РЕШЕНИЕ
№ 17
гр. София, 15.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Виктория Р. Стоилова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско
дело № 20241800500901 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 173 от 27.06.2024 г., постановено по гр.д. № 124/2024 г. по
описа на Районен съд – Eлин Пелин е признато за установено по отношение на
И. И. И., в качеството й на солидарно задължено лице съществуването на
вземането на „Т.Б.“ АД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за сумата от 8 054.69 лв., дължима по Договор за банков
кредит № 4571.1020/05.10.2020 г., ведно със законната лихва от 18.05.2023 г.
до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 1 348.87 лв.,
представляваща непогасена наказателна лихва, начислена за периода от
05.10.2022 г. до 17.05.2023 г., дължима на основание чл. 3, т. 3.1.4 от Договора
за кредит, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 538/2023 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин.
Със същото решение И. И. И. е осъдена да заплати на „Т.Б.“ АД на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 288.07 лв. разноски за производството
пред първоинстанционния съд, както и сумата в размер на 338.07 лв. разноски
сторени в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – И. И. П., чрез адв. А. Ч. с
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Посочва, че И. И. П. се е
задължила по Договор за кредит № 4571.1020 от 05.10.2020 г. като съдлъжник,
като сумата по отпуснатия кредит е изцяло получена и усвоена от
1
юридическото лице – „ГРАНД – ЛЕС“ ЕООД, а не от нея. Поддържа, че
последната има качеството на „потребител“ по така сключения договор за
кредит и като такава прави възражение за неравноправност на множество
клаузи от договора, изрично изброени във въззивната жалба. Счита, че за
установяване на качеството й на „потребител“, следва да се извърши
конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото,
каквато не е била извършена от първоинстанционния съд. На следващо място
посочва, че по делото е безспорно установено, че въз основа на издадената
заповед по реда на чл. 417 ГПК и издадения изпълнителен лист е образувано
изпълнително дело № 1632 по описа за 2023 г. на ЧСИ Стоян Лазаров. По
посоченото изпълнително дело твърди да са извършвани изпълнителни
действия единствено и само срещу И. И. П., като съдлъжник по договора за
кредит, но не и по отношение на кредитополучателя и другия съдлъжник –
К.Т.И.. Твърди, че макар съдебния изпълнител да е установил секвестируемо
имущество по отношение на кредитополучателят - „ГРАНД – ЛЕС“ ЕООД не
е предприел изпълнителни действия по отношение на него. В рамките на
образуваното изпълнително дело процесните суми са събрани принудително
от И. И. П. и последното е било прекратено на осн. чл. 433, ал. 2 ГПК. На
последно място поддържа, че И. И. П. няма качеството на солидарен длъжник
по договора за кредит, а такова на поръчител, като в този смисъл прави
възражение по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за неспазване на шест месечния срок. Моли
въззивния съд да отмени така постановеното решение и да отхвърли
предявения иск, със съответните за това последици и присъждане на
направените разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т.
3Адв.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата - „Т.Б. Д“
АД не е взела становище.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно,
като с оглед на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение и по доводите във въззивната жалба, намира, че следва да изложи и
следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за признаване на
установено по отношение на И. И. П., че същата, в качеството си на солидарен
длъжник дължи на „Т.Б. Д“ АД следните суми: 1.) 8 054.69 лв. – главница,
дължима по Договор за банков кредит № 4571.1020/05.10.2020 г., изменен с
Анекс № 1 от 27.09.2021 г., изискуема на падежа – 05.10.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 18.05.2023 г. до окончателно изплащане
на вземането; 2.) 1 348.87 лв. – наказателна лихва , дължима за периода
05.10.2022 г. до 17.05.2023 г., начислена на осн. чл. 3, т.3.1.4. от Договора за
кредит.
2
С постановеното по делото решение исковете са изцяло уважени от
първоинстанционния съд, който е приел, че между страните е било безспорно,
че вземанията на ищеца са възникнали в претендираните размери, както и че
същите не са били погасени към датата на издаване на заповедта за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК, а ответникът – И. И. П., в качеството й на
солидарен длъжник по договора за кредит, дължи тяхното заплащане. Приел е
още, че макар сумите да са събрани принудително в хода на образуваното
изпълнително производство въз основа на издадения изпълнителен лист, то
това обстоятелство не обуславя приложението на нормата на чл. 235, ал. 2
ГПК, като се е позовал на т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк.
дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че по делото не е било спорно, а и се
установява от събраните по делото доказателства, че между „ГРАНД ЛЕС“
ЕООД, в качеството му на кредитополучател и „Т.Б. Д“ АД е бил сключен
Договор за кредит № 4571.1020 от 05.10.2020 г. по силата на който на
дружеството е бил предоставен краткосрочен кредит – овърдрафт в размер на
22 500 лева. Като съдлъжници по договора за кредит са се задължили
физическите лица – К.Т.И. и И. И. П. /посочена в договора за кредит с
фамилно име И., но видно от справката в Национална база данни „Население“,
последната е с фамилно име П. – л. 3 от гр.д. № 124/2024 г. на Районен съд –
Елин Пелин/. Кредита е отпуснат на дружеството с цел оборотни средства –
финансиране на текущи разходи за обичайна дейност на кредитополучателя –
покупка на суровини и материали, плащане на консумативи и други. С Анекс
№ 1 от 27.09.2021 г. е бил удължен срокът за издължаване на кредита до
05.10.2022 г., като след посочената дата е останала непогасена главница в
размер на 8 054.69 лева. По силата на чл. 3.1.4. от договора и поради
неплащането на посочената главница на падежа 05.10.2022 г. е начислена
наказателна лихва за периода от 05.10.2022 г. до 17.05.2023 г. в размер на 1
348.87 лв.
По делото не се спори, че длъжникът по договора за кредит е изпаднал в
забава, периода и размера на всяко едно от вземанията, а именно за главница
по Договор за кредит № 4571.1020 от 05.10.2020 г. и Анекс № 1 от 27.09.2021
г., както и за наказателна лихва за периода 05.10.2022 г. до 17.05.2023 г.,
начислена на осн. чл. 3.1.4. от Договора. Ответникът – И. И. П., в качеството
си на солидарен длъжник не е оспорила размера на вземанията в настоящото
съдебно производство, както и дължимостта на последните.
Спорно в производството, съобразно сторените възражения в отговора
на исковата молба, които се поддържат и в депозираната въззивна жалба са
обстоятелствата относно приложимостта на разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, с оглед факта, че сумите предмет на предявените искове са събрани
принудително в хода на образуваното изпълнително производство, въз основа
на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и издадения въз
основа на нея изпълнителен лист. От друга страна са сторени възражения за
наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, на които възражения
не е бил даден отговор от първоинстанционния съд.
Според настоящият съдебен състав неоснователно се явява оплакването
3
на ответницата, че плащанията в хода на изпълнителното производство не са
взети предвид при установяване размера на дължимото, както е посочил и
първоинстанционния съд. Според приетите отговори по т. 9 и т.11.в от
Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по т. дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, съдът взема
предвид факти, относими към погасяване на задължението, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Фактите, относими към погасяване на задължението и взети предвид
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК от съда в исковото производство, са такива
свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника извън
изпълнителното производство, каквито ответницата не твърди, а и не е
доказала. В настоящият случай в действителност сумите предмет на
настоящото производство са надлежно събрани принудително в рамките на
образуваното изп.дело № 1632 по описа за 2023 г. на ЧСИ Стоян Лазаров, но
това не са факти, които да обуславят неоснователност на предявения иск, тъй
като се касае за удовлетворяване на вземането, чрез осъществено
принудително изпълнение.
Възраженията сторени във въззивната жалба срещу предприетите
изпълнителни действия в хода на образуваното изпълнително дело, както и
неоснователното насочване на изпълнението само срещу ответника в
настоящото производство – И. И. П., а не и по отношение на самия
кредитополучател, при доказано наличие на секвестируемо имущество не
могат да бъдат разгледани в настоящото производство. Такива възражения
биха могли да бъдат релевирани пред съдебния изпълнител и/или евентуално
с жалба по реда на чл. 435 и сл. ГПК, но не могат да бъдат предмет на
разглеждане в настоящото производство.
От друга страна възражението сторено с въззивната жалба, че ответника
няма качеството на солидарен длъжник по процесния договор за кредит, а
такова на поръчител, съответно за неспазване на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД
настоящият състав намира на първо място за преклудирано, като заявено за
първи път едва с подадената въззивна жалба срещу постановеното решение.
На следващо място това възражение е и неоснователно, тъй като ответникът
има качеството солидарен длъжник по смисъла на чл.121 и сл. ЗЗД. Това е
така, тъй като видно от чл. 1.2. от Договора за кредит от 05.10.2020 г. И. И. И.
и К.Т.И. са съдлъжници, отговарящи солидарно като такива за всяко и всички
задължения на кредитополучателя при условията на чл.121-127 ЗЗД, тоест
уговорена е солидарност на общо основание съгласно принципа на свободата
на договарянето. В този смисъл несъстоятелно е поддържаното твърдение, че
И. И. П. е поела задължение, като поръчител, е не солидарен длъжник. При
изрично и недвусмислено формулираното изявление при учредяването на
договорната обвързаност и отсъствието на договор за поръчителство тези
твърдения остават неоснователни.
По отношение на релевираните възражения за наличие на
4
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, въззивния съд намира,
че на първо място следва да даде отговор на въпроса дали ответницата – И. И.
П. има качеството на „потребител“ по посочения договор за да може успешно
да се позове на наличието на неравноправни клаузи в последния. По делото е
безспорно установено, че договорът за кредит е сключен с кредитополучател
търговец, за удовлетворяване на неговите търговски потребности. Съгласно
чл. 1.2. от договора И. И. И. и К. Т. И. са се задължили солидарно за всяко
задължение на кредитополучателя при условията на чл. 121 – 127 ЗЗД, тоест
уговорена е солидарност на общо основание. В случая предмет на исковата
претенция е вземането на ищеца срещу един от солидарните длъжници, а
именно ответника – И. И. П.. Солидарните длъжници са обикновени другари,
като солидарен длъжник не може да противопостави на кредитора личните
възражения на останалите съдлъжници /чл.122, ал.3 ЗЗД/, т.е. възражения, с
които разполага само отделен съдлъжник. На такова възражение следва да
бъде приравнено и възражението за наличие на неравноправна клауза в
договора, доколкото потребителската защита се предоставя само на лице,
имащо качеството потребител. В този смисъл, ако претенцията на кредитора е
само срещу част от солидарните длъжници, нямащи качеството потребители,
без като страна в производството да е конституиран кредитополучателят-
потребител, спорът не е потребителски, съдът няма задължение служебно да
изследва договора за наличие на неравноправни клаузи, респ. възражение за
неравноправна клауза, направено от лице, нямащо качеството потребител, е
недопустимо да бъде разглеждано. Право на възражение за неравноправна
клауза в потребителски договор, вкл. договор за банков кредит, има само
страна-потребител, респ. задължение на съда да следи служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителски договор е налице, когато страна
по делото е потребител, в този смисъл Решение № 60119 от 23.12.2021 г. по
т.д. № 1024/2020 г. на ВКС, I т.о.
В този смисъл сумата по процесния договор се отпуска и усвоява за
специфичните нужди на търговец и задължилите се солидарно лица не могат
да ползват привилегии на потребители,каквито не са фактически и формално
относно отпуснатата парична сума. В конкретния случай кредитът е отпуснат
за търговски нужди. При удовлетворяване на кредитора от друг солидарен
длъжник,той има право да иска разпределение на платеното от останалите
съдлъжници съобразно вътрешните им отношения - чл.127, ал.1 ЗЗД.
Предвид съвпадането на извода на настоящата инстанция за
основателност на предявените искове с този на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски за настоящото производство се дължат
на въззиваемия - „Т.Б. Д“ АД. Съобразно изявлението на процесуалния им
представител в проведеното пред настоящата инстанция открито съдебно
заседание на 18.12.2024 г. – адв. Маджарова такива не се претендират, с оглед
на което не следва да бъдат присъждани.
5
С оглед горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 173 от 27.06.2024 г., постановено по гр.д.
№ 124/2024 г. по описа на Районен съд – Eлин Пелин.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6