Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.10.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тридесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов
в. гр. дело № 5182 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 330965 от 05.02.2018 г., постановено по гр. дело № 48786/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 41 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от "Т.С." ЕАД срещу И.Й.И. искове с правно
основание чл. 422 ГПК чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1980.99 лв., от които 1
676.05 лв. - главница, начислена за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.,
както и по изравнителна сметка за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.,
включваща 1 553.87 лв. - стойност на доставена, но незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот – апартамент № 90, находящ се в гр. София, ул. „*********,
с аб. № 278514 и сумата от 122.18 лв., представляваща
стойност на услугата дялово разпределение, сумата от 304.94 лв. - обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 г. до 26.04.2017
г., включваща 275.44 лв. лихва върху главницата за доставена топлинна енергия и
29.50 лв. лихва върху главницата за дялово разпределение, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.
дело № 30944/2017 г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т.с." ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че ответникът няма качеството на потребител
на топлинна енергия за битови нужди съгласно § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Посочената
разпоредба не изисквала доказването на обстоятелството кое лице е обитавало
имота, респ. кое лице е потребило реално консумираната за исковия период
топлинна енергия. Ответникът не се освобождавал от качеството „потребител на
топлинна енергия“ поради факта, че не ползвал в жилището си топлинна енергия.
Доколкото между страните нямало данни да е бил сключван индивидуален писмен
договор, то следвало да намерят приложение Общите условия, срещу които
ответникът не бил възразил по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, както и не оспорвал представения
протокол от проведено общо събрание на етажните собственици, от който се
установявало, че последният фигурира сред собствениците. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете - уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата И.Й.И. счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено. Претендира присъждане на направените
разноски по делото.
Третото
лице-помагач "Т.с." ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивн ата жалб а пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е частично неправилно.
По
иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, предявен
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК:
За
уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания,
т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника
като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Спорният
по делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия.
Доказано
е, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Доказано
е също така, че ответникът И.Й.И. е собственик на процесния апартамент № 90,
находящ се в гр. София, ул. „*********, с аб. № 278514 - това обстоятелство се
установява от списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за
проведено на 12.03.2002 г. Общо събрание на етажните собственици на процесната
сграда, с който именно И.Й.И. /с оглед отразения единен граждански номер/ е
декларирал, че е собственик на имота и титуляр на клиентска партида с № 278514.
Посоченият документ по своето правно естество е частен свидетелстващ и доколкото
е подписан от ответника и истинността му не е била надлежно опровергана в
процеса, то следва да се приеме, че се ползва с доказателствена сила - чл. 180 ГПК.
Декларацията обективира извънсъдебно признание на ответника, че е собственик на
жилището, което при осъществената по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед
останалите данни по делото, въззивният съд намира, че отговаря на истината. Отделно
от изложеното, доказателство за това, че през процесния период ответникът е
живял на адреса е адресираното до „Т.С.“ ЕАД Заявление с рег. №
16517/17.12.2014 г. от И. Й. И., в което заявителят изрично е посочил, че живее
на адреса, на който се намира процесният имот - апартамент № 90, находящ се в
гр. София, ул. „*********. Същият адрес е посочен от ответника и в подаденото
възражение по реда на чл. 414 ГПК /арг. чл. 83 ЗС/. Ето защо, въз основа на съвкупния
анализ на доказателствата по делото, следва да се приеме, че ответникът И.Й.И.
се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 150, ал.
1 вр. § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция, ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г./.
Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани,
като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между ищеца и ответника И.Й.И.
са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено
е въз основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че в процесния имот има монтирани 6
броя отоплителни тела – радиатори, на които са монтирани 5 броя топлинни
разпределители, които са били редовно отчитани /видно и от приетите като
доказателства по делото документи за главен отчет/ и 5 броя термостатни вентили
/1 бр. радиатор е демонтиран/, както и 2 броя водомери за отчитане на БГВ.
Установено е, че през процесния период /м.май 2014 г. – м.април 2016 г./ е
извършвано дялово разпределение по реален отчет от петте броя ИРРО, като и през
двата отоплителни сезона показанията на 4 бр. ИРРО са занулени, а е отчетено
минимално количество потребена топлинна енергия за отопление на имот по
показание на 1 бр. ИРРО. Вещото лице установява, че през същия период
топлинната енергия, отдадена от сградна инсталация, е определяна съобразно
изискванията на действащата през периода нормативна уредба, че потреблението на
топла вода е на база реален отчет на показанията на 2 броя технически изправни
и узаконени водомери, че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи
на АС, считано от 05.2014 г. до края на процесния период, както и че общият
топломер е преминавал редовно, на всеки две години, на метрологични проверки за
определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност.
По
отношение на дължимия размер на претендираните от ищеца вземания, въззивният
съд приема следното:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2
изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
Съгласно
чл. 32, ал. 3 от действалите през исковия период Общи условия, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви. Настоящият съдебен
състав приема, че под „най-стари задължения” по смисъла на посочената клауза
следва да имат предвид тези най-стари задължения, които се отнасят за
съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало до
хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл. 113 ЗЗД.
Според
чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги
сключили, като изменения могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на
страните или на основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани
каквито и да е доказателства, че страните са договорили правила за начисляване
на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за
прихващане, различни от тези в Общите условия.
В
контекста на изложеното СГС счита, че при формиране на крайната дължима сума,
следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този
смисъл изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно
самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната
сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай дължимата
сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след датата на
издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението за
дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на вземане
в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни вноски и
последните са в по-голям размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия.
В
случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно
е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да
иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения
към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е
заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези
права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
Експертните
заключения на вещите лица по комплексната СТСчЕ, които съдът кредитира по реда
на чл. 202 ГПК като пълни, ясни и компетентно изготвени, и в съответствие с
останалите доказателства по делото, са единодушни по въпроса, че за периода м. 05.2014.
– м. 04.2016г., общата стойност на начислената топлинна енергия за отопление на
имота и битово горещо водоснабдяване са в общ размер на 1155.58 лева. От тази
сума следва да се извади общата стойност на сумата от изравнителните сметки за
процесния период /за получаване/, която е в размер на 203.28 лева и към
получената сума /952.3 лева/ да се прибави сумата от 122.18 лева – стойност на
услугата дялово разпределение. Предвид изложеното съдът намира, че стойността
на реално доставената и потребена топлинна енергия за отопление и БГВ за
периода е 1074.48 лева.
Същевременно,
неоснователна се явява претенцията на въззивника за заплащане на сумата в
размер на 755.53 лв. по изравнителна сметка за период 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г., отразена по твърдения на „Т.С.“ ЕАД в Обща фактура с №
********** от 31.07.2014 г. Доказателствената тежест за установяването на
количеството доставена топлинна енергия е на топлопреносното предприятие, което
в случая е бездействало в тази насока. По делото нито е представена процесната
/посочена от ищеца/ Обща фактура с № **********/31.07.2014 г., нито са
представени каквито и да било доказателства, които да установят количеството на
доставена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. Следва да
се посочи и че вещото лице по счетоводната част от изслушаната комплексна СТСчЕ
е отразило, че за периода 01.05.2013 г . – 30.04.2014 г. има сума за доплащане
в размер на 4.72 лева. Ето защо при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС приема, че претенцията
на въззивника за заплащане на сума по изравнителна сметка за периода 01.05.2013
г. – 30.04.2014 г., следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
По
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК:
По
отношение задълженията за процесния период /01.05.2014 г. – 30.04.2016 г./
приложение намират общите условия на топлопреносното дружество, прието с
решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33,
ал. 2 от тези общи условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурите по чл. 32, ал. 2 от ОУ в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. С оглед оспорването на ответника, ищецът е
следвало да докаже, че данните за процесния абонатен номер са били публикувани
в интернет страницата на дружеството и датата, на която е станало това. По
делото не са представени доказателства от „Т.С.“ ЕАД в тази насока. Ето защо
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, СГС приема, че ищецът не се легитимира като кредитор
на вземане за лихва за забава.
Предвид
гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в
която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ до размера от 1074.48
лева, от които 952.3 лева – главница за цена на доставена топлинна енергия за
процесните имот и период и 122.18 лева – главница за цена на услугата дялово
разпределение за същия имот и период, а предявените искове следва да бъдат
уважени до тези размери. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
в частта за разноските на ответника с оглед отхвърлената част от исковете за
горницата над 168.70 лева до пълния присъден размер от 368.67 лева. В частта, в
която исковете за главница за доставена топлинна енергия и за обезщетение за
забава са отхвърлени, за разликата над 1074.48 лева до пълния предявен размер
от 1980.99 лева, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски за първоинстанционното производство за сумата от 168.70
лева, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
Предвид
изхода от спора, право на разноски имат и двете страни.
В
заповедното производство, заявителят „Т.С.“ ЕАД е сторил разноски в размер на 39.62
лева – държавна такса, като е претендирал и юрисконсултско възнаграждение,
което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр.
чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде определено
в размер на 50 лева, тоест общо 89.62 лева. С оглед уважената част от исковете,
следва да му бъдат присъдени разноски в заповедното производство в размер на 48,60
лева.
В
първоинстанционното производство, ищецът „Т.С.“ ЕАД е сторил разноски за
държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер
от общо 339.62 лева. С оглед уважената част от исковете, следва да му бъдат
присъдени разноски в първоинстанционното производство в размер на 184.20 лева.
Във
въззивното производство, въззивникът „Т.С.“ ЕАД е сторил разноски за държавни
такси в размер на 58.53 лева по въззивната жалба. Размерът на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (Изм. – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) вр.
с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ е в размер на 100
лева, или общо 158.53 лева. С оглед уважената част от исковете, на въззивника
следва да се присъдят разноски в размер на 85.98 лева.
Във
въззивното производство въззиваемият И.Й.И. е сторил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева, като в представения договор за правна
защита и съдействие е отбелязано, че същото е платено изцяло и в брой. С оглед
отхвърлената част от исковете, на въззиваемата страна следва да се присъдят
разноски в размер на 228.80 лева.
С
оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1,
т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 330965 от 05.02.2018 г., постановено по гр. дело № 48786/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 41 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Й.И. искове с правно основание
чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 1074.48 лв., от
които 952.3 лв. - главница, начислена за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., за доставена, но незаплатена топлинна
енергия за топлоснабден имот – апартамент № 90, находящ се в гр. София, ул. „*********,
с аб. № 278514 и сумата от 122.18 лв., представляваща стойност на услугата
дялово разпределение, както и в частта за разноските на ответника за горницата
над 168.70 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу И.Й.И., ЕГН **********, с адрес: ***,
иск с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че И.Й.И. дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1074.48 лева, от които 952.3 лева – главница за цена на
доставена топлинна енергия и 122.18 лева – главница за цена на услугата дялово
разпределение за топлоснабдяван имот, находящ се в гр. София, ул. “********,
абонатен №278514, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр. дело № 30944/2017 г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в – 17.05.2017 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 330965 от 05.02.2018 г., постановено по гр. дело № 48786/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 41 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА
И.Й.И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 184,20 лева
и направените разноски в заповедното производство по ч. гр. дело № 30944/2017
г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в размер на 48,60 лева, както и направените
разноски във въззивното производство в размер на 85.98 лева – държавна така и
юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Й.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените
разноски във въззивното производство в размер на 228.80 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/