Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.05.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА
ДОНЧЕВА
при участието на секретаря Теодора Вутева,
като разгледа докладваното от съдията Михайлова в. гр. д. № 141 по описа за две
хиляди двадесет и първа година, и за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260093 от 23.12.2020 г. по гр. д. № 491/2019
г. по описа на Районен съд – гр. Ихтиман ответниците Б.И.С.
и И.П.М. са осъдени солидарно да заплатят на ищеца А.А.В.
сумата от 4000. 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на нанесената му лека телесна повреда при изпълнение на
службата му, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 01.03.2015
г., до окончателното й погасяване. За разликата до пълния предявен размер от
8000. 00 лева искът е отхвърлен.
С решението ответниците са осъдени
да заплатят по сметка на районния съд държавна такса и разноски по производството.
Решението на районния съд е обжалвано от ответника Б.И.С.,
действащ чрез особен представител адв. Ц. Г., в
частта, в която искът срещу него е уважен, с оплаквания за необоснованост и
материална незаконосъобразност. Поддържа, че, обратно на събраните
доказателства, съдът е приел за доказано настъпването на неимуществени вреди за
ищеца. При условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението
поради присъждане на завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Искането е за отмяна на решението на районния съд и постановяване на нов акт по съществото на
спора, с който искът срещу Б.И.С. да бъде отхвърлен.
Ответниците по въззивната
жалба не изразяват становище.
В останалата част решението на районния съд е влязло в
сила като необжалвано.
Софийски окръжен съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни норми. С оглед релевираните
в жалбата оплаквания въззивният съд намира
обжалваното решението за правилно.
От приложеното към настоящото дело н. о. х. д. № 655/2018
г. на Районен съд – гр. Ихтиман се установява, че с влязло в сила на 28.02.2019
г. определение е одобрено споразумение, с което ответниците
по иска Б.И.С. и И.П.М. са признати за виновни в това, че на 01.03.2015 г. в
кв. “И.“ в град И., област С., в съучастие
като съизвършители са причинили лека телесна повреда,
изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота (хематом в
лява теменна област на главата, хематом с травматичен оток на дясното коляно) на
полицейския орган А.А.В. – полицай в група
“Охранителна полиция“ при РУ МВР-И. - при изпълнение на службата му
съгласно разпоредбите на чл. 61, ал. 4, чл. 65, ал. 1, чл. 66, ал.1 и чл. 67 от
Закона за министерство на вътрешните работи и деянието е извършено по
хулигански подбуди - престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр.
чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като на И.П.М. е наложено
наказание лишаване от свобода за срок от 9 месеца при определен първоначален
строг режим, а на Б.И.С. – наказание лишаване от свобода за срок
от една година, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК е
отложено за срок от три години.
Съгласно разпоредбата
на чл. 300 ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Ето защо съдът намира следните факти: че Б.И.С. (и И.П.М.) е извършил виновно и противоправно деяние - престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 3, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр.
чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, са доказани по делото и тези въпроси не могат да бъдат
пререшавани в рамките на настоящото производство. Обвързващата сила на присъдата
предпоставя тъждество между деянието - предмет на присъдата,
и деянието, което е предмет на доказване
в исковия процес.
От показанията на свидетеля Р. С., полицейски
служител, разпитан в производството пред районния съд, които като безпротиворечиви и правдиви съдът кредитира изцяло, се
установява, че на 01.03.2015 г. бил на смяна, когато ищецът му телефонирал, за да
му съобщи, че бил нападнат от ответниците. След
няколко минути свидетелят С. пристигнал на мястото на инцидента
и видял ищеца в кал, раздърпан, със скъсана униформа. Пред него ищецът
споделил, че бил нападнат от ответниците, които го
удряли по главата и тялото, след което избягали. Слез този инцидент ищецът бил
разстроен психически, като възстановяването му продължило около месец, месец и половина.
При тези факти въззивният
съд обоснова следните правни изводи.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД - се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който
са: 1/. деяние (действие или бездействие), 2/. вреда, 3/. противоправност на деянието, 4/. вина и 5/. причинна връзка
между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди. Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка
неблагоприятна последица за защитените от закона права и интереси на увредения,
които тя може да засяга. Съответно обезщетението за причинените от
непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е лицето,
чието лично благо е засегнато от събитието, което по своя фактически състав е
непозволено увреждане. Затова само по отношение на него възникват правните
последици на този фактически състав. Само по отношение на него причинителят на
вредите, респективно лицата, които отговарят пред пострадалия вместо него,
стават длъжници.
Съгласно нормата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се
предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки от гореочертания фактически състав от обективна страна следва
да бъдат установени от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Безспорно е установено, че ответникът е извършил противоправно деяние (причинил e на ищеца лека телесна повреда,
изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота - хематом
в лява теменна област на главата, хематом с травматичен оток на дясното коляно), с което е
засегнал неприкосновеността на личността (телесната цялост) на ищеца.
Както бе посочено по-горе, по отношение на деликтната
отговорност съдът е длъжен да зачете обвързващата сила на постигнатото по н. о.
х. д. № 655/2018 г. по описа на РС– гр. Ихтиман споразумение за решаване на
делото, тъй като деянието съставлява престъпление и то е установено от
съответния съд.
Налице е тъждество между деянието, за което ответникът
е бил признат за виновен от наказателния съд, и деянието, в резултат на което
се твърди, че са настъпили неимуществените вреди за ищеца – болки, психично
напрежение. В случая вината на дееца е във формата на пряк умисъл, като този
факт също е установен с приложеното по делото споразумение, имащо последиците
на влязла в сила присъда.
По отношение на настъпилите неимуществените вреди – болки
и психично напрежение, които ищецът поддържа, че са му били причинени от
ответника, следва да се приеме, че доколкото за тях няма произнасяне от
наказателния съд, то гражданският съд, който се произнася по гражданските
последици от същото деяние следва да извърши преценка дали са настъпили и в
резултат ли са именно на поведението на ответника.
В контекста на изложеното съдът приема, че по делото е
установено по категоричен начин въз основа на ценените гласни и писмени доказателства, че в резултат на
извършеното от ответника противоправно деяние, за
което той е бил признат за виновен, за ищеца са настъпили твърдяните
неимуществени вреди, пряка последица от виновната и противоправна
деятелност на ответника.
Ето защо претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди се явява
доказана по основание. Ответникът трябва
да компенсира вредите, които увреденият ищец е понесъл.
Причинените при деликт вреди
поначало се обезщетяват парично, като на поправяне
подлежат всички вреди (без степенуване
на вината на деликвента), които са пряка
и непосредствена последица от увреждането – чл. 51, ал. 1 от
ЗЗД
Досежно размера на обезщетението за
неимуществени вреди съдът съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има
компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението (т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума
на ВС). Съдът
определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост,
отчитайки степента и интензитета на конкретно преживяната болка и психично
безпокойство и продължителността им
- установено е по делото, че в резултат
на престъплението ищецът e изпитал физическа болка, естествено
следствие от причинените му травматични увреждания, като е загубил спокойствие
и е бил под психично напрежение в продължение на около месец и половина.
Преценката на всички изложени
обстоятелства налага извода, че сумата от 4000. 00 лв. би обезщетила ищеца за причинените му неимуществени вреди.
Съгласно нормата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД при
задължение, произтичащо от непозволено увреждане, каквото е и задължението на
ответника по делото, длъжникът се смята в забава и без покана. От своя страна
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД предвижда, че длъжникът дължи обезщетение
в размер на законната лихва от деня на забавата. В контекста на изложеното
съдът приема, че ответникът следва да се счита за изпаднал в забава и съответно
дължи обезщетение за забава от датата на увреждането, което е настъпило на 01.03.2015
г. (за което обстоятелство съдът също е
обвързан от одобреното от наказателния съд споразумение).
Тъй като изводите на окръжния съд съвпадат с тези на
районния в обжалваното решение, последното трябва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Съобразно горния резултат въззивникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски окръжен съд сумата от
80. 00 лева – държавна такса за въззивното
производство, както и сумата от 100 лева – възнаграждение за особен
представител за производството пред въззивния съд.
Воден от горното, Софийски окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260093 от 23.12.2020 г. по
гр. д. № 491/2019 г. по описа на Районен съд – гр. Ихтиман в обжалваната част.
ОСЪЖДА Б.И.С., ЕГН: **********,***, да заплати по сметка на Софийски окръжен съд сумата от 80 (осемдесет) лева –
държавна такса за въззивното производство, както и
сумата от 100 (сто) лева -
възнаграждение за особен представител за производството пред въззивния съд.
В останалата
необжалвана част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС на Р България в 1 – месечен срок от съобщаването му на
страните с препис.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.