РЕШЕНИЕ
№ 12459
гр. София, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. С.
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110159266 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от А. Г. С. против (ФИРМА) в която са изложени
твърдения, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №
971108/10.07.2023 г., по силата на който ответното дружество отпуснало на ищеца заем в
размер на 1400 лева. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 22, т. 2 от приложимите към
съглашението Общи условия на ответното дружество в случай, че потребителят не
представи допълнително обезпечение по договора дължи на кредитора неустойка в размер
на 1220,21 лева. Процесуалният представител на страната поддържа, че клаузата за
заплащане на неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна
на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като претендираната по нея сума е в размер почти равен
на размера на заемната сума. В исковата молба са изложени доводи, че уговорката е
неравноправна и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащане на
необосновано висока неустойка. По изложените съображения е направено искане за
прогласяване на нищожността на неусточната клауза по съглашението като противоречаща
на добрите нрави, неспазване на нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 вр. чл. 21, ал. 1
ЗПК. Направено е искане сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест
на ответното дружество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (ФИРМА) чрез процесуалния си представител
адвокат Н., оспорва предявения иск като неоснователен. В подадения отговор са изложени
твърдения, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно
правоотношение по силата на процесния договор за кредит. Представителят на страната
оспорва твърденията на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка по процесния
договор, като поддържа, че уговорката цели да репарира причинените от неизпълнението на
задължението поето от кредитополучателя да представи обезпечение по кредита и не излиза
извън присъщите за неустойката функции. По изложените доводи е направено искане
1
исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените
от дружеството съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузата на
чл. 22, т. 2 от приложимите към Договор за потребителски кредит № 971108/10.07.2023 г.
Общи условия на „СТИК КРЕДИТ“ АД, за нищожна е да установи при условията на пълно и
главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит, елемент от
който е задължението на потребителя да представи допълнително обезпечение по кредита,
както и че клаузата е недействителна като противоречаща на закона, заобикаляща
императивни правни норми и противоречаща на добрите нрави.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Съгласно част II, т. 8 от договора потребителят следва да предостави обезпечение по
кредита – банкова гаранция или поръчител, като при неизпълнение съгласно част III, т. 4.3.
дължи неустойка в размер на 1220,21 лева. Същевременно в приетия като писмено
доказателство по делото погасителен план към съглашението е отбелязано, че потребителят
дължи неустойка „при хипотезата на чл. 22, т. 2 от Общите условия“, която следва да
бъде заплатена разсрочено на падежните дати на отделните погасителни вноски. Клаузата на
чл. 22, ал. 2 от приложимите към договора Общи условия на ответното дружество от своя
страна предвижда, че потребителят следва да предостави на кредитора в 3-дневен срок от
сключване на сделката банкова гаранция, отговаряща на изискванията на чл. 22. Доколкото
страните не спорят относно наличието на клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение съдът намира, че макар разписана по различен начин в текста
на съглашението, погасителния план и приложимите общи условия, то по същество клаузата
е една.
Сочената уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение ( поръчителство или банкова гаранция) е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
2
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск се явява основателен.
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените
разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
3
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от А. Г. С., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), иск
против (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС) клаузата
по Договор за потребителски кредит № 971108/10.07.2023 г., предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение – банкова
гаранция или поръчител, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на А. Г. С., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 50 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.
(ФИРМА), да заплати на адвокат М. В. М., ЕГН **********, с адрес на кантората в гр.
(АДРЕС), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца А. Г. С..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4