№ I-162 Р Е Ш Е Н И Е
град Бургас
,17.07. 2020 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.............първи юли.…..през
две
хиляди и двадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с. Детелина Димова
при секретаря Ани
Цветанова като
разгледа докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 990 по
описа за
2020
год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния представител на К.Д.К. –ищец по гр.д. № 4995 /2019 год. по описа на Бургаския районен съд против решение № 258/20.01.2020 год. постановено по същото дело ,с което е отхвърлен иска на въззивника против „ЕОС Матрикс“ЕООД-гр.София за приемане за установено по отношение на ответника ,че ищецът не му дължи сумата от 18 893,39 лв.-представляваща главница,сумата 12 056,74 лв.-лихва ,самата 8 405,55 - неолихвяеми вземания ,сумата 481,23 лв. – разноски , сумата 3 481,99 лв. – такси –или общо сумата 43 418,90 лв. – по изп.дело № 701/2019 г. по описа на ЧСИ Т.Маджарова –поради изтекла погасителна давност и поради това ,че не е уведомен за договор за цесия на вземането
Въззивникът
изразява недоволство от решението , като
счита същото за неправилно и
необосновано,постановено при
неотчитане и неправилно тълкуване на събраните по делото
доказателства .
Сочи
се ,че на първо място,че неправилно е тълкувана разпоредбата на чл. 429
ал. 1 ГПК и че в хипотезата на законна
суброгация правоприемството по чл. 429
ал. 1 ГПКпринадлежи единствено на поръчителя ,респ.на солидарния длъжник ,щоито
са платили дълга , а не на всяко трето лице ,което по силата на закона се е
суброгирало в правата на удовлетворения кредитор в изпълнителния процес.За да
събере дължимата сума всяко друго трето лице ,което твърди ,че се е суброгирало
в правата на кредитора по изпълнителния
лист ,следва да инициира съответното съдебно производство по снабдяване с
изпълнително основание –да предяви осъдителен иск или заявление за издаване на заповед за
изпълнение.Затова се счита ,че в случая няма
материално-правни предпоставки за съществуването на дълга поради липса на допустимост на изпълнителния
процес-тъй като ответникът се легитимира
като взискател въз основа на изпълнителен лист ,в който той не фигурира като
такъв ,не е нито поръчител,нито солидарен длъжник и не е провел редовно изпълнително
производство за процесните вземания.Затова се счита и че постановлението на ЧСИ
Т.Маджарова ,с което е допуснато правопроимството в изп.процес по първото
изпълнително дело и е конституиран
ответника като взискател по второто изпълнително дело не произвеждат правно действие поради
несъществуването на изпълняемото право .
Цитирайки
задължителна съдебна практика ,въззивникът счита ,че първоинстанционният съд в
противоречие с чл. 429 ал. 1 ГПК не е приел ,че искът е предявен на това правно
основание и като не е спазил задължителното тълкуване на разпоредбата неправилно е отхвърлил исковата претенция за
установяване ,че за ответното дружество не съществува срещу ищеца правато на
принудително изпълнение за парични притезания
по ч.гр.д. № 2012/2013 г. на БРС.
Твърди
се ,че обжалваното решение е постановено и при допуснати съществени процесуални
нарушения,тъй като липсват мотиви по въведените от ищеца доводи във връзка с възражението за недействителност
на договора за цесия /като отново се излагат аргументи в тази връзка /;с
възражението за приложение на т. 2 от ТР
№ 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на
ВКС –съгласно която при предсрочно
изискуеми кредити следва да се претендира само главницата ; както и
с възражеието ,че последното валидно изпълнително действие е наложената възбрана на 02.06.2016 г. и че погасителната давност за вземанията започва
да тече от тази дата,поради което за лихвите и разноските ,предмет на договора
за банков кредит ,следва да се приложи чл.111 б.“в“ ЗЗД и че същите са погасени по давност
Затова се
моли за отмяна на решението и
постановяване на ново ,с което се уважат
изцяло предявените искове. Не се сочат нови обстоятелства и доказателства по
делото .
В
писмения си отговор по реда на чл. 263 от ГПК
въззиваемият ищец оспорва въззивната жалба .Поддържа становището си ,че ответното
дружество попада в кръга на лицата по чл.429 ал. 1 ГПК.По отношение на твърдението за недействителност на договора
за цесия се сочи ,че от една страна
ищецът не е страна по този договор и не може да възразява против него , а
и твърденията за липса на предмет,цена и
индивидуализация на вземането няман отношение към производството .
Проследяват
се предприетите принудителни действия по
повод събирането на вземането ,които прекъсват давността ,като се сочи ,че след
прекратяване на изпълнително дело
597/2013 г. взискателят е поискал
образуването на ново преди изтичането на
петгодишния давностен срок.Към момента на образуване на изп.д.№ 597/2013 г. е
било в сила ППлВС № 3/1980 г. ,според което погасителната давност не тече
,докато трае изпълнителния процес
относно принудителното
осъществяване на вземането /новото разрешение на този правен въпрос се прилага след постановяване на ТР № 2/2015
г.,като решението е обявено на 26.06.2015 г. /.Следователно давността е спряла
да тече след образуване на изп.д. №
597/2013 г. ,а нов давностен срок е започнал да тече след обявяването на ТР №
2/2015 г. на 26.06.2015 г. Давността е спряла да тече ,след като е образувано
изп.д. № 597/2013 г. ,а втори път давността
е прекъсната с подписването на споразумението от 26.05.2017 г.
Моли
се за спиране на настоящото производство до приключване и произнасяне с тълкувателно решение на ВКС
по висящото тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК .Моли се за потвърждаване на
решението .
Искането
за спиране на настоящото производство е неоснователно .Висящността на
тълкувателно дело не е основание за спиране на гражданския процес по реда на
чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК/с тълкувателното
решение не се решава спор по същество ,за да може решението да има значение за
правилното решение на настоящия спор –какъвто е смисълът на цитираната
разпоредба/.
След
преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на
страните ,Бургаският окръжен съд прие за установено следното :
Предявен
е бил отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК .
В исковата си
молба, подадена на 21.06.2019 г., ищецът е твърдял, че вземането на ответника
по изп.д. № 701/2019 г. по описа
на ЧСИ Т.Маджарова ,образувано
въз основа на издаден изпълнителен
лист и заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2012/2013 г. на БРС в полза на „Райфайзенбанк
„АД,,не
съществува, тъй като е погасено по
давност- -с изтичане на тригодишен
давностен срок от изискуемостта на всяка вноска и след перемирането на изпълнителното дело,
поради което нямат правен ефект да прекъснат давността.Освен това
счита ,че договорът за цесия ,по силата на който ответникът е придобил вземанията на банката
срещу ищеца , е нищожен на осн.чл. 26
ал. 2 от ЗЗД /поради липса на предмет / и че ответникът не установява материално-правната си легитимация ,като
липсва и възможност да се установи ,че е носител на правото да реализира
вземането /доколкото липсва и индивидуализация на конкретното вземане /.
Районният
съд е приел ,че със заповед за изпълнение на парично
вземане въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 20.03.2013 г. ,издадена по
ч.гр.д. № 2012/2013 г. на БРС ,е разпоредено длъжникът К.К.-ищец по настоящото
дело да заплати на кредитора
„Райфайзенбанк България “ЕАД 18 893,39 лв. –главница по договор за банков кредит от 10.01.2008 г.
и анекс към него от 12.05.2010 г. ,както
и сумите 4886,06-договорна
лихва за периода от 06.06.2011 г. до
28.01.2013 г. ; 1575,59 лв. –наказателна лихва за периода от 05.07.2011 г.до 18.03.2013
г. ;1943,90 лв. – лхви ,дължими на
осн.чл. 4.2 вр. ал. 1 от анекса от 12.05.2010 г. за периода от 05.10.2009г. до
11.05.2010 г. ,ведно със законната лихва
от подаване на заявлението – 19.03.2013 г. до окончателното
изплащане и 545,98 лв. – разноски .По
повод подадено възражение по чл. 414 от ГПК е образувано производство по чл.
422 от ГПК ,приключило с влязло в сила на 20.10.2015 г. решение
от 17.01.2014 г. по гр.д. №
6602/2014 г- на БРС , с което е
установено вземането на банката –кредитор по отношение на длъжника – ищец по
настоящото производство. Съдът е приел ,че погасителната
давност се прекъсва с предявяване на
иска за съществуване на вземането ,но съгласно чл. 422 ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно
действие ,ако е спазен срокът по чл. 415 ал. 4 ГПК .Поради това е счетено ,че
давността е била прекъсната ,считано от 19.03.2013 г.,когато е било образувано
заповедното производство . Докато трае съдебен процес относно вземането давност не тече /чл. 115
б.“ж“ ЗЗД/,поради което давност не е текла
до посочената дата на влизане в сила на решението по чл. 422 ГПК – а
именно 20.10.2015 т.,при което и на осн.чл. 117 ЗЗД от влизане в сила на съдебното решение е започнала да тече нова ,петгодишна давност
,която е с този срок по отношение на вземанията за лихви /доколкото става дума
за съдебно признато вземане /Междувременно
на 02.04.2013 г. е било образувано изпълнително производство /изп.д. №
597/2013 г.по описа на ЧСИ Т.Маджарова / въз основа на заповедта за незабавно
изпълнение.Това изпълнително производство е било прекратено с постановление на ЧСИ от 10.05.2019 г. на
осн.чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК –поради
перемция ,настъпила по силата на закона.Последното изпълнително действие
,предприето по това изпълнително
дело ,според районния съд е от 18.06.2018 г. –когато е извършен опис на движими вещи на длъжника , а преди
това –на 26.06.2016 г. е било изпратено запорно съобщение.При тези факти съдът е приел ,че от датата ,на която е
започнала да тече нова давност на осн.чл. 117 от ЗЗД -20.10.2015 г. до
настоящия момент ,не е изтекъл период от
пет години ,за да се приеме ,че вземането е погасено по давност .Освен това ,на
28.05.2019 г. е образувано ново изпълнително дело № 20198030400701 по описа на ЧСИ Т.Маджарова ,с което и
съгл.чл. 116 б.“в“ ЗЗД давността е
прекъсната –отново на осн.чл. 117 ЗЗД .
Затова първостепенният съд е приел ,че е
неоснователно възражението на ищцовата страна за погасяване на задължението на
ищеца по давност .Що се касае до възражението за неуведомяването му за договора за цесия ,по
силата на който вземането на „Байфайзенбанк България“ЕАД е прехвърлила
вземането си към длъжника К.К. на
ответника „Еос Матрикс“ЕООД ,то районният съд ,позовавайки се на решение от
28.11.2018 г. по гр.д. № 2530/2017 г. на ВКС
, е посочил ,че за
основателността на иска по чл. 439 от ГПК срещу новоконституирания в изпълнителното производство нов кредитор
/цесионер/е без значение установяването на
надлежно уведомление на длъжника
по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД за извършената цесия ,тъй като този факт не
рефлектира върху дължимостта на
вземането –то съществува и следва да
бъде удовлетворено от съдебния изпълнител ,като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му .
При тези
съображения предявената искова претенция е отхвърлена като неоснователна .
Решението
е правилно .
На
първо място правилна е преценката на първостепенния съд , че поначало,
последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален
характер - изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание,
а материалното право на взискателя продължава да съществува. Съгласно чл. 116,
б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на
предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от
по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване
на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не
заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или
безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този
ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок.
Неоснователни в този смисъл са доводите на
въззивника - ищец за настъпила перемпция на изпълнителното дело, която е обезсилила
извършените до този момент принудителни действия. Обезсилването по право на
изпълнителните действия касае само тези, които в хода на изпълнителния процес
са останали недовършени и/или безрезултатните действия (вж. – т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Обезсилването на
изпълнителните действия има значение за процеса на принудителното изпълнение,
но няма ефект върху материалните права на страните, а давността е институт на
материалното право.
В практиката на ВС и
ВКС /ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на
ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. №
1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г.,
III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о.,
решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение №
154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др. / най-общо се приема,
че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след
като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди
защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при
съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна
проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да изложи мотиви към
решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на
правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по
същество.
В случая във въззивната жалба се навеждат
доводи за неправилно приложение на
императивната норма на чл. 429 ал. 1 от ГПК ,доколкото ответникът не може да се
легитимира като взискател в изпълнителния процес-въз основа на изпълнителен
лист ,в който той не фигурира като кредитор .И тъй като не е нито поръчител
,нито солидарен длъжник ,постановлението на ЧСИ за конституирането му ответника като взискател по първото
изпълнително дело/както и по второто / не може да произведе правно
действие поради несъществуването на
изпълняемо право /тъй като липсва правоприемство по смисъла на чл. 429 ал. 1 ГПК/.
Тези
аргументи не са наведени в
първоинстанционното производство и не са
били обсъждани от районния съд ,поради което следва да бъдат приети за
преклудирани,но независимо от това следва да се подчертае ,че същите са
неоснователни и произлизат от
неправилното разбиране на закона /за което свидетелства и цитираната във
въззивната жалба съдебна практика –реш.№71/24.07.2019 г. по гр.д. № 2576/2018
г. на ВКС ,трето г.о.-кааещо
хипотезата по чл. 74 ЗЗД ,в която трето лице
е изплатило дълга на длъжника и се суброгира в правата му / .
Принудителното изпълнение
се осъществява по един и същи ред и от органи с еднакви правомощия. Тези органи
за разлика от съда не разрешават правен спор, а целят удовлетворяване на
изпълняемото право, за което предприемат определени изпълнителни действия върху
които се упражнява съдебен контрол по реда на чл. 435 ГПК и съответно носят
гражданска отговорност за допуснато нарушение на процесуални права и
причиняване на вреди. С оглед това се налага извод, че изпълнителният процес се
ръководи от специален орган, чиято е дискрецията да удовлетвори изпълняемото
право и който осъществява тази дейност чрез предприемане на конкретни
изпълнителни действия. Тези действия не рефлектират върху материалноправните
предпоставки за наличие на правото, предмет на изпълнение, тъй като са насочени
не към установяване на неговото съществуване, а към неговото удовлетворяване. В
тази насока предприетите действия на съдебния изпълнител във връзка с
конституиране на друг взискател – правомощие въведено от чл. 429, ал. 1 ГПК,
като изключение от правилото, че страните в изпълнителния процес са тези
очертани от титула на изпълнение, са именно такива действия, които са
неотносими към материалните предпоставки за наличие на правото, както и за
дължимостта на вземането, което длъжникът следва да погаси принудително. В тази
връзка и частните правоприемници на взискателя, изведено от цитираната норма,
също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в
изпълнителния лист. С оглед изложеното при частно правоприемство / каквото се
поражда в резултата на сключен договор за цесия/ в хода на процеса не се
прилагат ограниченията по чл. 226 ГПК, чиято специфична цел се свързва само с
исковото производство Валидността и основателността на искането за промяна на
взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка
подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за
причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органа е частен съдебен
изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране
на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то и
длъжника не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед
предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Или
основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с
действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното
изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към
наличието на самото изпълняемо право.В
този именно контекст първоинстанционният съд е подчертал ,че без значение за
основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното
производство нов кредитор/ цесионер/е установяване на надлежното уведомяване на
длъжникът по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този
факт не рефлектира върху дължимостта на вземането- то съществува и следва да
бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава
длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който
провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които
освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в
изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга.
На
тази база следва да се направи извода
,че цесионерът попада в кръга на лицата ,легитимирани да искат изпълнение на
базата на изпълнителен лист ,издаден в полза на цедента ,тъй като съгласно чл.
429 ал. 1 от ГПК наследниците и частните
правоприемници на взискателя ,както и
поръчителят и солидарният длъжник ,които са платили дълга ,могат да искат
изпълнение въз основа на издадения в
полза на взискателя изпълнителен лист .Придобиването на качеството на кредитор
от страна на цесионера настъпва от
влизането в сила на договора за цесия ,при което цесионера се явява частен
правоприемник на взискателя .Цитираното от въззивника решение на ВКС е постановено само за една част от правоприемниците -тези по чл. 74 от ЗЗД .Именно от тях
единствено легитимирани да искат изпълнение само поръчителят и солидарният длъжник .В случая ответникът не
е частен правоприемник на осн.чл. 74 от ЗЗД ,а на осн.чл. 99 от ЗЗД .Затова и изложените в тази
връзка доводи на въззивника са несъстоятелни .
Що
се отнася до възраженията за
недействителност на договора за цесия,следва да се подчертае и че доколкото
страните по този договор са цесионера и цедента ,то само те единствено могат да възразяват за недействителност на
договора ,който не може да се атакува от трето лице ,каквото в случая е ищецът
по настоящото дело .Неоснователно е и твърдението ,че отделните
вземания,предмет на договора , не били
индивидуализирани –всъщност индивидуализацията е направена в приложение № 1 към
договора ,но независимо от това всички останали възражения за липса на предмет
,цена ,индивидуализация на вземанията и пр. ,нямат отношение към настоящото производство по чл. 439 от ГПК
.
Следва
да се посочи и още един аргумент в
подкрепа на извода за неоснователност на предявената искова претенция:
В
случая става дума за изпълнително
производство ,образувано през 2013 г.
,преди постановяването на ТР №
2/26.06.2015 г. ОСГТК на ВКС .По въпроса
от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година,
извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му има установена практика с решение
на Върховния касационен съд № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., ІV г.
о. Според тази практика с тълкувателните си решения и постановления Върховният
съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен спор, а
извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е
възникнала противоречива практика или е налице неправилна практика. В
тълкувателните решения и постановления се изяснява действителния смисъл и
съдържание на съответната правна норма, като в резултат на това разпоредбата следва
да се прилага от държавните органи в смисъла, посочен в тълкувателния акт.
Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни
актове. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и могат да бъдат
прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма,
следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни
ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента,
в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е
имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове.
Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено
вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може
да бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Такова изискване не може да бъде
поставено и пред правните субекти, по отношение на които законодателството не
предвижда задължителна сила на тълкувателните решения и постановления. Когато
те са съобразили своето поведение с дадено задължително тълкуване относно
съдържанието на дадена правна норма, не може с обратна сила тяхното поведение
да бъде свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на
правна сигурност. Затова следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения
нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се
прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към
момента на настъпването на последиците.
Следователно
:Съгласно
даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че
в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. С други думи - отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на която е прието
противоположното тълкуване. Следователно до 22.06.2015 г. давността по
отношение на сумите, които за които е
признато ,че ищецът дължи на праводателя на ответника , е била спряна по силата на
самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително производство/освен че същата е била спряна и поради наличието на
висящ исков процес за установяване на вземането по чл. 422 ал. 1 ГПК ,решението
по което е влязло в сила на 20.10.2015 г. /. Следва да се подчертае ,че давностният срок, както за главницата, така и
за лихвите, е 5 години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД) и към настоящия момент не е изтекъл. Тук
става дума за съдебно установено вземане ,включително и за лихви и разноски ,за
което при всички положения давността е петгодишна – чл. 117 ЗЗД .Цитираното в
исковата молба ТР № 3/2017 г. от
27.03.2019 г. в случая е неприложимо Възражения в тази връзка относно
реда за погасяване на парични вземания при предсрочна изискуемост и т.н.,включително и относно погасяване на
задължението
за
лихвите в тригодишен срок , са
преклудирани в исковото производство по чл. 422 ГПК .След влизане в сила на решението за
установяване на вземането започва да тече
петгодишен давностен срок ,включително и по отношение на признатото
вземане за лихвите .
При
тези изложени съображения и препращайки
към мотивите на първоинстанционния съд на осн.чл. 272 от ГПК ,настоящият
съдебен състав счита въззивната жалба за неоснователна ,поради което и
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.На сн.чл. 78 ал. 3 от ГПК при този резултат по делото в полза на
въззиваемия ответник следва да бъдат присъдени направените от него разноски по
делото ,съставляващи юрисконсултско възнаграждение.Размерът на това
възнаграждение , определен съгл.чл 37 от Закона за правната помощ
вр.чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ е 300 лв.
Мотивиран
от горното Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 258/20.01.2020 г. постановено по
гр.д. № 4995/2019 г. по описа на Бургаския районен съд
ОСЪЖДА К.Д.К. ,ЕГН **********,с адрес *** да заплати
на ЕОС“МАТРИКС „ЕООД,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление –гр.София
, п.к. 1715,район Витоша ,ж.к.“Малинова долина „ ,ул. „Рачо Петков Казанджията
„ № 4-6, сумата 300 /триста /лева – разноски по делото за
юк.възнаграждение .
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщението на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.