№ 198
гр. Сливен, 14.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20232200500250 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №203/16.03.2023г. по гр.д.
№3529/2022г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено на
основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, т.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1
от ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД, че А. В. Б. дължи на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, гр.София сумата от 390,75лв., представляваща неизплатена главница по договор
за потребителски кредит №15591513 от 28.12.2017г., прехвърлен с цесия на
11.11.2021г. от БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
07.06.2022г. до окончателното й плащане, като иска за разликата над уважената част до
пълния претендиран размер от 3486,75лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С Решението са отхвърлени като неоснователни и недоказани, предявените от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против А. В. Б. искове с правно основание
чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, т.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.99, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата
В. дължи на ищцовото дружество сумата от 414,91лв., представляваща договорна
лихва по договор за потребителски кредит №15591513 от 28.12.2017г., прехвърлен с
цесия на 11.11.2021г. от БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Агенция за
1
събиране на вземания“ ЕАД и сумата от 356,81лв., представляваща обезщетение за
забава за периода от 11.03.2020г. до 07.06.2022г. С Решението са присъдени на
страните разноски по съразмерност.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и с нея се обжалва посоченото решение в
отхвърлителните части.
Дружеството въззивник чрез пълномощника си юриск. И. Н. посочва, че
първоинстанционното решение в обжалваните му отхвърлителни части е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Цитира редица решения на окръжни съдилища в страната по отношение приложението
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като счита обжалваното решение за неправилно в тази му
част, с оглед цитираните части от решения. Счита, че погасителният план към договора
отговаря на изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в него са посочените
размерът на погасителните вноски (177.97 лева), броят (48 бр.). периодичността
(месечни) и датите на плащане (20-то число на съответния месец). Погрешно
първоинстанционният съд се позовавал на нормата на чл. 11. ал. 1, т. 11 от ЗПК
относно необходимостта погасителният план да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяване па главницата и лихвата, дължими при
различни лихвени проценти. Тъй като в процесния договор за кредит било уговорено,
че заетата сума се погасява при фиксиран лихвен процент (27.26%) за целия срок на
договора, изискването за посочване на последователността на разпределение на
вноските било неприложимо и не се отразявало на действителността на договора
липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. Сочи
практика и в тази насока, в т.ч. решение на СЕС. Въззивникът не споделя извода на
районния съд и относно шрифта на договора за кредит и че същият е под
законоустановения минимален размер. Извода бил направен без СТЕ и без да се
приложи оригинала на договора. Приложеното копие било сканирано, поради което и
имало разлика между неговия шрифт и този в оригиналния договор, дължаща се на
различните технически настройки и фабрични показателни на копирната техника.
Освен това посочва, че при определяне размера на шрифта има значение и вида на
същия, като за да се определи точния използван размер следва да се има предвид точно
оригиналния договор, а не представеното по делото сканирано копие. Дава примери за
различен вид на изгледа на размера при различните видове шрифтове. С оглед
изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните му отхвърлителни части и да постанови ново, с което да уважи исковите
претенции в пълен размер. Претендира присъждане на направените по делото
разноски, в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната
страна на основание чл.78, ал.5 от ГПК. Евентуално прави възражение за липса на
основание за предоставяне на безплатна правна помощ на основание чл.38 от ЗАдв.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза
на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - А. В. Б., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.262, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна
2
жалба.
С отговора на въззивната жалба въззиваемата чрез пълномощника си адв. Н. М.
от АК - Ямбол оспорва жалбата като неоснователна. Намира обжалваното
първоинстанционно решение за валидно, допустимо и правилно, постановено при
изяснена фактическа обстановка, при спазване на съдопроизводствените правила и в
съответствие с материалния закон. Моли въззивният съд да го потвърди. Намира за
обоснована и правилна преценката на съда, че за да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в
разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК. чл. 11. ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания, като неспазването на което и да е от изискванията
залегнали в посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от
ЗПК води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., дружеството въззивник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено
становище от процесуален представител по пълномощие юриск. И. Н., който посочва,
че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването
й. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции
разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на насрещната страна.
В с.з. въззиваемата А. В. Б., редовно призована, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило становище от процесуалният му представител по пълномощие
адв. Н. М. от АК – Ямбол, който оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на районния съд в
обжалваните части. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалване - допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира
решението за правилно и законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
3
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са
събирани допълнителни доказателства.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение са неоснователни.
Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.
422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване
за установено, че ответницата А. В. Б. дължи вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №1413 от 08.06.2022г. по ч.гр.д.
№2321/2022г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 3486,75лв.. – неизплатена
главница по Договор за потребителски кредит №PLUS-15591513 от 28.12.2017г.,
прехвърлен с цесия на 11.11.2021г. от БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното
изплащане; сумата от 414,91лв., представляваща договорна лихва и сумата от
356,81лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 11.03.2020г. до
07.06.2022г.
В случая, първоинстанционният съд е уважил частично главния иск относно
главницата, като е приел дължимост само на сумата от 390,75лв., като в останалата
част до пълния претендиран размер този иск и акцесорните искови претенции за
дължимост на възнаградителна и мораторна лихва са отхвърлени като неоснователни,
като съдът е приел нищожност на договора за потребителски кредит и е приложил
разпоредбата на чл.23 от ЗПК.
Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване
на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно
доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен
начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник.
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
4
Предмет на предявените искове са вземания, произтичащи от сключен между
ответника в първоинстанционното производство А. В. Б. и БНП „Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД Договор за потребителски кредит №15591513 от 28.12.2017г.
Вземанията по договора са цедирани от кредитора БНП „Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Рамков договор за прехвърляне на
вземания от 11.11.2021г. и Приложение 1 към него. Ответницата е надлежно уведомена
за цесията.
Кредита възлиза на сумата от 5200 лв., като по делото е установено, че същият е
изцяло усвоен от кредотополучателя, като е удържана такса ангажимент в размер на
182лв., а сумата от 5018 лв. е преведена на 29.12.2017г. по банковата сметка на А. В. Б..
Като потребител, ответницата Б. разполага със защитата срещу неравноправни
клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. Налице е и
възражение от страна процесуалният й, направено още с отговора на исковата молба за
наличие на неравноправни клаузи и недействителност на договора, с оглед нарушение
на разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че в производството не е
доказано подписване от страна на кредитополучателката – ответницата Б. на
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителските
кредити. Не са представени доказателства за подписване от страна на ответницата на
общите условия на договора за потребителски кредит.
Във връзка с погасителният план, инкорпориран в договора, следва да се посочи,
че същият съдържа информация относно условията на погасяване на кредита - размер
на вноската, брой вноски, дата на плащане на вноските, съгласно изискванията на
чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В европейското право е предвидено и СЕО приема за
достатъчен погасителен план съдържащ тази основна информация за погасяване на
кредита. Не е необходимо под формата на погасителен план да се посочва каква част от
вноската е предназначена за погасяване на главницата /практиката на СЕО/. Тази
информация, съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, кредиторът дължи да
предостави при поискване при погасяване на главницата, с подробна разбивка, но
такава хипотеза в случая не е налице. Договорът съдържа изискуемата по чл.11, ал.1,
т.12 от ЗПК информация за правото потребителят да поиска въпросната разбивка на
плащанията /чл.7, изр. последно/.
По отношение шрифта на договора /чл.10, ал.1 от ЗПК/ следва да се посочи, че
съдът споделя извода на първоинстанционния съд, че същият е по-малък от 12, но
съобрази, че се касае за сканирано копие, като оригинала на договора не е
представен.Не бе представен и пред въззивната инстанция, въпреки възраженията на
кредитора – въззивник. Съобразявайки обаче конкретния, приет по делото като
доказателство документ, съдът намира, че макар и договора да е изписан на шрифт под
12 пункта, то цялостният стил на текста го е направил четлив и разбираем, като
5
потребителят не е бил възпрепятстван да се запознае със съдържанието на договора.
Поради това, този порок, сам по себе си не води до недействителност на договора.
Запознавайки се с договора, въззивната инстанция констатира, че е посочен
лихвения процент – 27.26%, но в договора не са посочени условията за прилагането му,
както и дали и при какви условия и процедури кредиторът може да пристъпи към
евентуална негова промяна, съгласно императивното изискване на чл.10, ал.1, т.9 от
ЗПК.
По отношение на годишният процент на разходите следва да се посочи, че в
договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките
на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за ГПР,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение №1 начин. Годишен процент на разходите (ГПР)
означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент
от общия размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на ЗПК са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката на
изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за
недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
В случая, ГПР е посочен само като общ размер от 33.79%, действително влизащ в
максималния такъв по чл. 19, ал.4 от ЗПК, но в договора и общите условия към него не
съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са посочени основните данни, взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР. Посочени са само
абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на кредита и общата
дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви
6
компоненти се включват в него и как е формиран размер от 33.79%. След като разходът
е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита.
Непосочването на данните, въз основа на които е изчислен ГПР, несъмнено поставя
потребителя в затруднение, когато прави преценка дали да сключи даден
потребителски договор, защото може да е посочен нисък процент на ГПР, но при
изчисляването му да не са включени разходи, включването на които прави процента
значително по-висок. Налице е нарушение на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Следователно е налице нарушение на императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл.
12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. Тъй като в настоящия случай договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, то той се явява
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е установено, че ответницата Б. е заплатила на кредитора до момента
на цесията /след това плащания не са били извършвани/ общата сума от 4627,25 лв.
Чистата сума, която на основание чл.23 от ЗПК, длъжникът – кредитополучател следва
да върне на кредитора е в размер на 5018лв. /182лв. е удържана още при сключване на
договора като такса ангажимент и реално по сметка кредитополучателят е получил
сумата от 5018лв./. Следователно, дължимата от длъжника сума след приспадане на
извършените плащания от чистата стойност на кредита възлиза на сумата от 390,75лв.,
до който размер главната искова претенция е основателна и следва да се уважи, а в
останалата част до пълния претендиран размер от 3486,75лв. – да се отхвърли като
неоснователна.
Неоснователни, на основание чл.23 от ЗПК, се явяват акцесорните претенции за
заплащане на възнаградителна лихва и на мораторна лихва.
Щом като крайните правните изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваният
съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно първоинстанционният съд
е присъдил разноски на страните по съразмерност. Решението в тази му част също
следва да се потвърди.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивника, като той
7
следва да понесе своите разноски така, както са направени и да заплати на
въззиваемата страна, сторените от нея разноски в доказания размер от 500лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение /размера е съгласно договор за правна защита и
съдействие от 26.06.2023г./. Направеното в тази насока възражение за прекомерност по
чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно, с оглед цената и броя на исковите претенции.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №203/16.03.2023г.,
постановено по гр.д.№3529/2022г. по описа на Сливенски районен съд, в обжалваните
части.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: **** да заплати на А. В. Б. с ЕГН ********** от *** сумата от
500,00лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8