Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 22.07.2020
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 5816 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 34477/07.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 4337/2018 г. по описа на СРС, 154 състав са уважени в една част
предявените от „Т.С.” ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
срещу Е.Д.З., ЕГН **********, е адрес: ***, АТ. Б 66, установителни искове по
чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и
по чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, като е признато за
установено, че Е.Д.З. дължи на „Т.С.” ЕАД, сумата 2716,74 лева-главница за
доставена от дружеството топлинна енергия и такси за услугата дялово
разпределение за периода от 03.01.2016 г. до 30.04.2017 г. до имот, находящ се в
ГР. СОФИЯ, УЛ. „*******, ведно със законна лихва за периода от 03.11.2017 г. до
изплащане на вземането, както и лихви за забава върху сумите в общ размер на
342,13 лева за периода от 01.03.2016 г. до 24.10.2017 г.
В останалата част с постановеното решение са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 124 от ГПК,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
срещу Е.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, АТ. Б66, за признаване за
установено, че Е.Д.З., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата
над 2716,74 лева –главница до пълния предявен размер от 6389,09 лева-главница,
за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до
02.01.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 03.11.2017 г. до изплащане
на вземането, както и лихви за забава над сумата 342,13 лева до пълния предявен
размер от 804,37 лева за периода от 01.11.2014 г. до 29.02.2016 г.
С постановеното решение, на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъдена Е.Д.З., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
сумата 82,44 лева - разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 78617/2017
г. по описа на СРС, 154 състав, и сумата 111,28 лева - разноски в исковото
производство пред СРС; на основание чл.78, ал.3 ГПК е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
да заплати на Е.Д.З., ЕГН **********,
сумата 402,34 лева - разноски в исковото производство пред СРС.
Решението е постановено при участие на подпомагаща
страна на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД /при допусната от СРС очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решението досежно отразяване участието на
подпомагащата страна в проведеното производство.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, в която се излагат съображения за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в частта, в която
са отхвърлени предявените искове. Същото се оспорва с оплаквания за нарушения
на материалния закон и процесуалните правила.
Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно не е съобразил
събраните в производството доказателства, сочещи че ответника е потребител на
ТЕ за битови нужди и е клиент за потребената в имота ТЕ за исковия период.
Отправя искане за отмяна на решението в обжалваната
част и уважаване на предявените искове в цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата Е.Д.З. изразява становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Отправя искане за потвърждаване
на постановеното решение от СРС в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Подпомагащата страна „Т.С.“ ЕООД не е изразила
становище по подадената въззивна жалба.
В останалата част решение № 34477/07.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 4337/2018 г. по описа на СРС, 154 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предмет на разглеждане в производство са положителни
установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в
качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот, за цена на незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и изравнение за
периода м.08.2013 г. - м.04.2014 г., ведно със законна лихва от 03.11.2017 г.
до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 791,51 лв. за периода от
01.11.2014 г. до 24.10.2017 г., за дялово разпределение: главница в размер на
77,68 лв., мораторна лихва в размер на 12,86 лв. за периода от 01.11.2014 г. до
24.10.2017 г.
За да отхвърли предявените искове в една част, СРС е
приел, че за времето от м.05.2014 г. до 02.01.2016 г. ответницата е била
собственик на недвижимия имот, за който са били потребени количества ТЕ.
Въпреки това същата не дължи заплащане на стойността на потребената в имота ТЕ
за битови нужди, тъй като прехвърлителят по договора за продажба, оформен с
нотариален акт за продажба на недвижим имот № 126, том I, per. № 2279, дело №
111/2012 г. от 09.05.2012 г.- Д.М.З., е запазил правото на ползване върху
продавания имот пожизнено. При съобразяване, че носителят на ограниченото вещно
право на ползване Д.М.З.- праводател на ответницата е починал на 03.01.2016 г.,
според формираните от СРС изводи след посочената дата до 30.04.2017 г. задължен
да заплати стойността на потребената в имота ТЕ за битови нужди е собственика -
Е.Д.З..
С оглед събраните пред първата инстанция писмени
доказателства и изложените от страните правни и фактически доводи,
първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора.
Безспорно е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран, че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е
била присъединена към топлопреносната мрежа.
Чрез представените в производството договор за
продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна на
държавни жилища от 23.02.1982 г., нотариален акт за продажба на недвижим имот №
126, том I, peг. № 2279, дело № 111/2012 г. от 09.05.2012 г. се установява, че
за периода от 23.02.1982 г. до 09.05.2012 г. собственик на топлоснабдения имот
- ателие № Б-66, находящо се на ул. „*******, блок № 309, ет. 18, гр.София е Д.М.З..
След 09.05.2012 г. собственик на имота е ответникът Е.Д.З.. За времето от
09.05.2012 г. до 02.01.2016 г. върху имота е било учредено вещно право на
ползване в полза на Д.М.З..
Както е установено, чрез представените пред първата
инстанция акт за смърт № 005/03.01.2016 г. издаден от СО, Район Сердика и
удостоверение за наследници от 12.01.2016 г. Е.Д.З. е наследник по закон на Д.М.З.
и е единствен собственик на имота, за който са били доставяни количества ТЕ.
Доводите на ищеца за допуснато нарушение на
материалния закон, съдът намира за неоснователни. В производството е
установено, че носител на правото на ползване върху имота, за който са
доставяни количества ТЕ за времето от 01.05.2014 г. до 02.01.2016 г. е именно Д.М.З.-
праводател на ответницата. С оглед това и изложените такива за нарушение на
процесуалните правила са недоказани и неоснователни.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия
са потребител и топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на
топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за
битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до
17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
"клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на
понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С оглед на това следва да се приеме, че страна по
договора за доставка на топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Използването на съюза
"или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от
тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно
от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно
титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57,
ал. 1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето
защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на
ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само
ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови
нужди.
Собственикът притежава т. нар. "гола
собственост" върху имота и докато съществува правото на ползване за трето
лице, той не би могъл да упражнява правомощието да я ползва. С оглед на това и
на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за разноските за ползването на имота е
ползвателят. Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала
от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите,
уредени в ЗС. По делото е установено, че вещното право на ползване е прекратено
със смъртта на ползвателя считано от 02.01.2016 г.
Наличието на учредено вещно право на ползване по
отношение на топлофицирания имот за част от исковия период е основание за
разноските за ползването й, в това число и за консумираната топлинна енергия,
да бъде ангажирана отговорността на вещния ползвател, но не и на собственика на
жилището.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваните
части следва да бъде потвърдено.
В постановеното решение е допусната очевидна
фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК досежно отразяване участието на
подпомагаща страна на страната на ищеца – ФДР „Т.с.“ ЕООД, която следва да бъде
отстранена като бъде посочено участието на посочената фирма с оглед
осъществяваното от нея дялово разпределение на потребената в имота ТЕ.
По разноските:
При този изход на спора - неоснователност на
въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски.
В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78,
ал.3 и ал.5 ГПК следва да бъде присъдена сумата 400.00 лв.-минимален размер на
адвокатско възнаграждение според указаното в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения при съобразяване
действителната правна и фактическа сложност на спора и извършените процесуални
действия от страните пред настоящата инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 34477/07.02.2019 г., постановено по гр.
д. № 4337/2018 г. по описа на СРС, 154 състав, в частта, с която са отхвърлени
исковете с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 124 от ГПК, предявени от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** срещу Е.Д.З.,
ЕГН **********, с адрес: ***, АТ. Б66, за признаване за установено, че Е.Д.З.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата над 2716,74 лева
–главница до пълния предявен размер от 6389,09 лева-главница, за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до 02.01.2016 г./ за
сумата 3672.35 лв./, ведно със законна лихва за периода от 03.11.2017 г. до
изплащане на вземането, както и лихви за забава над сумата 342,13 лева до
пълния предявен размер от 804,37 лева за периода от 01.11.2014 г. до 29.02.2016
г. /за сумата от 462.24 лв./, както и в частта, с която на основание чл.78,
ал.3 ГПК е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на Е.Д.З., ЕГН **********, сумата 402,34 лева - разноски в исковото
производство пред СРС, при допусната в постановеното решение очевидна
фактическа грешка по см. на чл.247 ГПК досежно отразяване в постановеното
решение, че като подпомагаща страна на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******
е участвал ФДР „Т.с.“ ЕООД.
В останалата Решение № 34477/07.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 4337/2018 г. по описа на СРС, 154 състав, като
необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на Е.Д.З.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3
и ал.8 ГПК сумата 400,00 лева - разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участие на подпомагаща
страна на страната на ищеца - „Т.С.“ ЕООД /при допусната от СРС очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решението досежно отразяване участието на
подпомагащата страна в проведеното производство.
След влизане в сила на настоящето решение делото да
се изпрати на СРС, 154 състав за отстраняване на очевидна фактическа грешка в
постановеното Решение № 34477/07.02.2019 г., постановено по гр. д. № 4337/2018
г. по описа на СРС, 154 състав досежно отразяване формираната воля от съда, че
решението е постановено с участие на „Т.С.“ ЕООД като подпомагаща страна на
страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.