Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 28.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на четиринадесети април
през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 6293 по описа за 2020
година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС –И.Б.К. срещу решение
№ 79193/30.04.2020 г. по гр. д. № 72415/2018 г. на СРС, 88 състав, с което е
уважен частично предявеният срещу въззивника,
ответник пред СРС, иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с
чл. 430 от ТЗ, съединен с иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В тежест на ответника са
присъдени разноски за заповедното и за производството по чл. 422 от ГПК.
С решението частично е отхвърлен предявеният иск по чл. 422, във вр. с чл. 430 от ТЗ относно административната такса в
размер на 100 /сто/ лева.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца са били уважени. Излагат се доводи за
неправилност на така постановеното решение и постановяване при несъобразяване
със събраните по делото доказателства.
Въззивникът излага довод, че още с
отговора по исковата молба е оспорил твърдението на ищеца, че между ответника И.К.
и „Ф.Б.“ ЕООД е налице валидно сключен договор за кредит. Неправилно СРС бил
приел, че това твърдение на ищеца е доказано. По делото не били ангажирани
доказателства, че К. е поискал предоставяне на кредит в размер на 800 лв.
Неправилно СРС приел и, че сумата в размер на 800 лв. е получена от К..
Представената извадка от системата на „Ф.Б.“ ЕООД представлявала информация в
табличен вид, но не доказвала, че сумата е изпратена на ответника, респ.
получена. Неправилно СРС бил приел, че ищецът е доказал сключване на договора
за гаранция между „Ф.Б.“ ЕООД и „Фератум Банк“ ЕАД.
Представеният документ, който СРС приел за разписка, не установявал този факт.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение в частта, в
която срещу въззивника, ответник пред СРС, са били уважени предявените от ищеца
искове по чл.422 ГПК и същите да се отхвърлят изцяло.
От ищеца пред СРС – „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, не е постъпил отговор по въззивната жалба.
Постъпил е отговор от третото
лице-помагач на страната на ищеца –„А.з.с.н.в.“ ЕАД, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение;
не били допуснати наведените от въззивника нарушения. Твърди,
че с въззивната жалба се правели нови възражения, които не били заявени в
производството пред СРС. Счита, че решението е постановено в съответствие със
събраните по делото писмени доказателства; последните доказвали претенцията му.
Правилно СРС бил приел, че между страните не бил налице спор относно
възникналото облигационно отношение по договор за заем. Доказано било плащането
от страна на гаранта по договора за заем. Този частен удостоверителен документ
представлявал разписка. Затова правилно СРС бил приел, че за ответника възниква
задължение да възстанови сумата платена от гаранта на заемодателя. Претендират
се разноски.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 12.05. 2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 22.05.2020 г.
Следователно същата
е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо
съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били
отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните
по делото доказателства се установило, че между „Ф.Б.“ ЕООД и ответника И.Б.К.
е бил сключен договор за кредит № 353765 от 29.02.2016 г. По силата на този
договор дружеството предоставило на ответника паричен заем срещу задължението
на последния да възстанови сумата, ведно с разходите по обслужване на заема и възнаградителната лихва предвид възмездния характер на
договора. СРС е приел за доказано, че сумата по договора е предадена на
заемателя. Това се доказвало от представената и неоспорена разписка с наредител
– кредитодатея и посочено основание в нея. Освен това
по делото не бил налице спор относно възникването на правоотношение по договор
за паричен заем. Спор бил фактът на предаване на сумата, но това било вече
прието за установено. Заемателят не доказал да е възстановил получената в заем
сума. Размерът на непогасените суми не се оспорвал поради което това по арг.от чл.153 ГПК не подлежало на доказване. Безспорно било
и, че не е извършено дори частично плащане. Надлежната пасивна материална
легитимация на ответника да предяви иска била доказана/дословно по мотивите на
обжалваното решение/. Относно извършеното цедиране на вземането СРС е приел, че
е спазено изискването на мл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването било настъпило с
връчването на исковата молба. Уведомяването било извършено от цесионера, но той
бил надлежно уведомен да стори това. С отговора по исковата молба ответникът
чрез особения си представител бил оспорил сключването на договор за гаранция
между кредитодателя и „Фератум Банк“ ЕАД. Сключването
на този договор, обаче, било доказано от ищеца с представеното и обективирано в
писмена форма волеизявление за извършено плащане на сумата по процесния договор
за заем от страна на гаранта по него, а именно „Фератум
Банк“ ЕАД. Така съставения частен удостоверителен документ имал характер на
разписка, издадена от заемодателя за извършената престация на сумата, поради
което представлявала и доказателство за възникване на задължение за наредителя
на плащането в качеството му на гарант по процесния договор за заем и което
било надлежно изпълнено. Този документ, удостоверявал неизгоден за издателя
факт и затова се ползвал с материална доказателствена сила относно
удостоверение с него факт. С оглед погасяването на кредита от гаранта, СРС е
приел, че е възникнало право на същия да иска връщане на сумите по обезпеченото
вземане от кредитополучателя. Размерът на договореното възнаграждение по
договора за гаранция, което било дължимо от кредитополучателя срещу
предоставеното му обезпечение, не бил спорен. Затова СРС е приел, че страните
били постигнали съгласие за установен размер от 616 лв.; същият бил платим от
гаранта. Така начисленото вземане не било част от това по договора за кредит;
същото било възникнало в задължение на заемополучателя
в правоотношението по договора за гаранция. Така дължимата такса СРС е приел,
че има характер на насрещна престация срещу предоставеното обезпечение по
договора, с оглед характера му на възмезден такъв. Не се твърдяло, а и не се
установило вземането на това основание и в този размер да е платено от
длъжника. Претенцията относно възнаградителната лихва
в размер на 184 лв. е приета за основателна; договорът бил възмезден поради
което уговарянето на такава лихва по арг. от чл.240,
ал.2 ЗЗД и то във фиксиран размер не представлявало неравноправна клауза. Искът
по чл.86, ал.1 ЗЗД е приет също за основателен, тъй като ответникът бил
изпаднал в забава.
/В частта, в която СРС е отхвърлил иска не сме сезирани с въззивна жалба
поради което съдът не излага съображения по мотивите на първоинстанционното
решение/.
По доводите във въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо:
За издадената на 18.06.2018 г. по ч.гр.д.№ 34722 по описа за 2018 г. от
СРС, 88 състав, заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.410 ГПК, длъжникът /въззивник в настоящето производство/ е уведомен
на 27.08.2018 г. чрез неговата майка.
На 03.09.2018 г., т.е. в срока по чл.414 ГПК от името на длъжника е подадено
възражение по чл.414 ГПК. Съдът е указал на лицето подало възражението – Ц.Н.,
която твърди да е майка на длъжника, да представи надлежно пълномощно за това.
Липсват данни тези указания да са съобщени на Ц.Н.. Не са и съобщени на
длъжника доколкото призовката е върната с отбелязване, че друго лице живее на
адреса.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, които са стигнали до
знанието му на 17.10.2018 г. Исковата молба е предявена от заявителя на13.11.2018
г., т.е. в срок.
При това положение настоящата инстанция намира, че сме в хипотезата на
чл.47, ал.5 ГПК във връзка с чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
В срока по чл.131 ГПК ответникът /длъжник в заповедното производство/ чрез
назначения си особен представител е подал отговор по исковата молба.
Видно от съдържанието на отговора, противно на приетото от СРС, оспорено е
наличието на сключен между И.К. и „Ф.Б.“ ЕООД договор за кредит. Изрично е
посочено, че по делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е заявил и
по какъв начин, да му бъде отпуснат кредит и по какъв начин се е съгласил с размера,
срока на кредита и условията на договора. Оспорено е и получаването на сумата в
размер на 800 лв. Представената извадка от системата на „Ф.Б.“ ЕООД не
установявала, че същата сума е изпратена, респ. получена от ответника
/възражение дословно еднакво с това по въззивната жалба/. Изрично е посочено, че ищецът не е доказал кредитно правоотношение.
Оспорено е и сключването на договор за гаранция. По делото не били
ангажирани доказателства за обезпечаване на кредита да е сключен такъв договор
от ответника. Освен това е оспорено като недоказано и извършеното плащане между
„Фератум Банк“ ЕООД и „Ф.Б.“ ЕООД. Оспорено е и
твърдението, че дружеството-гарант е погасило задължението на К. спрямо
кредитодателя. Оспорено е и твърдението на ищеца за извършена цесия на цялото
вземане на „Фератум Банк“ ЕООД на ищцовото
дружество.
Противно на приетото от СРС, изрично е оспорена приложената информация за
заявка за кредит. Посочено е, че същата няма валидна дата, не става ясно кой е нейн издател, нямало и подпис на ответника, който да се
съгласява със съдържанието на документа. Затова и този документ не го
обвързвал. Изрично е оспорено сключването на такъв договор. ОУ не са оспорени,
но е оспорено получаването на същите от страна на ответника, респ. тяхното
приемане.
Следователно, СРС погрешно е възприел кои факти са спорни и кои безспорни.
Наред с това се е доверил на документи, които са били оспорени от ответника,
без да е извършено надлежно доказване от страната, която ги представя, арг. от чл.193, ал.3, предл.
последно ГПК доколкото по делото нито един от представените от ищеца и третото
лице помагач на страната на ищеца писмени документи, не съдържа подпис на
ответника.
По въпроса сключен ли е бил договор
за кредит между „Ф.Б.“ ЕООД и ответника К.:
По делото не е представен такъв договор.
Ищецът се основана на документ наречен „Информация за заявка за кредит“,
л.7, който документ,действително, няма дата на съставяне, издател, нито дори
подпис на издател и не е ясно кой е неговия съставител.
Представеният „документ“ на л.20 по делото пред СРС, също не става ясно
какъв по своя характер е; няма дата на съставяне, както и издател.
В ОУ представени по делото раздел 3 „Условия и ред за кандидатстване за
предоставяне на заем“, т.3.4 изрично са посочени формите на кандидатстване за
заем, а именно попълване на електронна форма за регистрация-заявка /молба/ за
отпускане на заем, формуляр намиращ се на електронната страница на „Ф.Б.“ ЕООД
или подаване на молба за заем в партньорските офиси или със съдействието на
търговски представител.
По делото изобщо не е представен попълнен такъв формуляр.
В същите ОУ изрично е уредено изискването при кандидатстване за отпускане
за заем, кандидатът да попълни данните си и „собственоръчно подписва по реда на
т.6.3, предоставените данни и своето запознаване, съгласие и приемане на
настоящите ОУ и индивидуалните условия на договора за заем“.
В т.6.3 е уреден редът за потвърждаване на съгласие за сключване на
договора за заем.
По никакъв начин не е доказано „съгласие за сключване на договор за заем“
по смисъла на представените по делото ОУ, л.8 и следв.
Не се доказва изявлението за съгласие на ответника като потребител относно
сключване на договора да е дадено чрез електронно съобщение, изпратено по
мобилен телефон. Не се доказа електронно изявление по реда на Закона за
електронния документ и електронния подпис чрез съставяне на електронен
документ, обективиращ потвърждението.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 20.09.2019
г./л.56/ СРС изрично е указал на ищеца, че следва да докаже наличието на
сключен договор за кредит.
Указано е още, че ищецът следва да докаже размера на сумата, която е била
предоставена на ответника въз основа на договора за кредит, както и размера на
сумата, която се е задължил да върне, срокът за това и размера на незаплатената
част.
Налага се извод, че по делото изобщо не са доказани основните елементи на
договора за заем- размера на сумата, която е била предоставена на ответника въз
основа на договора за кредит, размера на сумата, която се е задължил да върне,
срокът за това.
Противно на изложеното от ищеца не бяха ангажирани каквито и да е
доказателства, че ответника се е съгласил предварително с всички условия по
индивидуалния договор и Тарифа на „Ф.Б.“ ЕООД, защото по делото нито беше
представен договор, нито самата Тарифа.
При това положение без значение е обстоятелството, че по делото на л.102 е
представена разписка за извършено плащане от страна на „Ф.Б.“ ЕООД към И.Б.К.
за сумата в размер на 800 лв. Още повече, че в този документ не е посочено
основанието за извършване на стопанската операция.
Следва да отбележим и, че представяният документ няма характер на разписка по
смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД, тъй като не съдържа подпис на получател.
Видно от заявлението в т.9 заявителят е посочил, че вземането, за което се
иска да бъде издадена заповед за изпълнение се основава на договор за гаранция.
В таблицата, съдържаща се в тази точка сумата в размер на 616 лв. е посочена
като „гаранция по кредитна сделка“.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 20.09.2019
г./л.56/ СРС изрично е указал на ищеца, че следва да докаже наличието на
сключен договор за гаранция.
Договор за гаранция № 353765 не е представен по делото.
Видно от т.5.3. от ОУ предвидени са няколко възможни обезпечения като в б.а
е посочено обезпечение, предоставено от Гарант, във формата на договор за
поръчителство.
Изискуемата се форма с оглед константната съдебна практика за договора за
поръчителство е писмената.
Следва да отбележим и, че при липсата на данни относно индивидуализиращите
поне в степен на достатъчна определяемост
главния дълг, параметри, то сключеният
договор за поръчителство, би се явил като такъв с невъзможен
предмет - по арг. от чл.
139 ЗЗД.
Видно от документа, озаглавен „Потвърждение“ „Ф.Б.“ ЕООД сочи, че договора
за кредит бил обезпечен с банкова гаранция, предоставена от „Фератум Банк“ ЕАД /л.103 от исковото производство/. Такава
банкова гаранция не е представена по делото.
По делото не са ангажирани доказателства за плащане от страна на т.нар.
„гарант“ в полза на „Ф.Б.“ ЕООД. Представено е само горното „потвърждение“.
Доколкото дружеството „заемодател“ и т.нар. „гарант“ са ЮЛ, то приложимо е
правилото на чл.305 ТЗ, предвиждащ при плащане извършено чрез задължаване и/или
заверяване на сметка, същото да се смята за извършено чрез задължаване със
заверяване на сметката на кредитора. Доказателства
в изпълнение на това изискване не са представени.
При това положение въпросът за надлежното съобщаване на цесията е без
значение, тъй като нито се установи сключване на договор за заем между „Ф.Б.“
ЕООД и ответника, както и сключване на договор за гаранция като обезпечение на
договор за заем.
Наред с това настоящата инстанция
счита, че възнаграждението по договора за т.нар. „гаранция“, който по своя
характер е такъв за предоставяне на поръчителство цели заобикаляне на ЗПК и
оскъпяване на кредита. В случая договора за предоставяне на поръчителство
обезпечава изпълнението на договора за заем. По пътя на логиката, ако приемем,
че сключването на договора за предоставяне на поръчителство не обуславя
сключването на договора за кредит и не е свързан с последния, то каква е целта
на договора за предоставяне на поръчителство, освен получаване на
възнаграждение по него. Последното по безспорен начин води до оскъпяване на
кредита.
Нормите на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи
в потребителски договор, са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1
и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а
така и т. 1 и т. 2 от решение по
дело С-243/08 СЕС, т. 2 от
решение по дело С-397/11 СЕС, т. 24 по
дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10 СЕС, т. 1 по
дело С-472-11 СЕС, т. 2 по
дело С-488/11 на СЕС.
Следователно налице е неравноправна клауза, който СРС е следвало да
констатира.
При положение, че не се доказаха за установени вземанията по главните
претенции, то и акцесорните по чл.86, ал.1 ЗЗД също са неоснователни.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната част решението като неправилно ще следва да бъде отменено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноски на ищеца не се следват. Решението ще
следва да бъде отменено в тази му част.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивникът разноски не се присъждат, защото не са направени такива.
Въззиваемата страна
/ищец пред СРС/ не претендира разноски и такива
не се присъждат.
На третото лице помагач на страната на
ищеца разноски не се следват, арг. от чл.78, ал.10 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 79193/30.04.2020 г. по гр. д. № 72415/2018 г. на СРС, 88 състав,
с което е уважен частично, предявеният от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *******срещу
ответника- И.Б.К., ЕГН **********, иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 430 от ТЗ, съединен с иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение от 18.06.2018 г. по
ч.гр.д.№ 34722 по описа за 2018 г. на СРС, 88-ми състав, както и в тежест на
ответника са присъдени разноски за заповедното и за производството по чл. 422
от ГПК
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, иска предявен от „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК *******срещу И.Б.К., ЕГН **********, за признаване за установено на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответника дължи на ищеца сумите по договор за паричен заем
№ 353765 от 29.02.2016 г., сключен с „Ф.Б.“ ЕООД, вземането по който е
прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 01.12.2017 г., а именно: 800 лв.
главница, ведно със законната лихва , считано от 30.05.2018 г. до окончателното
й изплащане; 184 лв.- договорна лихва за периода от 30.03.2016 г.- 23.02.2017
г. ; такса за гаранция в размер на 616 лв.; 40,71 лв.- мораторна
лихва върху непогасената главница за периода от 24.02.2017 г. до 17.05.2018 г.,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение от 18.06.2018 г. по
ч.гр.д.№ 34722 по описа за 2018 г. на СРС, 88-ми състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК*******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.