№ ***2
гр. Монтана, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ВИЛЯНА МАНОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА В. ТОДОРОВА-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от ВИЛЯНА МАНОВА Гражданско дело №
20231630102080 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Образувано е по исковата молба на „***" ЕООД против В. А. К., с която
се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от общо 665.69 лева.
Предявени са за разглеждане пет обективно кумулативно съединени иска
с правно основание по:
1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК за сумата от *** лв. главница, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 15.06.2023 г. до изплащане на вземането;
2/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за сумата от *** лв., представляваща неустойка;
3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК за сумата от *** лв. договорна лихва за периода от 13.04.2021
г. до 21.09.2021 г.;
4/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от *** лв. лихва за
забава за периода от 21.09.2021 г. до 22.05.2023 г. и
5/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 10а, предл. 1 ЗПК за сумата от *** лв., представляваща неплатени
такси.
Ищецът твърди, че на 13.04.2021 г. между ответника и „****“ ООД бил
сключен договор за потребителски кредит №515035, по силата на който К.
получила в заем сумата от *** лв. Задължила се да я върне в срок до
1
21.09.2021 г. на 23 броя седмични вноски, всяка от които по *** лева. Между
страните бил уговорен и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05%, както
и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49.83%. Твърди договорът
да е сключен по електронен път. Алтернативно сочи, че ако съдът не приеме
горното, то да се счита договорът за кредит за реален и за сключен от датата
на получаване на сумата.
Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си към
заемодателя по договора за кредит и дължи общо сумата от *** лв., от която
*** лв. главница, ведно със законната лихва от 15.06.2023 г.; *** лв.
неустойка по чл. 6.2 от договора за потребителски кредит; *** лв. договорна
лихва върху главница за периода от 13.04.2021 г. до 21.09.2021 г.; *** лв.
законна лихва за забава върху главница за периода 21.09.2021 г. до 22.05.2023
г. и *** неплатени такси. Ищецът извежда активната си легитимация от
качеството си на цесионер, придобил вземането от кредитора по силата на
договор за цесия от 01.04.2022 г., за която цесия длъжникът бил уведомен със
СМС на посочения телефонен номер и на посочения адрес на 21.03.2022 г.
Алтернативно заявява, че ако съдът не приеме уведомяването на длъжника да
е надлежно извършено, то това да е сторено с депозиране на исковата молба.
Обосновава правен интерес от предявяване на установителните искове с
проведено заповедно производство и издадена за вземанията заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд – Монтана. Ищецът
моли за установяване дължимостта на посочените суми. Претендира
сторените в заповедното и съдебно производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. А. К., чрез особен представител
адв. А. М., счита исковете за недопустими. Заявява, че липсват доказателства
за уведомяване на длъжника за извършената цесия и в тази връзка не е налице
процесуална легитимация за предявяване на исковете. Сочи, че не са
представени също доказателства за индивидуализиране на вземането по
договора за цесия. Алтернативно навежда доводи за неоснователност на
исковете. Липсвали данни за усвояване на сумата по кредита, както и
доказателства за предсрочната изискуемост на вземането. Счита клаузата,
уговаряща лихвения процент, за нищожна, като противоречаща на добрите
нрави. Така определената неустойка нямала присъщите за нея обезпечителна,
обезщетителна или санкционна функция, а целяла да осигури на заемодателя
допълнително възнаграждение извън възнаградителната лихва. Счита, че
невключването на неустойката в ГПР съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1 т.
10 ЗПК и има за последица нищожност на целия договор по чл. 22 ЗПК. Моли
за отхвърляне на ищцовата претенция.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Установява се от представения по делото договор за потребителски
кредит № *** /л.10-11/, че на 13.04.2021 г. „****“ ООД е предоставил на
2
ответника, в качеството му на потребител, заемна сума в размер на *** лева.
Според чл. 4, ал . 1 от договора последният имал и силата на разписка,
удостоверяваща получаването на заема. Ответникът се задължил да я върне на
23 седмични вноски, първите две от които били в размер на 2,73 лв. и 21
вноски от по *** лв. Срокът на последната погасителна вноска бил 21.09.2021
г., съгласно Погасителен план, неразделна част към договора за кредит.
Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05%, както и ГПР в
размер на 49.83%. Според чл. 6 от договора страните се споразумели, че
договорът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на условията на чл. 23 от Общите условия /ОУ/ към договора за кредит.
Установява се от представените ОУ /л.12-13/, че разпоредбата на чл. 23
дава възможността страните да уговарят предоставянето на някое от следните
обезпечения: 1. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо
в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
кредитора; не са заематели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени с кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размера на получавания от тях доход; 2. Залог на движима, чиято пазарна
стойност /оценена от лицензирани оценители/ надвишава 2 пъти общата сума
за плащане по договора, включващо договорената лихва и главница; 3. Първо
по ред ипотека; 4. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва.
Съгласно чл. 24, ал. 1 ОУ в случай, че потребителят не предостави в срок
до три дни от подписването на индивидуалния договор каквото и да е годно
обезпечение на договора за кредит съгласно чл. 23, ал. 1 ОУ , същият дължи
на кредитора неустойка в размер, определен в индивидуалния договор за
кредит, а според ал. 2 неустойката се дължи и в случай, че предложеното от
потребителя обезпечение не отговаря на установените изисквания и в срок от
3 дни не бъде предложено друго обезпечение. Предвид чл. 8 от договора за
потребителски кредит, при липса на предоставено обезпечение в предвидения
тридневен срок или ако предоставеното не отговаря на условията по чл. 23
ОУ, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на *** лв., с
начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение №1 към
договора за кредит. Установява се, че сумата от *** лв., представляваща част
3
от предвидената неустойка е заявена в заповедното производство и съответно
за установяването дължимостта й в настоящото. В погасителния план към
договора за потребителски кредит общият размер на неустойката от *** лева
е разпределен към погасителните вноски, като за първите две плащания е
предвиден размер от *** лева, а за останалите 21 вноски добавката към
погасителната вноска за неустойка, е в размер на *** лева. Така се
установява, че К. се е задължила да заплати 23 седмични вноски, всяка от тях
по *** лева или обща сума в размер на *** лева, при отпуснат кредит от ***
лева и възнаградителна лихва в общ размер от *** лева.
Установява се от договор за продажба и прехвърляне на вземания от
01.04.2022 г. /л.17-22/, че кредиторът по договора за потребителски кредит е
прехвърлил свои вземания на настоящия ищец. С разпоредбата на чл. 4.3 от
цитирания договор цедентът е упълномощил изрично цесионера „***“ ЕООД
да уведоми от негово име всички длъжници по прехвърлените вземания за
извършената цесия. Уговорено било и разписване на пълномощно, във
формата на Приложение №3, с което изрично цесионерът да бъде
упълномощен да уведомява длъжниците за извършената цесия /приложено л.
80/. Представено е и приложение 1 към договора за цесия /л.88-96/, в което
/гръб на л. 98/ е включено и индивидуализирано вземането към ответника-
длъжник.
Установява се от заключението по допуснатата и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза, че ответникът е извършил едно плащане
от 50 лева по договора за потребителски кредит на дата 13.04.2021 г. С
внесената сума кредиторът е приел за погасени възнаградителна лихва в
размер на 5.46 лв. и неустойка в размер на *** лв. Вещото лице сочи, че
размерът на ГПР, с включена неустойка по чл. 8 от договора, е в размер на
948%, а при невключена неустойка същият е 49.83%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Исковата молба от кредитора-цесионер е депозирана в едномесечния
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, заявеното с нея парично вземане е идентично на
това по заповедта за изпълнение, поради което установителните искове са
допустими.
За да бъде уважен иск по реда на чл. 422 , ал. 1 ГПК ищецът следва да
докаже юридическия факт от който произтича вземането му и неговия размер.
Настоящият съдебен състав приема, че ищецът е материалноправно
легитимиран да търси установяване дължимостта на сумите по заповедта за
изпълнение, тъй като на основание сключения договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 01.04.2022 г. със стария кредитор, вземанията на
цесионера по договора за потребителски кредит са му прехвърлени по реда на
чл. 99 ЗЗД. За да се прояви действието на договора за цесия между страните
по него, е достатъчно постигането на съгласие между стария и новия
кредитор. От момента на постигане на съгласието страните по договора за
4
прехвърляне на вземания са валидно обвързани от него и цесионерът се явява
носител на придобитите имуществени права. В случая е видно, че ищецът
като цесионер е упълномощен от цедента да уведоми ответника-длъжник за
извършеното прехвърляне на процесното вземане по смисъла на чл. 99, ал. 3
ЗЗД /л.80/, но доказателства, че ответникът е получил уведомление за
извършената цесия не се представят. В съдебната практика за редовно
уведомяване за извършената цесия се приема и връчването на доказателства
заедно с исковата молба. Без значение е фактът, че ответникът не е получил
лично писмени доказателства за извършената цесия и конкретно
индивидуализираното му и цедирано задължение, а чрез особения му
представител. Същият е назначен да го представлява изцяло в производството
именно поради факта, че ответникът не може да бъде открит след извършени
многократни процесуални усилия за това.
Въз основа на представените писмени доказателства настоящият съдебен
състав приема за доказани твърденията на ищеца, че между неговия
праводател /цедент/ и ответника е налице облигационна връзка, възникнала
по силата на сключен между тях индивидуален договор за потребителски
кредит, по силата на които цедентът „****“ ООД, като кредитор, е
предоставил на ответника, като потребител, кредит в размер на *** лв., със
срок на кредита – 23 седмици, а кредитополучателят е поел задължение да
погасява кредита на 23 седмични погасителни вноски. Срокът на договора за
потребителски кредит е изтекъл на 21.09.2021 г., т.е. преди образуване на
заповедното производство /последното образувано на 15.06.2023 г./.
Сключеният между „****“ ООД и ответника договор е потребителски и
следва да се подчинява на нормите на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9,
ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК,
договорът за кредит е недействителен, когато при сключването му са
нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Договорът за заем е реален и е сключен с предаването на парите.
Установи се по делото, че е налице валидно възникнало правоотношение по
договора за потребителски кредит, вземанията по което са цедирани на
ищеца, за което ответникът е уведомен с депозиране на исковата молба, както
и че ответникът е извършил плащания в размер на 50 лева.
След като по делото се установи възникналото облигационно
5
правоотношение между праводателя на ищеца и кредитополучателя –
ответник, предоставяне на заемната сума в размер на *** лв., следва да се
прецени дали този договор е действителен, както с оглед правните
възражения на особения представител на ответника, така и в изпълнение на
служебните задължения на съда за преценка на действителността на договор
/или клаузи от него/ сключен с потребител /по арг. от чл. 7, ал. 3 ГПК/.
При преценка действителността на процесния договор, съдът намира, че
същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради
следното:
Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи на
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и
дължимите на посредниците за сключването на договора ), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Законодателят не
е изброил изчерпателно в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК всички видови разходи по
кредита, а са формулирани общо като всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за обща сума, дължима от потребителя, която е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК ГПР по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
Видно от договора за потребителски кредит и ОУ по отношение на
договорения между страните ГПР липсва ясно разписана методика за начина
на изчисляването му и разходите по кредита, от които се формира. На
следващо място, не е ясно как точно е изчислена посочената в договора
фиксирана лихва и как е включена при пресмятането на ГПР. По този начин е
невъзможно да се прецени дали посоченият в договора ГПР отговаря на
действителния и потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Горното налага извод, че при определяне на ГПР не са били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по
смисъла на чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и води до
недействителност на договора в неговата цялост.
На следващо място дължимата неустойка, в размер на *** лева,
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
6
изчисляването на ГПР. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 пункта/, което към 2021 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50% от заетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 на чл. 19 ЗПК, се считат за нищожни.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването
за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция
съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които -
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне,
правят задължението за обезпечаване изключително трудно изпълнимо. Това
се отнася и до предвидените в ОУ залог върху движима вещ и първа по ред
ипотека. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно
кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както
за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред
заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е
необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Набавянето на оценка в тридневен срок от лицензиран оценител за движима
вещ, като вид обезпечение, също би било изключително трудно за
изпълнение. На практика предоставените в ОУ възможности за обезпечение
на кредита, са житейски нереализируеми.
Същевременно в договора и ОУ липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако
предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок.
Напротив, тридневният срок е уреден като краен и с неговото изтичане се
поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо
от неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на
кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на срока, обаче, не е
достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане на
неустойка, защото в чл. 24, ал. 2 ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и
без да се мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е
годно да обезпечи заема, дори когато обезпечението е предоставено в срок.
Показателно е и обстоятелството, че неустойката санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя
по договора /да върне заетата сума/ и се дължи независимо от това, дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни
дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата
функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението
не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са
7
последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче,
неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли
реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка,
чийто размер представлява 54% от заетата сума. Касае се за вземане, което,
ако беше включено в размера на ГПР, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от 50%. Единствено формалното
уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване,
без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да
бъде включена в ГПР. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на ГПР
без включване на това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в
размер на 49,83% годишно, а не както е посочило вещото лице - 948%. При
това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на ГПР и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Ответникът е бил поставен в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно, с каква сума е
оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. За да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
посочения в договора ГПР не е включена дължимата неустойка и при
прибавянето на тази сума се получава съвсем различна стойност на общия
разход по кредита. Налице е пълно разминаване между посочения в договора
ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в
края на заемния период.
За да се изчисли ГПР е необходимо да се включат всички задължителни
разходи на потребителя, свързани с отпускането на кредита, включително и
8
т.нар. неустойка в размер на *** лева. В настоящия случай ГПР нараства на
948%. Налице е разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния размер на ГПР. Кредитното правоотношение между страните
се явява недействително на основание чл. 22 във връзка с чл.11, ал.1, т.10
ЗПК и като такова не е в състояние да породи, присъщите за този тип сделка
правни последици.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочване в
договор за кредит на ГПР по-нисък от действителния, представляващо
невярна информация относно общите разходи, следва да се определи и като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от
Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна
означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО
и води до недействителност на договора в неговата цялост.
Изложеното е основание да се приеме, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и
т. 10 ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и договорна
лихва или други разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е
императивна и урежда последиците от сключен недействителен договор за
потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена от съда /в
този смисъл са актовете на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по *** г.,
IV г. о.; решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., I т. о.;
решение № 50***9 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о./.
От заключението на вещото лице се установи, че размерът на внесената
от ответника сума по кредита е 50 лева и с нея кредиторът е приел плащане за
5,46 лева договорна лихва и *** лева за неустойка. Тъй като дължима по
процесния договор е единствено главницата, то ищецът има право да получи
само чистата стойност на кредита в размер на *** лева. Посочените като
погасени суми за договорна лихва и неустойка, не са дължими от ответника и
неправилно кредиторът е отнесъл доброволното плащане за погасяване на
тези задължения. Заплатената сума от 50 лева е послужила за погасяване на
главницата. Следователно непогасеният остатък от главницата е разликата
между чистата сума по кредита – *** лева и внесената от ответника сума от
50 лева, а именно *** лева.
Ето защо съдът намира, че следва да се признае за установено по
отношение на В. А. К. вземането на „***" ЕООД на сумата от *** лева, като
се отхвърли предявеният иск за разликата до *** лева, както и исковете за
неустойка в размер на *** лв., *** лв. договорна лихва за периода от
13.04.2021 г. до 21.09.2021 г., *** лв. лихва за забава за периода от 21.09.2021
9
г. до 22.05.2023 г. и *** лв., представляваща неплатени такси, като
неоснователни, по изложените по-горе съображения.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква за двете страни.
В настоящото производство ищцовото дружество с исковата молба
претендира държавна такса в размер на 50 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева. С депозирано становище /л. 79/ ищецът
отново е поискал да му бъдат присъдени разноските, подробно описани в
исковата молба. Направеният от ищеца разход за особен представител и
възнаграждение за вещо лице, не е заявен до приключване на устните
състезания и поради което не следва да му се присъжда.
С оглед изхода от делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски,
пропорционално на уважената част от исковете, а именно сумата от *** лева
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът се представлява в производството от особен представител и
разноски от последния не са направени.
С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно
решение №4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в
исковото производство дължи да разпредели отговорността за разноските и в
заповедното производство съобразно изхода на спора, за което постановява
осъдителен диспозитив.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер
на 1***,00 лева, от които *** лева – заплатена държавна такса и *** лева –
юрисконсултско възнаграждение. От тези разноски на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество,
съобразно уважената част от исковете, разноски в общ размер на *** лева.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане от „***"
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, *** към В.
А. К., ЕГН **********, с адрес *** възлизащо на сумата от *** лева, част от
главницата по Договор за потребителски кредит № *** от 13.04.2021 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение - 15.06.2023 година до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд -Монтана,
като отхвърля иска в останалата му част - за разликата над уважения до
заявения размер от *** лева, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „***" ЕООД, ЕИК
10
***, със седалище и адрес на управление: гр. София, *** срещу В. А. К., ЕГН
**********, с адрес *** искове за установяване на вземания в размер на ***
лв. неустойка, *** лв. договорна лихва за периода от 13.04.2021 г. до
21.09.2021 г., *** лв. лихва за забава за периода от 21.09.2021 г. до 22.05.2023
г. и *** лв., представляваща неплатени такси, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК 16.06.2023 година,
издадена по ч. гр. д. № *** г. по описа на Районен съд - Монтана, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА В. А. К., ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
„***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ***
сумата от *** лева направени разноски в заповедното производство и ***
лева разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен – Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
11