№ 21182
гр. София, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110104312 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът М. А. Т. е предявил срещу ответника „В..“ АД главен иск с правна
квалификация чл.26, ал.1, предл. първо, предл. второ и предл. трето ЗЗД, във връзка с чл. 10,
ал. 1, чл.11, ал. 1, т.10 във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК, с който се иска да бъде прогласен за
нищожен договор за паричен заем № ..., сключен между страните на 09.11.2018 г. поради
противоречие с императивни законови норми, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави.
В условията на евентуалност ищецът е предявил иск с правна квалификация чл. 19,
ал.4 от ЗПК вр.чл.26, ал. 1, предл. първо, предл. второ и предл. трето ЗЗД, с който се иска
прогласяване на нищожността на клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащане
на такса за експресно разглеждане и на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение, поради противоречие с императивни законови норми,
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Ищецът твърди, че на 09.11.2018 г. сключил с „В..“ АД договор за паричен заем № ...,
по силата който е получила заем в размер на 300 лв. В договора било предвидено
задължение за предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение на това
задължение. Излага доводи за противоречие на така уговорената неустойка с добрите нрави,
както и че същата е излязла извън обезпечителната си функция, като води и до скрито
оскъпяване на кредита, а освен това е заобиколено и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК при
определяне годишния процент на разходите. Сочи също така, че в договора е предвидена
такса за експресно разглеждане в размер на 107, 80 лв., която е неравноправна и отново е
било заобиколено изискването за определяне размера на годишния процент на разходите.
Тъй като двете посочени вземания не са били включени в годишния процент на разходите,
претендира нищожност на процесния договор за кредит, а при условията на евентуалност на
клаузите, предвиждащи заплащането на таксата и неустойката.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Счита, че липсва правен
интерес от предявените искове, доколкото процесният договор е бил приключен на
27.02.2019 г. Счита, че начинът, по който е изчислен ГПР е бил ясен, доколкото не било
нужно в договора да се посочи математически алгоритъм. Оспорва твърдението, че
1
неустойката е следвало да бъде включена към ГПР, доколкото същата представлява
задължение при неизпълнение на договора, а именно заемателят да предостави обезпечение
по договора, като неустойката имала именно обезщетителна функция. Оспорва същата да
противоречи на добрите нрави, доколкото нейната функция е била да дисциплинира
длъжника, а той не бил длъжен да сключва договора. Сочи, че заемателят е имал възможност
да осигури предвидените обезпечения, а в случай, че няма възможност е имал 14 дневен
срок да се откаже от договора. Оспорва таксата за експресно разглеждане да представлява
такса по управление и усвояване, доколкото била дължима преди сключването на договора.
Сочи, че услугата е била доброволно избрана от клиента, като същата нямала задължителен
характер. Моли за отхвърлянето на предявените искове и присъждането на сторените по
делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
В тежест на ищеца по делото е да докаже по делото следните обстоятелства: че
между него и ответното дружество е възникнало облигационно отношение по договор за
паричен заем от 09.11.2018 г., в който е уговорена неустойка при непредоставяне на
обезпечение за кредитора в твърдения размер, както и такса за експресно разглеждане на
кредита, която договорна клауза противоречи закона, уговорена в негова вреда, не отговаря
на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и заемополучателя, респ. по предявените в условията на
евентуалност искове, че клаузата заобикаля закона, респ. накърнява добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже фактите, на които основава своите искания или
възражения, включително, че оспорените клаузи са уговорени индивидуално.
С обявения за окончателен проект на доклад е отделено за безспорно между страните
и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК обстоятелството, че
на 09.11.2018 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем № ... с твърдяното в
исковата молба съдържание.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за паричен заем „В...“ № ..., сключен между ищеца и
ответното дружество на 09.11.2018 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат заем в
размер на 300 лв. със срок от 28 седмици, като сумата е следвало да бъде върната с 14
погасителни вноски от по 31, 70 лв., в които съгласно договора са включени съответната
част от главницата, лихва и такса за експресно разглеждане. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора
заемателят дължи и такса за експресно разглеждане в размер на 107, 80 лв. В чл. 2, ал. 1, т. 5
от договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40, 26 %, а в
т. 8 от договора е посочено, че годишният процент на разходите по заема е 49, 27 %. С чл. 4
от договора заемателят се е задължил в тридневен срок от усвояване на сумата да
предостави обезпечение на задълженията по договора под формата на поръчител или
банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи неустойка в
размер на 107, 80 лв. В чл. 8, ал. 4 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
договорно задължение в размер на 30 лв. в случай че заемателят не предостави на
заемодателя съгласие за директен дебит от банкова сметка при допусната първа забава в
плащането на коя да е погасителна вноска, включително ако забави плащането на цялото
вземане при настъпила предсрочна изискуемост с повече от 90 календарни дни.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора с подписването му заемателят е удостоверил, че е получил
2
заемната сума, като договорът има характер на разписка за получаването на сумата.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта
на такса за експресно разглеждане и неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им
всяка с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че по силата на същите
ответникът е договорил скрито възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида
обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице -
поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния
им статус или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора и
тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига
до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова
тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е
разгледана в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК,
в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за заплащане на
посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона
правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да изпълни
задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
таксата за експресно разглеждане и неустойката, не нарушават това изискване, а при тяхното
включване е надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По силата на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената такса за експресно
разглеждане и неустойката за непредоставяне на обезпечение са разходи, свързани с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явяват за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все
на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката и таксата не са
включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
3
напред, след като неустойката и таксата не са включени като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на
потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам
и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъдат разглеждани
предявените под условие евентуални искове.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски в размер на 50 лв.
държавна такса по главния иск.
В полза на ЕАД „Е...“ следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 240 лв. с вкл.
ДДС.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
4
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и
реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е
развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае
потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за
потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с
никаква фактическа и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.26, ал.1, предл. първо, предл. второ
и предл. трето ЗЗД, във връзка с чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т.10 във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК,
по предявения от М. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „С..“, бл..., срещу „В..“
АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д...“ №..., ет. 2, офис ..,
иск, че сключеният между страните договор за паричен заем № .../09.11.2018 г. е нищожен.
ОСЪЖДА „В..“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д...“
№..., ет. 2, офис .., да заплати на М. А. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. „С..“, бл...,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА „В..“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д...“
№..., ет. 2, офис .., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е...“, БУЛСТАТ .., с
адрес: гр. П.., ул. „Б..“ № 3, ап.., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 240 лв. с вкл.
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна правна
помощ.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
5
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6