Р Е Ш Е Н И Е
№ 152 08.05.2019
г.
гр.
Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ПЕРНИК, Гражданска колегия, в открито заседание на 06.03.2019
г., IІI-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
като разгледа
докладваното от съдия Николов в.гр.д. № 47
по описа за 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
жалба от юрисконсулт М., в качеството й на процесуален представител на „Топлофикация
Перник“ АД против Решение № 1201 от 19.11.2018 г. по гр.д. № 5494 по описа на
Районен съд Перник за 2018 г., с което са уважени исковете, предявени от М.Б.Т.
срещу „Топлофикация Перник“ АД, с които е признато за установено, че Т. не дължи на ответното дружество, сумите както
следва: сумата 2922.33 лв. главница – представляваща стойността на
незаплатена топлоенергия за периода от 01.10.2009 г. до 30.04.2012 г., сумата
686.83 лв. – изтекла лихва за забава за
периода от 30.11.2009 г. до 30.08.2013 г. ведно със законната лихва върху
главницата от 30.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумите, както и
сумата 72.18 лв. разноски за държавна такса и 300 лв. юрисконсултско
възнаграждение по изпълнителен лист издаден на 28.11.2013 г. по ч.г.д. № 7352
по описа на РС Перник за 2012 г. и образувано изпълнително дело № 00031 по
описа на ЧСИ С. Д. район на действие ОС Перник за 2014 г. като погасени по
давност. С Решението „Топлофикация Перник“ АД е осъдена да заплати
направените от М.Б.Т. разноски в исковото
производство.
Конкретните и
обосновани оплаквания в жалбата са за неправилност на обжалваното решение,
поради неправилно прилагане на материалния закон (съдът неправилно е приел, че
задължението на ответника е погасено по давност), че е доказано, че са
извършвани множество изпълнителни действия по изпълнително дело № 00031 по
описа на ЧСИ С. Д. район на действие ОС Перник за 2014 г., с които е прекъсвана
давността. Иска се отмяна на решенето, като въззивният съд постанови друго, с
което исковете бъдат изцяло отхвърлени.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на жалбата.
Окръжен съд
Перник, след като обсъди доводите на страните намира за установено следното:
При извършената по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въз основа на Заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 6133 от
31.10.2013 г. постановена по ч.гр.д. № 7352 по описа на Районен
съд Перник за 2013 г. издадена по искане на „Топлофикация Перник“ АД против М.Б.Т. е издаден изпълнителен лист на
28.11.2013 г. за сумите както следва: сумата
2922.33 лв. главница – представляваща стойността на незаплатена топлоенергия за
периода от 01.10.2009 г. до 30.04.2012 г., сумата 686.83 лв. – изтекла лихва за
забава за периода от 30.11.2009 г. до
30.08.2013 г. ведно със законната лихва върху главницата от 30.10.2013 г. до окончателното
изплащане на сумите както и сумата 72.18 лв. разноски за държавна такса и 300
лв. юрисконсултско възнаграждение.
На 14.01.2014 г. по
молба на „Топлофикация Перник“ АД е образувано изпълнително дело № 20147520400031 по описа на ЧСИ
С. Д. за 2014 г. с район на действие ОС Перник, като с молбата за образуване е направено искане
за налагане на запор на трудовото възнаграждение, запор и продан на движими
вещи, възбрана и продан на недвижими вещи на длъжника – М.Б.Т.. На 18.03.2014 г. Т. е
получила лично поканата за доброволно изпълнение. До 14.01.2016 г. по
изпълнителното дело не са постъпвали суми, както и не са искани от взискателя и
не са извършвани от ЧСИ валидни изпълнителни действия. На
13.05.2016 г. е поискано налагане на запор на трудово възнаграждение на
длъжника
М.Б.Т.. С платежни нареждания от 21.12.2016 г. и от 12.04.2017 г. М.Т. е внесла по сметка на ЧСИ Д. по изпълнително дело №
31/14 г. съответно 100 лв. и 170 лв. На 08.08.2018 г. е подадена искова молба
от М.Б.Т. въз основа, на която е образувано гр.д. № 5494 по
описа на Районен съд Перник за 2018 г. С обжалваното решение РС Перник е уважил предявеният
отрицателен установителен иск, като е приел в
мотивите си, че всички възражения на процесуалния представител на ответника
са неоснователни.
При така изложената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл. 271,
ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията
си, визирани в чл. 269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд
констатира, че решението е валидно, недопустимо частично в обжалваната част и
правилно в останалата обжалвана част.
Относно валидността на решението.
Решението е постановено от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин,
който позволява да се изведе нейното съдържание.
Относно
недопустимостта на решението в обжалваната част.
Предявеният иск е за установяване несъществуване на
вземане на ответното дружество към ищеца длъжник е в размер на сумата 1461.11 лв.
главница и 343.41 лв. законна лихва за забава върху сумата от 1461.11 лв. за
периода от 30.11.2009 г. до 30.08.2013 г. Това е сумата посочена петитума на
исковата молба. Приложеното изпълнително дело № 20147520400031 по описа на ЧСИ С. Д. за 2014 г. сочи размер на парично вземане от
2922.33 лв. главница и 686.83 лв. лихва, което е по-голямо от исковата
претенция и е съобразено с издадения по ч.гр.д. № 7352 по описа на Районен съд
Перник за 2013 г. изпълнителен лист. Вероятно по тази причина първоинстанционният
съд с обжалваното решение се е произнесъл по установителен иск за вземане с
размер от 2922.33 лв. главница и 686.83 лв. лихва. Ето защо решението в частта,
с която същият съд се е произнесъл относно вземане за разликата над 1461.11 лв.
до 2922.33 лв. главница и за разликата над 343.41 лв. до 686.83 лв. лихва е
недопустимо. Съдът се е произнесъл свръх петитум, т.е. по непредявен иск. Налице е хипотезата на чл. 270, ал.
3, предложение първо от ГПК. С оглед постановения диспозитив
въззивният съд следва да обезсили решението в частта, с която е уважен иска за
разликата над 1461.11 лв. до 2922.33 лв. главница и за разликата над 343.41 лв.
до 686.83 лв. лихва и да прекрати производството по делото в тази му част.
Въззивната инстанция приема за частично основателно
възражението на ответника/жалбоподател за неоснователност на част от исковата
претенция по следните съображения: Съгласно
Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по т.д. № 2 по описа за 2013
г. на ВКС, ОСГТК, по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, като такива
действия са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. В т. 10 от тълкувателното решение е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява
за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд,
съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането.
Налага се
извода, че релевантният момент за преценка относно началния момент, от който е
започнала да тече погасителната давност в хипотезата на перемирано изпълнително
производство, е последното по ред поискано от взискателя или предприето
изпълнително действие по вече прекратеното поради перемция изпълнително
производство.
При преценка на този извод с изложеният в мотивите на
същата т. 10 от Тълкувателното решение извод, че във всички случаи на
прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига
наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни
действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права, както и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания. Трябва да се изходи от принципната позиция, че правните последици
на перемцията на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК и на погасителната давност са санкция за
бездействащия кредитор, който е имал възможността на действа с оглед на
защитата на интересите си, но не е сторил това. При перемцията тези
последици водят до прекратяване на изпълнителното производство по право, без да
е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител, което автоматично
води и до отпадане на валидността на всички процесуални действия по
прекратеното изпълнително производство. Изключение е създадено единствено по
отношение на третите лица. Когато изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, всички процесуални действия,
извършвани от взискателя и съдебния изпълнител вече няма да са валидни.
Причината за това е, че те се обезсилват по право и губят с обратна сила своето
процесуално и материално значение. В контекста на прекъсването на погасителната
давност ще бъдат обезсилени, както
процесуалните действия на взискателя, касаещи прекъсването на погасителната
давност – овластяването по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ или отделните молби с искане за предприемане на
изпълнителни действия, така и всяко едно предприето от съдебния изпълнител
изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ, което го
изгражда. Изключение е създадено единствено за изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания –
арг. от чл. 433, ал. 3 ГПК. Пример за такива действия са влязлото в сила
постановление за възлагане, от което купувачът на публична продан на недвижим
имот черпи своето право на собственост, както и плащанията на работодателя,
извършени на основание получено запорно съобщение.
Тази логика, пренесена на плоскостта на т. 10 от
диспозитива на Тълкувателното решение, ясно показва зависимостта между
изискването за преценка относно валидността на изпълнителните действия и онези
юридически факти по прекратеното поради перемция изпълнително
производство, които могат да прекъснат погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Въпросът за изискването за валидност, изразяващо се в
преценката за липса на прекратено изпълнително производство в хипотезата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и настъпило поради това
обезсилване по право на всички изпълнителни действия, е преюдициален относно
поставянето на въпроса дали погасителната давност въобще някога е била
прекъсвана в рамките на изпълнителното производство на основание чл. 116,
б. „в“ ЗЗД. Налага се изводът, че ако е налице прекратяване в хипотезата на
перемция, тогава няма да има каквито и да е било валидни изпълнителни действия
по смисъла на т. 10 от диспозитива на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и погасителната давност никога няма да е
била прекъсвана по време на неговата висящност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно Постановление №
3 от 18.11.1980 г., по гр. д. № 3/80 на Пленума на ВС, погасителната
давност не тече докато трае изпълнителният процес. Това Постановление действа
до 25.06.2015 г., когато с Тълкувателно
решение № 2/2013 г. същото е обявено за изгубило сила.
В настоящият казус спорен е
въпросът относно момента, от който започва да тече погасителната давност по
отношение на процесните вземания. Прекратяването на
изпълнителното производство не е обвързване с прекъсване на давностния срок,
като съдът приема, че новата давност е започнала да тече от последното предприето
валидно действие по принудително изпълнение. В случая
единственото валидно изпълнително действие, извършено по образуваното
изпълнително дело, е депозирането на молба за изпълнение от ответника-взискател
и посочването в нея на изпълнителните способи, от дата 14.01.2014 г. В този смисъл е и установеното в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 г., постановено от ОСГТК на ВКС, задължително за
прилагане в практиката на съдилищата. От този момент започва да тече нов давностен
срок, който с оглед характера на вземанията на периодични такива е тригодишен.
Към този момент обаче, все още е било в сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд и до неговата
отмяна на 25.06.2015 г. давност не е текла,
тъй като е било налице висящо изпълнително производство. Предвид факта, че
изпълнителното дело е прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК с изтичане на две години от датата на последното (и единствено) валидно
изп. действие на 15.01.2016 г. при действието на Тълкувателно решение 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС, то срокът на погасителната давност по отношение на процесните вземания на въззивника/ищец
е започнал да тече на 25.06.2015 г. и е изтекъл на 26.06.2018 г., от който
момент е погасено и правото на жалбоподателя/ответник да иска изпълнение на
същите. Извършените след 15.01.2016 г.
действия по изпълнителното дело след неговото перемиране са
ирелевантни, защото се явяват направени по прекратено по силата на закона дело,
поради което те са нищожни и не могат да породят своите последици, т.е да
прекъснат давността. В този смисъл направените от М.Т. плащания не са
прекъснали давността.
Сумите от тези плащания
обаче, не са недължимо платени, тъй като въззиваемата е внесла тези суми по
един свой дълг. Както беше посочено по-горе,
възражението за изтекла давност по чл. 120 от ЗЗД, каквото е релевирано с
исковата молба, би могло да породи правни последици, само ако задължението
съществува и не е било вече погасено чрез изпълнение или по друг начин (прихващане,
подновяване, опрощаване). И тук се поставя въпросът дали чл. 118 от ЗЗД има
предвид само доброволното изпълнение от страна на длъжника или и принудителното
изпълнение на неговото задължение, съответно на какви критерии следва да
отговаря изпълнението, за да може то да бъде квалифицирано като доброволно,
съответно принудително. В съдебната практика (вж. решение № 139 от 28.08.2013
г. на ВКС по т. д. № 98/2012 г., II т. о., ТК) се приема, че извършеното по
изпълнителното дело плащане не представлява нито признание на вземането по чл.
116, б. „а“ от ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл
е и определение № 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 756/2017 г., II г.
о., ГК. И това е така, защото плащането в рамките на образуваното изпълнително
дело предполага предприета процесуална принуда срещу длъжника, при която отпада
онзи елемент на доброволност, на лична преценка на длъжника дали да се позове
на изтеклия давностен срок или да изпълни задължението си въпреки изтичането
му. Това право на преценка на длъжника намира израз в редица разпоредби от ЗЗД
– така например длъжникът може да се откаже от изтеклата давност – чл. 113 от ЗЗД, да изпълни задължението си въпреки изтичането й – чл. 118 от ЗЗД,
съзнателно да реши да не прави възражение за давност – чл. 120 от ЗЗД. При преценката дали изпълнението, извършено на фона на
образувано изпълнително производство, може да се квалифицира като доброволно,
следва да се изхожда от задължителните разяснения по т.13 от Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Според тези
разяснения под „доброволно погасяване на вземането“ се имат предвид плащания
от длъжника на кредитора (без сумите първоначално да са постъпили по сметката
на съдебния изпълнител), както и осъщественото погасяване чрез други
погасителни способи – прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване. В
случая обаче от представените платежни документи става ясно, че М.Т. е внесла
сумата от 270 лв. по сметка не на взискателя, а на съдебния изпълнител. При
това положение очевидно се касае за принудително, а не за доброволно изпълнение
на задължението от страна на длъжника, преди изтичане на срока по чл. 118 от ЗЗД. Щом последната разпоредба не
намира приложение, то плащането преди погасяването на вземането се явява
дължимо и платеното не подлежи на връщане.
С оглед изложеното
обжалваното Решение следва да бъде изменено като се спази поредността уредена в
разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, като в частта относно установения размер
на сумата по лихвата, която въззиваемата не дължи на жалбоподателя, от
уважената лихва в размер на 343.41 лв. се подвадят платените от въззиваемата
270 лв. (две плащания от 100 лв. и 170 лв.) и за тази сума от 270 лв. следва да
се отхвърли иска, като неоснователен.
С оглед изхода
на делото разноските в
първоинстанционното производство
остават така, като са изчислени
от районния съд, а на жалбоподателя не следва да се присъждат такива за
въззивното производство.
Въззиваемата М.Т.
не претендира разноски пред настоящата инстанция.
Предвид изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 1201
от 19.11.2018 г. по гр.д. № 5494 по описа на Районен съд Перник за 2018 г. в частта, с
която е признато за установено, че М.Б.Т.,***, с ЕГН: ********** не дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК
*********, гр. Перник, ТЕЦ Република, вземане за разликата над 1461.11
лв. до 2922.33 лв. главница и за разликата над 343.41 лв. до 686.83 лв. лихва.
ОТМЕНЯ Решение № 1201
от 19.11.2018 г. по гр.д. № 5494 по описа на Районен съд Перник за 2018 г., в частта, с
която е признато за установено, че М.Б.Т.,***, с ЕГН: ********** не дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК
*********, гр. Перник, ТЕЦ Република, сумата от 270 лв. изтекла лихва за забава за периода от 30.11.2009 г. до 30.08.2013 г.,
и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от М.Б.Т.,***,
с ЕГН: **********, с които моли да бъде признато за установено, че не дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр. Перник, ТЕЦ
Република, сумата от 270
лв. изтекла лихва за забава, за периода от 30.11.2009 г. до 30.08.2013 г., като погасени по давност, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 1201 от 19.11.2018 г. по гр.д. № 5494 по описа на Районен съд Перник за 2018
г., в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1, пр. първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.