О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№...............
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение, пети състав, в
закрито съдебно заседание, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
като разгледа докладваното от съдия
Кавърджикова
ч.гр.д. № 1412 по описа за 2019г.
за да се произнесе, намери следното:
Постъпила е частна
жалба от М.Д.В.-С., ЕГН ********** ***, чрез адв. Алб.Н., против определение № 5527/30.04.2019г. по гр.д. №
16185/2018г. на 47-ми състав на ВРС, с което на осн. чл.130 ГПК вр. чл.118 ГПК и чл. 3 и сл. от Регламент № 2201/2003г. на СЕ е
прекратено производството по делото относно исковете с правно
основание чл. 49, ал. 1 и чл. 59, ал. 2 от СК. Считайки
обжалваното определение за неправилно, незаконосъобразно и постановено в
нарушение на материалния закон се моли да бъде отменено. Изказва несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд, че по отношение на съпруга липсват
доказателства за обичайното му местопребиваване в България, като се сочи
справка от НАП, според която Н.С. не работи в България, както и че не живее на
територията й. Поискала е на осн. чл. 190 от ГПК съпругът да бъде задължен да
представи доказателства дали той осъществява трудова дейност и къде и живее ли
на територията на РБългария, но съдът се е произнесъл
без да е събрал всички необходими доказателства. Съдът е направил изводите си
по индиция, а не въз основа на събрани доказателства.
Видно, той е бил със статут на продължително пребиваващ в страната чужденец и е
бил със заявен адрес в с. Езерово, обл. Варна, ул.
„Марица“, № 6, поддържайки, че Н.С. е с този адрес и към момента. На следващо място сочи, че по силата на чл. 7
и 8 от КМЧП, българските съдилища са компетентни , ако поне един от съпрузите е
български гражданин или има обичайно местопребиваване. Бракоразводното производство
може да се развие и пред компетентния български съд, съгласно КМЧП.
В срока за чл. 276, ал. 1 от ГПК писмен отговор от Н.С.,
британски
гражданин, р. 16.04.1967г. във Велика Ясеница,
Република Босна и Херцеговина не е постъпил.
За да се произнесе ВОС има предвид следното от
фактическа страна:
Производството по гр.д. № 16185/2018г. на 47-ми
състав на ВРС е образувано по исковата молба на М.Д.В.-С.,
ЕГН ********** ***, чрез адв. Алб.Н.
и е насочена против съпруга й Н.С., британски гражданин, р. 16.04.1967г. във
Велика Ясеница, Република Босна и Херцеговина, с
искане за прекратяване на брака им с развод, по вина на съпруга, на осн. чл.
49, ал. 1 от СК 2 и за предоставяне на родителските права
по отношение на родените от брака деца Мелиса Н.С. с ЕГН ********** и Лейла С., британска гражданка, р. 27.03.2006г. в Медуей, Обединено Кралство, на нея, като тяхна майка, а на
бащата да бъде определен режим на лични отношения с тях, като и да й бъде
предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в Обединено Кралство,
гр. Рочестър, Област Кент,
№ 15, „Флийт роуд“, № п.к.
МЕ 12 QB,
както и бащата да бъде осъден да заплаща издръжка за всяко едно от децата в размер
на 130.00лв. месечно, считано от датата на завеждане на иска до настъпване на
причина за изменение или прекратяване на издръжката и тя да продължи да носи
фамилията В.-С., на осн. чл. 59, ал. 2 от СК. Посочила е, че със съпруга си Н.С., р.
16.04.1967г. в Босна, понастоящем британски гражданин, са сключили граждански
брак на 02.10.1996г. в гр. Бенгази, Либия. От брака си имат родени три деца
Елмира, р. 20.05.1997г.-български гражданин, споредд
представеното удостоверение за раждане, Мелиса, р. 19.04.2001г.-български
гражданин, според представеното удостоверение за раждане и Лейла,
р. 27.03.2006г.-британски гражданин, според представения препис от паспорт на
детето. Семейството се установило в Обединеното Кралство и имало нормални
семейни отношения до 2013г. Предимно тя работела и се грижела за децата.
Работела като медицинска сестра в болница „Медуей“.
Съпругът й по това време започнал да поддържа извънбрачна връзка с друга
жена. Тя решила да му даде втори шанс.
Към края на 2014г. разбрала, че съпругът й не е преустановил връзката. Напуснал
семейното жилище, обитавано и към момента от семейството и заживял на
съпружески начала с другата жена. Не се интересувал от тях. Вече 4 години са
във фактическа раздяла и бракът им съществува формално.
В срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор от Н.С.,
р. 16.04.1967г. в Босна, понастоящем британски гражданин, не е постъпил.
Спорният въпрос е кой е компетентния съд-този в
България или Обединеното Кралство да
разгледа исковата претенция.
Настоящият състав има предвид, че съгласно чл. 52 от
Протокола относно условията и договореностите за приемането на Република
България и Румъния в Европейския съюз, в сила от 1.01.2007 г., България и
Румъния се считат за адресати на европейски рамкови закони, европейски
регламенти и европейските решения, при условие, че те са били адресирани към
всички настоящи държави-членки. Регламентът има общо приложение. Той е
задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави-членки.
Това означава, че при уредба на дадена материя с регламент, националният съд е
длъжен да приложи съюзното право, тъй като то има върховенство над
вътрешноправните норми. Обосновано и законосъобразно ВРС е посочил, че при
разрешаване на въпроса относно международната компетентност на българския съд
да разгледа и реши делото за
прекратяване на брака с развод между съпрузите, единият от които е поне български
гражданин, а другият-британски гражданин, следва да намерят приложение
разпоредбите на чл. 3-7 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета от
27.11.2003г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,
свързани с родителската отговорност, а не тези на КМЧП. Съдът следи служебно за
компетентността си и като установи, че тя не е налице, прогласява, че не е
компетентен - чл. 17 от Регламента. Неоснователно е оплакването в този
смисъл, отправено от В.-С. към въззивния съд в
частната жалба.
Международната
компетентност на по исковете за разводи унищожаване на брака е уредена в чл.
3-7 на Регламента , а международната компетентност по искове по претенциите за
родителска отговорност-в чл. 8-15 на Регламента. В конкретния казус не са
налице условията за международна
компетентност на българския съд, посочени в чл. 3-5 на Регламента, относно
развода, а и тези, посочени в чл. 8-15 на регламента, със забележката, че
компетентността по някой от предметите на делото не обуславя компетентност и по
други, като съобразява чл. 12 от Регламента. Компетентността по чл. 3-5 е
изключителна и не може да бъде дерогирана, но е
паралелна. В случая обаче няма данни пред друг съд и в друга държава-членка на
ЕС да има заведено друго дело с идентичен предмет.
Както
беше посочено, нито съпрузите имат обичайно местопребиваване на територията на РБългария, нито последното обичайно местопребиваване, ако
един от тях е било на територията на РБългария и все
още живее там, нито ответникът има обичайно местопребиваване там, нито ищцата
има обичайно местопребиваване, ако той е живяла там поне една година
непосредствено преди предявяването на иска, или ищцата има обичайно
местопребиваване, ако е живял там поне шест месеца непосредствено преди
предявяването на иска, ако и да е гражданка на въпросната държава-членка /РБългария/, нито пък най-сетне двамата съпрузи са граждани
на РБългария, доколкото Н.С. не е и той не е
предявявал насрещен иск.
Неоснователни
са оплакванията, че съдът се е произнесъл с обжалваното определение, като не е
събрал исканите от В.-С. доказателства. Не
следва да бъде задължаван ответникът да представя доказателства „дали
осъществява трудова дейност и къде, и живее ли на територията на РБългария“, особено
по реда на чл. 190 от ГПК и без ищцата да е навела конкретни твърдения за установяване
на които иска да бъдат събирани доказателства, още повече, че първоинстанционният съд, а и въззивният
сам е набавил нужната информация. Видно от представените удостоверения рег. №
365000-14911/15.04.2019г., изд. от ОД на МВР-Варна и № 17705-1/16.04.2019г.,
изд. от ТД на НАП-Варна, съпругът-отметник по иска Н.С. е бил със статут на
продължително пребиваващ на територията на РБългария
чужденец, като гражданин на Босна и Херцеговина и разрешен му до
30.10.2002г. престой. Като британски гражданин няма данни да има разрешено
пребиваване и заявен адрес. Няма данни за регистрирани трудови договори, за
осигуряване или самоосигуряване. Законът за трудовата
миграция и трудовата мобилност и Законът за чужденците и Законът за влизането,
пребиваването и напускането на гражданите на ЕС и членовете на техните
семейства предвиждат регистрация на пребиваващите в РБългария
чужденци-граждани на ЕС и на трети страни, а липсата на данни за това, говорят
недвусмислено, че Н.С. не е постоянно или продължително пребиваващ в България
чужденец, а няма данни и да извършва трудова дейност. Ако посещава България
като турист, не може България да бъде приета като държава на обичайно негово
местопребиваване. Самото твърдение на ищцата, че той пребивава и в Обединеното
Кралство и в България изключва възможността да бъде прието, че той има обичайно
местопребиваване в България, а и събраните по делото данни говорят за
противното. Адресът, който е заявил Н.С. в периода 2001г.-2002г.-с. Езерово, ул. „Марица“, № 6,
когато семейството е живяло в България и е родено детето Мелиса е постоянният и
настоящ адрес на ищцата В.-С., според справката, извършена от въззивния състав в НБД и там живеят нейни близки, сред
които вуйчо й Цветан Алексиев Каменов, брат на майка й Здравка Алексиева
Каменова, приемал призовките и книжата до Н.С. на 28.02.2019г., 15.05.2019г. и
10.07.2019г.
Съгласно чл. 8, § 1 от Регламент № 2201/2003г.
съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската
отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази
държава-членка по времето, когато съдът е сезиран, като според § 2, параграф 1
се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12. Хипотезите на членове 9, 10 и 12 са неотносими към настоящия казус,
доколкото касаят случаите на предишно обичайно местопребиваване на детто,
отвличане и връщане на дете.
С оглед казаното дотук, следва да се има предвид,
че няма спор между страните, че семейството
е пребивавало на територията на Обединеното Кралство поне от 27.03.2006г.,
когато е родено най-малкото им дете Лейла, което е
британски гражданин и раждането му дори не е обявено в България, видно от
извършената от състава справка в НБД. Видно от данните от удостовереното
относно банковата сметка на В.-С., през 2013г.,
съпрузите са сключили договор за ипотека с адрес на имота в Кент, Рочестър, 15 Флийт роуд. Според твърденията на
В.-С. тя работи като медицинска сестра в болница „Медуей“
и отглежда децата си в семейното жилище. Няма данни децата да са живели в
България.
На това място следва да бъде посочено, че детето
Мелиса, р. 19.04.2001г., по отношение на което се иска да бъдат постановени
мерки относно упражняване на родителски права е навършило пълнолетие и исковата
молба в тези части е недопустима.
Дори и да не се вземе предвид това, следва да бъде
прието от съда, че обичайното местопребиваване на детето Лейла,
р. 27.03.2006г., а и на Мелиса С., р. 19.04.2001г., както и на сестра им Елвира
С., р. 20.05.1997г. е в Обединеното Кралство. По правилото на чл. 8 от
Регламент № 2201/2003г., би следвало да се приеме, че компетентет да разгледа
спора за родителски отговорности е също съдът в Обединеното Кралство.
Вярно, че в чл. 12 от същия регламент е предвидена „пророгация
на компетентност“. Според § 1 от тази правна норма съдилищата на
държавите-членки, които са компетентни по силата на член 3 по молбите за развод, законна
раздяла и унищожаване на брака са компетентни по всички въпроси, които се
отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:когато поне
единият от съпрузите притежава родителска отговорност за детето и компетентността
на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите
или от носителите на родителска отговорност, към момента на сезирането на съд,
и е във висш интерес на детето, а според § 3 от същата правна норма съдилищата
на държавите-членки също са компетентни по отношение на родителската
отговорност в производството, което е различно от това по смисъла на параграф
1, когато детето има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата
на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното
си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази
държава- членка и компетентността на съдилищата е била изрично или по друг
недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност,
към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето, а чл. 3
прогласява компетентността да разглеждат
дела, свързани с развод съдилищата на държавата-членка, чиито граждани са
двамата съпрузи.
Така регламентираната пророгация не намира
приложение, след като компетентността на
съдилищата в България, с оглед изложеното вече по-горе и това, че не е била
изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на
родителска отговорност, към момента на сезирането на съд, но най-вече висшият
интерес на детето Лейла и на сестра му Мелиса, налага
спорът за родителска отговорност да бъде разгледан от съда в Обединеното
Кралство, съобразено с критерия на близостта. Там е обичайното пребиваване на
детето Лейла и на сестра му Мелиса, по смисъла на чл.
8, § 1 от Регламент № 2201/2003г., където се намира центърът на техните интереси.
Семейството пребивава от повече от тринадесете години на територията на Обединеното Кралство,
детето Лейла е родено там и живее постоянно, родителите
са работели, като майката продължава да го прави и до момента. Следва да се
приеме, че обичайното местопребиваване на детето Лейла,
а и на сестрите му, в частност Мелиса и неговата и на семейството и на майката социализация
в обществото на Обединеното Кралство, води до извода за преодоляна особена
връзка с България, представляваща мястото, определящо гражданството, в случая
на Мелиса С..
Производството пред ВРС е следвало да бъде
прекратено, доколкото съдът не е компетентен по смисъла на Регламент №
2201/2003г. да се произнесе по съединените за съвместно разглеждане в брачния
процес искове с правно осн. чл. 49, ал. 1 и чл. 59, ал. 2 от СК.
След като първоинстанционният съд е стигнал до
същите изводи, то обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 5527/30.04.2019г. по гр.д. № 16185/2018г. на 47-ми състав
на ВРС, с което е прекратено производството по делото относно исковете по чл. 49, ал.
1 и чл. 59, ал. 2 от СК, предявени от М.Д.В.-С., ЕГН ********** *** и насочени срещу Н.С., британски гражданин, р. 16.04.1967г. във Велика Ясеница, Република Босна и Херцеговина, на осн. чл.130 ГПК
вр. чл. 3 и сл. от Регламент № 2201/2003г. на СЕ.
Определението
подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчване на съобщението до
страните, при условията на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.