоснованост на решението. Иска се отмяна на
решението и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът е подал отговора на
въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло по подробно изложени
1
съображения. Моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден
като правилен, а въззивната жалба - оставена без уважение. Претендира
разноски.
Постъпила е и частна жалба от В.Н. против определение № 87 от
12.02.2021 година, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което искането за
изменение на Решение № 160 от 29.12.2020 година в частта му относно
разноските. Жалбоподателят е останал недоволен счита за незаконосъобразно
това определение. Твърди, че му се дължат разноски по делото.
С обжалваното решение Районен съд – Л. на основание чл. 439, ал. 2
ГПК във вр. с чл. 124 ГПК е приел за установено, че вземането на ответника –
взискател ЧСИ Ц.Н. по отношение на В.Н., обективирано в изпълнителен
лист, издаден от Окръжен съд – П. на 15.05.2008 г. по гр.д. № 78/2007 г. по
описа на Окръжен съд – П., въз основа на който е образувано изп.д. № 18 по
описа на ЧСИ П. П. № 905 и район на действие – Окръжен съд – П. е погасено
по давност.
Страните не са направили искания за събиране на нови доказателства
или нито други искания по делото.
В съдебно заседание:
Жалбоподателят не се представлява и не взема становище по жалбата.
Ответникът по жалбата се явява в съдебно заседание. Оспорва жалбата
на ответника, поддържа своята частна жалба. Моли съда да постанови
решение, с което да потвърди това на районния съд като правилно и
законосъобразно.
Великотърновският окръжен съд като въззивна инстанция взе предвид
наведените в жалбата оплаквания, обсъди доводите на страните по реда на чл.
271 от ГПК и като прецени по реда на чл. 235, ал. 1 от ГПК събраните по
делото доказателства, приема за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. С
оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Въз основа на влязло в сила Определение № 672/20.12.2007 г. по гр.д.
№ 78/2007 г. по описа на Окръжен съд – П., с което ищецът е осъден да
заплати в полза на ответника сума в размер на 200,00 лева., представляваща
деловодни разноски е образувано изп. дело № 394/2009 г. по описа на ЧСИ
И.К., а впоследствие въз основа на същия изпълнителен лист е образувано
изп. дело № 18/2017 г. по описа на ЧСИ П. П..
Не са представени доказателства, че по първоначално образуваното
изпълнително дело са извършвани каквито и да е било действия от страна на
съдебния изпълнител – независимо от тяхното естество /такива прекъсващи
теченето на погасителна давност или съответно непрекъсващи давността/.
Установява се, че върху гърба на изпълнителния лист съществува
отбелязване, че последното действие е извършено на 04.08.2015 г. по молба с
вх. № 00058/04.08.2015 г., но липса посочване какво е конкретно извършеното
действие.
Относно началният момент на изискуемост на вземането настоящият
съдебен състав приема следното:
Вземането е обективирано в Определение № 672/20.12.2007 г. по гр.д.
№ 78/2007 г. по описа на Окръжен съд – П., което е потвърдено с
постановяване на Определение № 162/14.04.2008 г. по гр.д. № 683/2008 г. по
описа на ВКС.
Съобразно правилото на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, според което ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е
всякога петгодишен, то в обсъжданата хипотеза давностният срок за
погасяване на вземането на ответника е петгодишен, доколкото това вземане е
съдебно признато - издаването на изпълнителен лист въз основа на някой от
посочените в чл. 237, б. „а“ от ГПК (отм.) има характера на съдебно признато
вземане - такъв характер има вземане, предмет на успешно проведено исково
производство. В този смисъл срокът е започнал да тече от датата на влизане
3
на постановяване на Определение № 162 по гр.д. № 683/2008 г. по описа на
ВКС – т.е. 14.04.2008 г.
Така изложената фактическа обстановка води до следните правни
изводи:
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения - изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на
сумите, ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
В случая ищецът - длъжник в заповедното производство претендира
защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за
принудително събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на
ответника изпълнителен лист. При наведени твърдения за настъпили след
влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва
недължимост на претендираното от ответника, предявеният иск по чл. 439 от
ГПК е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да
рефлектира върху дължимостта на процесното вземане.
Съобразно приетото становище в правната теория и съдебна практика,
погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а само на
възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да
съществува като вземане и длъжникът продължава да го дължи, но
възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение - чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесния отрицателен установителен иск съдебна защита - установяване
недължимост на вземане поради давност като правен резултат означава
установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение.
Установи се, че изискуемостта на вземането е настъпила на 14.04.2008
г. От този момент е започнала да тече погасителната давност. Изпълнителния
лист е издаден на 15.05.2008 г., въз основа на който е образувано изп.д. №
4
394/2009 г. по описа на ЧСИ И.К.. В резултат на образуваното изпълнително
производство, т.е. с предприемане на действия за принудително изпълнение,
по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността за погасяване на вземането на
кредитора се счита за прекъсната. Времето, изтекло от началния ден на
вземането до прекъсването на давността, се заличава и по силата на чл. 117,
ал. 1 ЗЗД от прекъсването започва да тече нов давностен срок, без да е
възможно сумирането на сроковете, изтекли преди и след прекъсването.
Новият срок е започнал да тече от 28.10.2009 г. – дата на образуване на
първото изпълнително производство.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че т.н. „перепмция“ е
настъпила на 28.10.2011 г., тъй като в продължение на 2 г., считано от
последното действие, не са били извършвани други изпълнителни действия.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане,
съгласно чл. 18 ЗЧСИ /, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер.
5
В допълнение следва да се посочи следното.
Въпросът от кога е започнала да тече погасителната давност или от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС заслужава по-подробен анализ.
Когато се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде
изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е
налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е
различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва
занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ.
Такова изискване не може да бъде поставено и пред правните субекти, по
отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на
тълкувателните решения и постановления. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена
правна норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна
сигурност. 3атова следва да се приеме, че последващите тълкувателни
решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са
се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между
страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното
постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците - решение № 252/17.02.2020 г. по гр. д. №
1609/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г., ВКС, ІV г. о., решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018г,
ВКС, ІV г. о. Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към
дата, предхождаща датата на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т. е. предхождаща датата 26.06.2015 г./, новата
погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от
датата на изтичане на релевантния двугодишен срок.
Следователно петгодишната погасителна давност за вземането по
6
процесния изпълнителен лист е започнала да тече от 28.10.2011 г. - датата на
прекратяване на първото изпълнително дело, съобразно разрешенията в
ППВС № 3/18.11.1980 г., а не от датата на последното изпълнително
действие, като същата е изтекла на 28.10.2016 г. Настоящият съдебен състав
на Великотърновския окръжен съд приема, че към датата на изтичане на
петгодишната погасителна давност по изпълнителното дело не е било
предприето изпълнително действие за удовлетворяване на взискателя.
Образуваното впоследствие второ изпълнително дело през 2017г. не следва да
се обсъжда, тъй като към този момент вече е била изтекла погасителната
давност, поради което и то няма как да я прекъсне.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на въззивника, че
следва да бъде зачетено изписването на гърба на изпълнителния лист, че е
извършено действие с посочване на конкретна дата. Както бе посочено не
всяко едно действие прекъсва давността, доколкото липсва изрично
посочване на извършеното действие, то не може да бъде извършена преценка
дали е от категорията на тези действия, които съгласно задължителните
указания на ВКС в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. прекъсват
давността или не е. Следва да бъде пояснено и че в тежест на ответника е
било доказването на процесното обстоятелство - дали давността е прекъсвана,
съответно спирана. Поради което и същият следва да понесе отрицателните
последици от недоказване на процесния факт, който твърди, а именно - че на
04.08.2015 г. давността е била прекъсната с извършване на действие по изп.д.
№ 394/2009 г. по описа на ЧСИ И.К. без да се посочва какво е то.
Предвид изложеното, Съдът приема, че 5-годишният давностен срок за
погасяване възможността за принудително събиране на вземането по
процесния изпълнителен лист е изтекъл на 28.10.2016 г. и към датата на
подаване на исковата молба 03.09.2020 г. е погасено правото на взискателя да
търси принудително удовлетворяване.
По изложените съображения и предвид съвпадението на изводите на
двете инстанции, първоинстанционният съдебен акт следва да бъде
потвърден.
По разноските:
В настоящото въззивно производство се разглеждат по същество две
жалби - една въззивна и една частна жалба, подадени съответно от ЧСИ Ц.Н.
7
и В. Н. Н..
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна.
Доколкото обаче същата не е представила доказателства за сторени такива, то
претенцията й не следва да бъде уважена.
По съединената за съвместно разглеждане Частна жалба срещу
Определение № 87 от 12.02.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с
което е отхвърлено искането за изменение на Решение № 160 от 29.12.2020 г.,
постановено по гр.д. № 488/2020 г. по описа на Районен съд - Л. в частта за
разноските, съдът намира следното:
Пред първоинстанционния съд ищецът е претендирал заплащането на
разноски, но не е представил доказателства за извършването на такива,
поради което и правилно районният съд не е уважил претенцията му.
Настоящият съдебен състав споделя изложените мотиви от
първоинстанционния съд, като не споделя доводите на частния жалбоподател.
Макар и носител на правото за присъждане на деловодни разноски, частният
жалбоподател не е представил доказателства, че е извършил такива нито в
първоинстанционното производство, нито пред настоящата съдебна
инстанция, поради което и частната жалба следва да бъде оставена без
уважение.
Водим от горните съображения, Великотърновският окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 160 от 29.12.2020 г., постановено по
гр.д. № 488/2020 г. по описа на Районен съд – Л..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 87 от 12.02.2021 г. ., постановено
по гр.д. № 488/2020 г. по описа на Районен съд – Л..
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и не
подлежи на обжалване!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9