Решение по дело №218/2022 на Апелативен съд - Бургас

Номер на акта: 102
Дата: 15 декември 2022 г.
Съдия: Янко Новаков Новаков
Дело: 20222001000218
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 5 октомври 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 102
гр. Бургас, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева

Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Янко Н. Новаков Въззивно търговско дело №
20222001000218 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс.
По търговско дело № 366/2021 г. на ОС – Бургас ищецът „С.” АД с
ЕИК *** със седалище и адрес на управление ТК „С.“, община Н. предявил
против ответника „В.“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Б., ж. к. „П.“, ул. „Г.“ №3 иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД да заплащане на
сумата 700000 лева, представляваща обезщетение за продължило през цялата
2017г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на
КК „С. – И.“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за
наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца- наемодател,
ведно с мораторна лихва в размер на 148361,11 лева за периода от 20.06.2019
година до завеждането на делото на 06.08.2021 г., както и законната лихва
след този момент до окончателно изплащане.
При условията на евентуалност е бил предявен иск в същия размер
за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД ведно с лихви.
С Решение № 170 от 13.07.2022 г. първоинстанционният е уважил
1
частично по претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД като е присъдил в полза на
ищеца обезщетение в размер на 692288,74 лева, ведно със законната лихва от
завеждането на делото.
Претенцията за мораторни лихви е била отхвърлена по съображения,
че липсва покана за плащане по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД.
С решението съдът се е произнесъл по направените от страните
разноски. Ответникът е поискал изменение на съдебния акт по реда на чл.
248, ал. 1 от ГПК в частта относно присъдения на другата страна адвокатски
хонорар, но молбата му е била отхвърлена с Определение № 567 от
02.09.2022г.
Решението обжалвано и от двете страни.
Ответникът е атакувал и определението за разноските.
Въззивната жалба на ищеца е насочена против решението в частта, с
която е отхвърлена претенцията за мораторни лихви.
Оплакването е, че не била съобразена поканата за плащане по чл. 84,
ал. 2 от ЗЗД, приложена към исковата молба.
Жалбата е оспорена от другата страна.
Въззивникът – ответник обжалва решението в осъдителната му част
като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, а и
необосновано, доколкото изводите по фактите не се съответствали на
събраните доказателства.
Изложените в жалбата доводи са следните:
Процесните вещи не били надлежно индивидуализирани.
Приложената към исковата молба справка за ДМА (извлечение от инвентарен
опис) била своевременно оспорена.
Съдът разгледал само главната претенция с правно основание чл.
236, ал.2 от ЗЗД, но тя касаела и В. съоръжения, които не били обект на
наемното правоотношение, тъй като се намирали извън територията на КК
„С.-И.“. За тях трябвало да има произнасяне по чл. 59 от ЗЗД с обсъждане на
въпроса за собствеността.
От друга страна в противоречие с Тълкувателно решение №1/2020 г.
на ОСГТК на ВКС от 27.04.2022 г. окръжният съд се бил десезирал от
2
възраженията за нищожност на договора за наем, приемайки че те са
преклудирани от влезлите в сила съдебни решения по предходни дела за
същото спорно право, но за минали периоди.
Окръжният съд трябвало да обсъди възраженията, че процесната В.
мрежа била станала публична общинска собственост. През 2010 г. Община Н.
изрично дала съгласие тази мрежа да бъде използвана от ответника (съгл.
удостоверение от 28.03.2018 г., издадено от кмета на общината).
След промените в Закона за водите, обн. в „ДВ“ бр. 47/2009 г., били
създадени асоциации по В., които да управляват вещите - публична държавна
и общинска собственост, предназначени за В. услуги. За тази цел асоциациите
сключвали договори със съответните водни оператори.
През 2016 г. било създадено сдружение „А.“, с което ответникът
подписал такъв договор, обхващащ и процесната територия.
Така по силата на закона и въз основа на този договор, независимо
от неизчерпателно описание на активи в него, ответникът започнал да ползва
на правно основание В. мрежата на територията на КК „С.“, управлявана от
СНЦ „Асоциация В. Бургас“.
Жалбоподателят е възразил и по размера на присъденото
обезщетение. Според него първоинстанционният съд погрешно приел, че
обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД се съизмервало с наемната цена по
прекратения договор. Решение № 4 от 13.01.2022 г. по в.т.д.№ 253/2021 г. на
Апелативен съд – Бургас, постановено по спор за 2016 г., било основано на
друг критерий - справедливата пазарна наемна цена.
От друга страна неправилно била изтълкувана договорната клауза,
според която наемната цена представлявала „50% от рентабилността,
отразена в цената на доставената вода, на база количествата инкасирана вода
от абонатите, захранващи се от главния водопровод, собственост на „С.”
АД“. Първоинстанционният съд необосновано приел, че тук трябвало да се
включи печалбата на водния оператор от три дейности – по доставяне,
отвеждане и пречистване на вода. Всъщност договорът визирал само
печалбата от първата дейност - по доставяне на питейна вода. Трите дейности
били ясно отграничени в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от ЗРВКУ.
Съдебно-икономическата експертиза на вещото лице Е.В., чиито
3
изводи били възприети от окръжния съд, анализирала стари справки за
приходите на водния оператор (за 2005-2009г.), които ответникът вече не
съхранявал. Те били представяни по други дела между същите страни.
Ищецът ги бил представил след настъпване на процесуална преклузия за
ангажиране на доказателства. Въз основа на тези материали били направени
недопустими изчисления за т.нар. „рентабилност по аналогия“.
По изложените съображения въззивникът – ответник настоява за
отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част със
съответно отхвърляне на уважените искови претенции.
Жалбата е оспорена от другата страна, която е изложила доводи в
следния смисъл:
В. мрежата на „С.“ АД представлявала съвкупност от технически
елементи, част от които били извън територията на КК „С. – И.“, но били
предназначени да я обслужват.
Мрежата била собственост на дружеството - част от дълготрайните
му активи.
Ищецът отдал В. съоръженията под наем на ответника срещу цена,
обусловена от печалбата му от дейностите по доставяне, отвеждане и
пречистване на вода за местните абонати. След прекратяването на наемното
правоотношение през 2008 г. ответникът продължил да експлоатира В.
мрежата, поради което дължал обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. След
като не бил върнал полученото по договора за наем, ответникът не можел
възразява по собствеността. Той не бил предявил и възражения за нищожност
на договора. След приключването на спора по т.д.№184/2015 по описа на ОС-
Бургас било безспорно установено, че е имало валидно възникнало наемно
правоотношение между страните.
Ищецът е цитирал съдебна практика, според която минималният
размер на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се равнявал на средната наемна
цена за периода на ползването: Решение № 230/18.06.2014 г. по гр. д.
6874/2013г. на ВКС, IV гр. отд.; Решение № 701/22.11.2010 г. по гр. д.
219/2010г. на ВКС, IV гр. отд, Решение № 146/01.12.2010 г. по т. д. 934/2009
г. на ВКС, II търг. отд.
По приключили съдебни спорове, водени между страните за същото
4
вземане за предходни периоди, било възприето, че обезщетението се
изчислява по модела за определяне на наемната цена по прекратения договор,
който се основавал на печалбата от трите дейности по доставяне, отвеждане и
пречистване на вода. Цитирани са следните дела на ВКС: т.д. № 168/2015, І
търг. отд.; т.д. № 312/2011г., ІІ търг. отд.; т.д. № 591/2021 г., І търг. отд.
Заключението по приетата от първоинстанционния съд съдебно-
икономическа експертиза следвало посочения модел.
Представените от ответника справки по икономически елементи не
съответствали на приложимите международни счетоводни стандарти, тъй
като според тях разделно по място на дейност били водени само приходите,
но не и разходите.
Затова се наложило експертизата да ползва данни за предходен
период, през който била водена пълна разделна отчетност. Така вещото лице
направило необходимите изчисления за 2017 г. по аналогия.
В годишните финансови отчети на ответното дружество били
начислявани провизии за покриване на обезщетения към ищеца за бъдещи
периоди, което представлявало своеобразно извънсъдебно признание на
дълга.
Частната жалба на ответника против определението по чл. 248 от
ГПК съдържа оплакания срещу размера на присъденото адвокатско
възнаграждение на другата страна. В нея се посочва, че делото не се
отличавало с фактическа и правна сложност. То било сходно с други дела за
същото вземане за предходни периоди.
Доводите по жалбата са оспорени от другата страна, която е
изтъкнала липсата на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Пред въззивната инстанция не са предявени искания по чл. 266, ал. 2
ГПК за събиране на нови доказателства. На основание чл. 266, ал. 3 ГПК, с
оглед оплакванията на въззивника-ответник за процесуални нарушения, и по
повод задачите, поставени в раздел V, т. 5 от отговора на исковата молба, е
допусната и изслушана съдебно-оценителна експертиза относно пазарната
наемна цена на вещите от процесната В. мрежа.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид събраните по делото
доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, приема следното:
5
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
С него е разгледана претенцията на „С.” АД против ответника „В.“
ЕАД за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за продължило през
цялата 2017 г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на
територията на КК „С. – И.“ след изтичането на срока на сключен между
страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на
ищеца-наемодател, ведно с лихви за забава.
Правната квалификация е правилно определена. Липсва основание
за разглеждане на иск по чл. 59 от ЗЗД (предявен като евентуален), който не
почива на други фактически твърдения.
Отдадената под наем съвкупност от вещи е индивидуализирана чрез
препращане към наемния договор (л. 9-10 от делото на ОС – Бургас). Няма
спор, че договорът е преустановил действието си в края на 2008 г. Тъй като
ответникът е отказал да предаде обратно В. мрежата (видно от приложената
към исковата молба кореспонденция на л. 11-21 от цит. дело), ищецът е
предявявал по съдебен ред претенции за обезщетения по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД
за всяка година от 2009-та до 2016-та вкл., по повод на което са били водени
следните търговски дела по описа на Окръжен съд – Бургас: 62/2010 г.;
54/2011 г.; 693/2013 г.; 597/2016 г.; 582/2018 г.; 667/2019 г., 363/2020 г.;
364/2020 г. Последното дело касае ползването на мрежата през 2016 г. и към
момента не е приключило. С решенията по всички останали дела за
присъждани обезщетения за времето от 2009 до 2015 г. Те са влезли в сила
след упражнен инстационен контрол. По всички тях прецесната съвкупност
от вещи е била обозначена по сходен начин.
По т.д.№184/2015 г. на ОС – Бургас е бил разгледан иск на „В.“ ЕАД
за нищожност на договора за наем. Претенцията е била отхвърлена с
решение, което е било потвърдено от въззивната инстанция, но обезсилено от
касационната (с Решение № 184 от 12.01.2018 г. по т.д. № 24/2017 г. на ВКС,
ІІ ТО) поради липса на правен интерес, предвид приключилия правен спор по
т.д. № 54/2011 г. на ОС – Бургас, по което е било присъдено обезщетение по
чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за 2009 г.
Предвид изложеното съдът приема, че ответникът не може да
атакува като недействителен наемния договор, въз основа на който е започнал
да ползва В. мрежата.
6
Възраженията, че ищецът не е собственик, са принципно
неотносими към настоящия облигационен спор.
Отделно от това съдът отбелязва, че отдадената под наем В. мрежа
не включва съоръженията по представените от ответника констативните
нотариални актове от 2004г. (л. 161-165 от цит. дело) - виж в тази връзка
заключението по изслушаната пред въззивната инстанция съдебно-
оценителна експертиза). Ответникът не е доказал, че процесната
инфраструктура му е била надлежно предоставена за ползване от Община Н.
респ. от учредената съгласно Закона за водите Асоциация по В. съгласно
договор от 25.02.2016 г. Договорът (л. 96 и сл. от цитираното дело) касае
ползването на активи публична общинска собственост, които не са на
територията на КК „С. - И.“. Не са представени и съответни приемо-
предавателни протоколи, които да насочват към други разсъждения. Липсват
и данни да е бил повдиган и разрешаван спор за собственост между Община
Н. и „С.” АД.
Изложеното обосновава извод, че ответникът дължи обезщетение по
чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и за 2017 г.
То се съизмерва с уговорената наемна цена респ. с пазарния наем,
ако той я надвишава.
По приключилите предходни съдебни дела са били присъдени
компенсации в размер на наемната цена (за 2009 - 2014 г.) и на пазарния наем
(за 2015 г.)
Съгласно договора дължимият годишен наем е бил определен като
50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода за абонатните
на територията на КК „С. – И.“.
Съдилищата по предходните спорове, касаещи периода 2009 – 2014
г., неизменно са присъждали чистия годишен приход на ответника от
услугите по доставяне, отвеждане и пречистване на вода.
Следвайки този подход, първоинстанционният съд е кредитирал
един от вариантите по изслушаната съдебно-счетоводната експертиза на
вещото лице Е.В. (основно заключение, представено на 30.03.2022г.).
Вещото лице се е позовало на справка за получените от В. приходи
(суми за доставяне, отвеждане и пречистване на вода, събрани от абонати на
7
територията на КК „С. – И.“) за 2017 г. на обща стойност 3062001 лева.
Поради липсата на актуална счетоводна отчетност на разходите за
съответната територия, вещото лице се е позовало на данни до 2009 г.
Предложило е различни варианти за размера на разходите за 2017 г., както
следва:
По т. 2 от заключението стойността им е изчислена на 1677423,75
лева след като към средната стойност за периода от 2005 г. до 2009 г.,
възлизаща на 1677423,52 лева, е приложен инфлационен индекс от 111,9% по
данни на НСИ за потребителските цени в България за периода декември 2009
г. – декември 2017 г.
По т. 13 от заключението разходите са изчислени на 2893396 лева
въз основа на справки за средната себестойност на услугите по доставяне,
отвеждане и пречистване на 1 куб. м. вода по данни за цялостната дейност на
В. оператора (в рамките на Бургаска област).
По т. 18 от заключението пък разходите са пресметнати на
2003062,35 лева - по икономически елементи, но въз основа на справка за
2009 г., с индексиране според изменение в цените за съответната дейност.
Към икономическите елементи са привнесени и нови дейности, които
следвало да се имат предвид според измененията в нормативната уредба.
Според въззивната инстанция нито един от посочените варианти не
може да бъде кредитиран.
Първият от тях (по т. 2) не съобразява диференцираното изменение в
цените на отделните В. услуги. Вторият (по т.13) са базира на разходите за
цялата територия на В. оператора, без да държи сметка, че на нея той оказва
услуги по доставка, отвеждане и пречистване на вода в различен обем (при
съществени различия в структурата на водопроводната и канализационната
мрежа), като влага и разходи за инвестиции, амортизации и поддръжка, които
си спестява за процесната инфраструктура. Видно от т. 1 на заключението,
през 2017 г. ищецът е начислил за нея разходи за амортизация на обща
стойност 333113,16 лева, както и такива за текуща поддръжка в размер на
687,30 лева. По същата причина в третия вариант (по т. 18) не следва да се
има предвид стойността на т.нар. „право на достъп и експлоатация“,
възлизаща на 146619,30 лева (виж 13-ти ред от таблицата на л. 17 от
8
заключението, последна колона). Отделен е въпросът, че не е било отчетено,
че разходите по икономически елементи за процесната територия няма как да
имат еднакво вътрешно съотношение с тези, които се отнасят за целия район
на В. оператора (виж еднаквите записи по колони № 4 и № 6 от таблицата на
л. 16 - 18 от заключението).
При тези противоречиви данни въззивният съд приема, че
дължимото от ответника обезщетение следва да се равнява на пазарния наем,
който възлиза на 651900 лева съгласно изслушаната пред настоящата
инстанция съдебно-оценителна експертиза на вещото лице Г. Ц..
Заключението е задълбочено и обосновано. Извършен е обстоен анализ и
внимателно претегляне на отделните методи на оценяване. Неоснователни са
възраженията на ответника, че вещото лице е работило по некоректна
счетоводна информация за заприходяване на активи. Анализираните данни в
тази част са същите, които са обсъдени и от изслушаната пред
първоинстанционния съд счетоводна експертиза – виж т. 1 от коментираното
по-горе основно заключение, прието в тази част без забележки от страните.
Оценката не обхваща канална помпена станция № 4, за който ответникът е
представил неоспорен документ собственост - констативен нотариален акт от
22.10.2004 г (л. 162 от делото на ОС - Бургас). Липсват възражения по
експертизата от страна на въззивника – ищец.
Съдът отбелязва също, че при счетоводното отчитане на разходите
си ответното дружество е начислявало провизии за задълженията си към
ищеца за процесния период, видно от т. 10 от основното заключение на
вещото лице Е.В. от 30.03.2022., както и от допълнителното заключение от
30.05.2022 г.
Предвид изложеното въззивният съд приема, че ответникът „В.“
ЕАД дължи на ищеца „С.” АД обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за 2017 г.
в размер на 651900 лева.
На основание чл. 84, ал. 2 от ЗЗД ответникът е изпадал в забава след
като на 18.06.2019 г. му е връчена нотариална покана за плащане (л. 22-25 от
делото на ОС – Бургас) и дължи обезщетение в размер на законната лихва.
За процесния период от 20.06.2019 г. до завеждането на делото на
06.08.2021 г. лихвата възлиза на 118790,66 лева. Изчисленията са направени
на базата на оповестения от БНБ основен лихвен процент, завишен с 10
9
пункта (съгласно ПМС № 426/2014г.) при съобразяване на обстоятелството,
че през периода 13.03.2020г. - 14.07.2020г. на основание чл. 6 от
ЗМДВИПОРНСПП (във връзка с въведеното в страната извънредно
положение заради пандемията от COVID-19) не се начисляват мораторни
лихви за задължения на частноправни субекти.
Изложеното налага отмяна на първоинстанционното решение
относно присъдената главница по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД над размера от 651900
лева до горницата от 692288,74 лева с постановяване на отхвърлителен
диспозитив по претенцията в тази част.
Решението следва да се отмени и в частта, с която е отхвърлена
претенцията за мораторна лихва до размера от 118790,66 лева и присъждане
на посочената сума в полза на ищеца.
По разноските:
Ищецът е направил следните разноски:
- за първоинстанционното разглеждане на делото: 82774,44 лева
(държавна такса от 33934,44 лева; разноски за експертизи от 840 лева; платен
адвокатски хонорар с ДДС от 48000 лева);
- за въззивното разглеждане на делото: 50967,22 лева (държавна
такса от 2967,22 лева; платен адвокатски хонорар с ДДС от 48000 лева,
определен след последните изменения на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на
ВАС, обн., ДВ бр. 88/04.11.2022 г.).
Ответникът е направил следните разноски:
- за първоинстанционното разглеждане на делото: 14200 лева
(разноски за експертиза от 200 лева; платен адвокатски хонорар от 14000
лева);
- за въззивното разглеждане на делото: 26460,77 лева (държавни
такси от 13860,77 лева; разноски за експертиза от 600 лева и платен
адвокатски хонорар от 12000 лева).
Пред първата инстанция ответникът е оспорил размера на
адвокатското възнаграждение на ищеца съгл. чл. 78, ал. 5 от ГПК. По
действащата към момента на уговаряне на хонорара редакция на Наредба № 1
от 09.07.2004г. на ВАС минималният размер на възнаграждението възлиза на
10
22196,67 лева с ДДС. Платеният от ищеца адвокатски хонорар надхвърля над
два пъти този размер. С оглед действителната фактическа и правна сложност
на делото съдът приема, че хонорарът не може да надхвърля един път и
половина минимума. Предвид изложеното съдът зачита разноските за адвокат
пред първата инстанция до размера от 33295 лева. Така признатите от съда
разноски на ищеца пред първата инстанция възлизат общо на 68069,44 лева
(държавна такса от 33934,44 лева; разноски за експертизи от 840 лева;
адвокатско възнаграждение с ДДС от 33295 лева).
Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца за
въззивното разглеждане на делото е неоснователно. При общ обжалваем
интерес от 840649,85 нормативният минимум на хонорара, определен по сега
действащата редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАС възлиза на
41843,39 лева с ДДС. Платената от ищеца сума от 48000 лева с ДДС
превишава едва с 14,7 % този минимум.
Частичното уважаване на иска и постановеният резултат във
въззивното производство налагат присъждане на следните разноски: в полза
на ищеца – 61837,45 лева за първата инстанция и 46725,71 лева за въззивната;
в полза на ответника - 1300,06 лева за първата инстанция и 2202,08 лева за
въззивната.
Изложеното обосновава отмяната на обжалваното решение в частта
за разноските, както и на обжалваното определение по чл. 248 от ГПК.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 170 от 13.07.2022 г. по търговско дело №
366/2021 г. на ОС – Бургас, с което ответникът „В.“ ЕАД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление гр. Б., ж.к. „П.“, ул. „Г.“ №3 е осъден да
заплати на ищеца „С.” АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление ТК
„С.“, община Н. обезщетение за продължило през цялата 2017г. ползване на
водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „С. – И.“ след
изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от
08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца-наемодател В
ЧАСТТА над размера от 651900 (шестстотин петдесет и една хиляди и
11
деветстотин) лева до горницата от 692288,74 лева.
Вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на ищеца „С.” АД против ответника „В.“ ЕАД за
заплащане на обезщетение за продължило през цялата 2017г. ползване на
водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „С. – И.“ след
изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от
08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца-наемодател В
ЧАСТТА над размера от 651900 лева до горницата от 692288,74 лева.
ОТМЕНЯ Решение № 170 от 13.07.2022 г. по търговско дело №
366/2021 г. на ОС – Бургас В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на „С.” АД
против ответника „В.“ ЕАД за заплащане на начислена върху присъденото
обезщетение мораторна лихва в размер на 118790,66 лева.
Вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В.“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Бургас, ж. к. „П.“, ул. „Г.“ №3 да заплати на „С.” АД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление ТК „С.“, община Н. сумата от 118790,66 лева
(сто и осемнадесет хиляди седемстотин и деветдесет лева и шестдесет и шест
стотинки), представляваща мораторна лихва върху присъденото обезщетение
от 651900 лева, дължима за периода от 20.06.2019 г. до завеждането на делото
на 06.08.2021 г.
ОТМЕНЯ Решение № 170 от 13.07.2022 г. по търговско дело №
366/2021 г. на ОС – Бургас В ЧАСТТА относно разноските, както и
Определение № 567 от 02.09.2022г., постановено по същото дело.
Вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В.“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Б., ж. к. „П.“, ул. „Г.“ №3 да заплати на „С.” АД с ЕИК *** със седалище и
адрес на управление ТК „С.“, община Н. следните съдебноделоводни
разноски: 61837,45 лева (шестдесет и една хиляди осемстотин тридесет и
седем лева и четиридесет и пет стотинки) – за първоинстанционното
разглеждане на делото и 46725,71 лева (четиридесет и шест хиляди
седемстотин двадесет и пет лева и седемдесет и една стотинки) – за
въззивното разглеждане на делото.
ОСЪЖДА „С.” АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
12
ТК „С.“, община Н. да заплати на „В.“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес
на управление гр. Бургас, ж. к. „П.“, ул. „Г.“ №3 следните съдебноделоводни
разноски: 1300,06 лева (хиляда и триста лева и шест стотинки) – за
първоинстанционното разглеждане на делото и 2202,08 лева (две хиляди
двеста и два лева и осем стотинки) – за въззивното разглеждане на делото.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 170 от 13.07.2022 г. по търговско дело
№ 366/2021 г. на ОС – Бургас В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13