№ 485
гр. П., 29.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Т. ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря Д Бл. Иванова
като разгледа докладваното от Т. ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело №
20211720102315 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо, вр. чл.86 ЗЗД.
АС. КР. Р., с ЕГН:********** и адрес:гр.П., у****** срещу “СТИК КРЕДИТ”ЕООД, с
ЕИК:********* и адрес на управление:гр.Ш., ул.“*****, с правно основание чл.55, ал.1,
предл. първо, вр. чл.86 ЗЗД, с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 551,79лв., платена от ищеца без основание по Договор за потребителски кредит
№592173/20.01.2020г. и Договор за потребителски кредит №593775/28.01.2020г., ведно със
законната лихва считано от предявяване на исковата молба- 19.05.2021г. до окончателното
изплащане на сумата. Ищецът твърди, че процесните договори за кредит са нищожни
поради нарушение множество разпоредби на ЗПК, които са подробно изложени в исковата
молба. При условията на евентуалност ищецът твърди, че процесните договори са
унищожаеми, като сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия. При условията на
евентуалност ако съдът приеме, че процесните договори са действителен, то отделни негови
клаузи са недействителни. Предвид гореизложеното ищецът твърди, че е претърпял
имуществени вреди в общ размер на 551,79лв., представляваща разликата между върнатата
и получените суми.
В законоустановения срок ответникът е подал отговор, с който е оспорил иска по
основание и размер, поради което и иска отхвърлянето му като неоснователен. Ответникът
твърди, че процесният договор за кредит е породил валидно облигационно правоотношение
между страните, като са спазени всички изисквания на ЗПК. Ответникът оспорва ищецът да
1
му е заплащал договорна неустойка в размер на 135лв. по Договор за потребителски кредит
№592173/20.01.2020г. и неустойка в размер на 322,59лв. по Договор за потребителски
кредит №593775/28.01.2020г. Ответникът възразява да са извършвани плащания от ищеца
по процесните договори. Ответникът твърди, че по втория договор на ищеца е преведена
само сумата от 150,00лв., а останалите 650,00лв. са били прихванати по първия договор.
В съдебно заседание ищецът се представлява от адв. Ч., който поддържа предявените
искове и моли съда да ги уважи, като им се присъдят сторените по делото разноски, както и
да бъде присъдено на адв. Ч. адвокатско възнаграждение .по реда на чл.38, ал.2 от ЗА за
оказаната от него безплатна правна помощ на ищцата.
Ответникът в съдебно заседание не се представлява. В депозирани писмени молби
оспорва иска, като моли същият да бъде отхвърлен и им се присъдят сторените по делото
разноски.
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявения иск е допустим и следва да бъде разгледан.
Съгласно константната съдебна практика правната квалификация на иска е служебно
задължение на съда и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба. В настоящия
случай съдът намира, че главният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД,
като процесната сума се претендира на като платена при начална липса на основание, тъй
като е платена по нищожен договор.
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, ПР.
районен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, че страните са обвързани от облигационни отношения по договори за
потребителски кредити от 20.01.2020 г. и от 28.01.2020 г., което обстоятелство е отделено
като безспорно и ненуждаещо се от доказване с определение, постановено в открито
съдебно заседание от 20.09.2021 г.
От приложения договор за потребителски кредит – кредитна линия № 592173 от
20.01.2020 г. се установява, че ответникът е предоставил на ищцата кредит под формата на
кредитна линия в размер на 500.00 лева, която А.Р. се е задължила да върне при условията и
в сроковете, посочени в договора. Няма спор, че заемната сума е получена от ищцата, по
начина посочен в чл.6 от договора, а именно по посочена от Р. банкова сметка. Съгласно
постигнатите между страните уговорки в договора, ответникът е предоставил сумата в
размер на 500.00 лева, представляваща главница по първи транш, при лихва по първи транш
в размер на 15.00 лева и срок на лихвения период на първи транш съгласно посоченото от
кредитополучателя във формуляра за кандидатстване – 30 дни. Съгласно чл.4, т. 7 от
договора, страните са постигнали съгласие, ищцата да заплати дължимата лихва по първия
транш по кредита, в срока на лихвения период на първи транш (срока по т.6), посочен от
ищцата във формуляра за кандидатстване, т.е. в срок между 5 и 30 дни, като съгласно чл.4,
т.10 от договора общия размер на всички плащания по заема са в общ размер от 515.00 лева,
и да са както следва: 500.00 лева – главница и месечна лихва в размер на 15.00 лева, за срок
2
от 12 месеца. В чл.4, т.11 от договора е уговорен фиксиран лихвен процент от 36 %, като
лихвата се начислява ежедневно, а при нейното изчисляване, месецът да се брои за 30 дни, а
годината за 360 дни. Страните постигнали съгласие ГПР да е в размер на 42.58 %, като от
приложения погасителен план, съобразен с начислението или не на неустойка, се
установява, че страните са уговорили предоставения на ищцата кредит да бъде погасен от
нея на една вноска с падеж – 19.02.2020 г., при която следвало да бъде погасена главница в
размер на 500.00 лева, лихва за един месец в размер на 15.00 лева и обща вноска за
погасяване на транша в размер на 515.00 лева. Съгласно погасителния план, при хипотезата
на чл.20 от договора за кредит, ищцата дължи на същата падежна дата неустойка в размер
на 135.00 лева и обща погасителна вноска в размер на 650.00 лева, като при хипотезата на
чл.4, ал.7 от договора за кредит, дължи и вноска за удължаване с един лихвен период в
размер на 150.00 лева. В чл.17 от договора е уговорено задължението на заемателя да бъде
обезпечено с гарант, отговарящ на условията на чл.19 от договора или банкова гаранция. В
чл.20 от договора е предвидено, че ако заемателят не представи уговореното обезпечение в
чл.17 от договора, дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на
всеки усвоен транш, платина ма падежа на всеки транш.
Приложен е и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити при общ размер на кредита от 800.00 лева, за който няма спор, че е
връчен на ищцата. Приложени са и общи условия, уреждащи отношенията между „Стик-
кредит“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството финансови услуги
(заеми) от разстояние, за които също не се спори, че ищцата е получила и е запозната със
същите.
От приложения договор за потребителски кредит № 593775 от 28.01.2020 г. се
установява, че ответникът е предоставил на ищцата кредит под формата на паричен заем в
размер на 800.00 лева, който А.Р. се е задължила да върне при условията и в сроковете,
посочени в договора. Няма спор, че заемната сума е получена от ищцата, по начина посочен
в чл.6 от договора, а именно по посочена от Р. банкова сметка. Съгласно постигнатите
между страните уговорки в договора, ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер
на 800.00 лева, при 12 погасителни вноски, с размер на всяка една от тях от 166.90 лева, с
общ размер на всички плащания от 1000.47 лева, с фиксиран лихвен процент по заема от 36
%, и ГПР от 42.57 %. В чл.17 от договора е уговорено задължението на заемателя да бъде
обезпечено с гарант, отговарящ на условията на чл.19 от договора или банкова гаранция. От
приложения погасителен план се установява, че съгласно постигнатото в договора съгласие
кредитът е следвало да бъде погасен на 12 месечни вноски, с падеж на 28-то число от
месеца, като първата погасителна вноска е на 28.02.2020 г., а последната 28.01.2021 г. В
погасителния план е включена и дължимата неустойка.
От заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, се
установява, че ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит по кредитна
линия № 592173 от 20.01.2020 г. с размер на кредита от 500.00 лева, за срок от 12 месеца,
при фиксиран лихвен процент - 36 %, ГПР - 42.58 % и задължение на заемателя да
3
предостави до 3 дни обезпечение по заема. Кредитът е усвоен от А.Р. на 20.01.2020 г., в
брой, чрез „Изи пей” АД, с разписка № 0700010322845258 от 20.01.2020 г., и основание:
кредит 592173. Вещото лице е установило, че ищцата е изплатила на ответника по Договора
за потребителски кредит - кредитна линия № 592173/20.01.2020 г. сума в общ размер от
650.00 лева, от които главница 500.00 лева, договорна лихва в размер на 15.00 лева и сумата
от 135.00 лева, представляваща неустойка за непредоставено обезпечение от заемателя по
договора в 3 дневен срок от сключването му, която неустойка за неизпълнено договорно
задължение е от 0.9 % на ден върху стойността на всеки усвоен транш. От експертизата се
установява, че по договор за кредит № 593775 от 28.01.2020 г., от уговорената за
предоставяне на кредит сума от 800.00 лева, ответникът е прихванал дължимата сума по
първия кредит в размер на 650.00 лева, от които: 500.00 лева главница, 15.00 лева лихва и
сумата от 135.00 лева неустойка, при годишен лихвен процент от 36 %, и ГПР от 42.57 %,
при срок на кредита от 12 месеца. Вещото лице е установило, че ищцата е изплатила на
ответника сумата от 1201.79 лева, от които главница от 800.00 лева, договорна лихва от
79.20 лева, и сумата от 322.59 лева неустойка за непредоставено обезпечение от заемателя -
поръчителство по договора в 3 дневен срок от сключването му. След превод от ищцата с
платежно нареждане чрез „Банка ДСК“, на 24.04.2020 г. при ответника е осчетоводено
предсрочно погасяване на кредита в размер на 867.67 лева
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че А.Р. по
двата кредита е заплатила сумата от 1851.79 лева, от които сумата от 650.00 лева,
прихваната от ответника при отпускане на втория кредит. Остатъка от заплатената сума –
1201.79 лева, представлява плащане по втория кредит и е чрез извършени плащания на
следните дати: на 27.02.2020 г. – сумата от 166.90 лева; на 31.03.2020 г. – сумата от 167.22
лева и на 24.04.2020 г., ищцата е погасила сума от 867.67 лева, с които плащания при „Стик
Кредит“ АД са погасени следните суми: главница - 800.00 лева, договорна лихва - 79.20 лева
и неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 322.59 лева.
Вещото лице е установило, че всички плащания са отразени в счетоводството на
ответника.
По отношение на ГПР, вещото лице е изчислило, че по първия кредит ГПР е от
42.5761 %, при включени разходи за договорна лихва 15.00 лева, а при включени и разходи
за неустойка за неизпълнение на договорно задължение от 135.00 лева, вещото лице е
изчислило, че ГПР е от 2229.8085 %. Относно втория кредит вещото лице е изчислило ГПР
по кредита, който при включени разходи само за договорна лихва от 79.20 лева и при размер
на кредита от 800.00 лева, ГПР е от 42.57 %, а при включени разходи за договорна лихва
79.20 лева и разходи за неустойка за неизпълнение на договорно задължение от 322.59 лева,
ГПР е 440.4579 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обективно и компетентно
дадено.
При така установената фактическа обстановка, съдът прие от правна страна следното:
4
Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, при който ищцата
следва да докаже, получаването на сумата 551.79 лева от обогатилото се лице - ответника,
която му е дадена от обеднялото лице, а от ответника основанието й за получаване. В тази
връзка ответникът твърди, че правното основание на което е получил процесната сума са
сключени с ищцата договори за кредит, чиято действителност ищцата оспорва.
От предмета на процесните договори, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът намира, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на
чл.9 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
Съдът намира за неоснователни доводите на ищцата, че процесните договори не
отговорят на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно чл.22 от ЗПК, тъй като
процесните договори са сключени в писмена форма, при спазване на чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.11
от ЗПК. В тях са посочени индивидуализиращите данни за страните, размера на получените
суми, общия размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент, размерът,
броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Няма нарушение и на императивната норма на чл.11, т.10 от ЗПК, тъй като сочената
разпоредба не изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в
България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
(т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две
формули. От друга страна чл.11, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК
и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.
Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и
т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни
допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато
допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит,
овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в
буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на
договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една -
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от
Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
5
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити,
какъвто настоящият не е.
В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От заключението на ССЕ, се установява, че при процесните договори в ГПР са
включени разходи само за договорна лихва, като не са включени разходите за неустойка.
Този извод следва от посоченото в заключението по отношение на първи кредит, че ГПР по
Договор за потребителски кредит – кредитна линия № 592173/20.01.2020 г., изчислен от
вещото лице, при включени разходи само за договорна лихва от 15.00 лева и при размер на
кредита от 500.00 лева, ГПР е 42.5761 %, а при включени разходи за договорна лихва 15.00
лв. и разходи за неустойка за неизпълнение на договорно задължение от 135.00 лв. ГПР е
2229.8085 %. По отношение на втория договор за кредит, при включени разходи само за
договорна лихва от 79.20 лева, и при размер на кредита от 800.00 лева, ГПР е 42.57 %, а при
включени разходи за договорна лихва 79.20 лева и разходи за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение от 322.59 лева, ГПР е от 440.4579 %.
Следва да се има предвид, че съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения
размер на ГПР в договорите е видно, че не е нарушена предвидената забраната. При това
положение няма нарушение и на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
С оглед изложеното, предявеният иск, в частта, в която се иска от съда да бъде
осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 94.20 лева, представляваща недължимо
платена лихва по двата кредита е неоснователен, поради което и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на неустойката:
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено
6
задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая неустойката в уговорения размер представляват значителна част (повече от
1/2) от размера на главницата. Предвид изложеното теза неустойка се явява несъответна на
очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на обезщетителната й
функция. Същата по своя характер е единствено санкционна, доколкото се дълж и при
неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на обезпечение), но същата не
зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците
от неизпълнението. Подобна клаузи задължават потребителя при неизпълнението на
договора да заплати необосновано висока неустойка. В този смисъл клаузата за неустойка
противоречи на закона и следователно е нищожна. Отделно от горното следва да се
отбележи, че въведените многобройни изисквания за обезпечение н а потребителски кредит,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само
предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца
заемодател, т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по -
силната страна. В този смисъл клаузата за неустойка се явява нищожна като противоречаща
на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. В този
смисъл заплатената от ищцата по двата процесни договора за кредит сума в размер на 457.59
лева, от които сумата в размер на 135.00 лева, представляваща неустойка по първия договор
за кредит и сумата от 322.59 лева, представляваща неустойка по втория договор за
кредит,платена на нищожно съглашение се явява заплатена без правно основание.
Недействителността на клаузата за неустойка, обаче, не обуславя недействителност
на целия договор – чл. 26, ал.4 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда
недействителност основана на противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Съдът не възприема становището на ищцата, че
всъщност в ГПР е следвало да се включи и стойността на уговорената неустойка и по този
начин действително ГПР ще надхвърли определения максимален размер, което ще обуслови
нищожност на целия кредит и така дължима ще остане само чистата му стойност. Това
разбиране не съответства на законодателната идея. В чл. 22 ЗПК са посочени такива
съществени пороци при подписване на договора, при наличието на които действително
потребителят – икономически по – слабата страна, да е в невъзможност да разбере
икономическите последици на договора. Визира се липсата на яснота относно нейното
основно задължение – крайния размер на дължимата сума и срока за връщане. В случая
съдържанието на договора отговаря на изискването за яснота. Недействителността на
7
отделни клаузи, които не влияят върху основните елементи на договора и без които той
може да породи действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото
съглашение.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са
от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно – арг. чл. 7, ал. 3
ГПК.
Съгласно чл. 143, т.9 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Чл.146, ал.3 ЗЗП предвижда, че
обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва прилагането на
този раздел към останалата част от договора.
Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски
договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално
уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на
договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна,
съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не
освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи,
оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.
Съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. В случая се въвежда твърдение за неравноправност на клауза, касаеща
основния предмет на договора, а именно цената, която следва да плати заемателят срещу
предоставените му за ползване пари. Същата е ясно и разбираемо посочена.
Относно съответствието на размера на възнаградителна лихва с добрите нрави:
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден -
срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
8
Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като
насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид
правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в
договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя
(кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да
определя императивна горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с
Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951 г., съгласно което размерът на договорната
лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от
18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите,
което определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е
отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
В областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не
е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които
законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на
противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде
преценено конкретно, съобразно установените по делото юридически факти, обуславящи
спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността
в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на
насрещните престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на
сделката или конкретната уговорка между страните. Противоречие с добрите нрави има
тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се
неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът
на материални средства на един субект за облагодетелстване (или дори само създаване на
такава възможност) на друг.
Преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената
възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали
вземанията на кредитора са обезпечени или не. В случая уговореният размер на
възнаградителна лихва за целия период на кредита е под размера на законната лихва
определена е с Постановление № 100 от 29.05.2012 на МС за задължения в левове -
основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1
9
юли, на текущата година плюс 10 процента (в сила от 01.07.2012г.).
Към момента нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва
съществува в ЗПК. От 23 юли 2014 г. е в сила и изменение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от Закона за потребителския кредит, което определя петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения като максимална граница, до която може да се уговаря годишен
процент на разходите по договорите за потребителски кредит. Съществуващият обществен
морал преди извършването на посочените законодателни промени е обосновал
предприемането на изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което да ограничи възможността
икономически по-силният участник в оборота да налага на по- слабия условия в договора
между тях, при които да реализира необосновано висок приход, водещ до извод за липса на
полагане на грижа на добрия търговец. Заемодателят следва да преценява
платежоспособността на всички свои клиенти и да не прехвърля риска от неизпълнението на
сключваните от него договори на малкото платежоспособни длъжници, което от своя страна
води до значителен приход, надхвърлящ разходите за дейността му, обичайната печалба,
която се полага при такива случаи, без да предоставя каквато и да е допълнителна престация
отвъд заема. В случая размерът на възнаградителната лихва не надхвърля петкратния размер
на законната лихва по просрочени задължения.
Неоснователно е твърдението на ищцата, че в размера на възнаградителната лихва е
включен и размерът на неустойката и затова се явява нищожна. Двете задължения са
посочени и разграничени много ясно в договора.
Съдът не дължи разглеждане на възражението за унищожаемост на договора, като
сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия. В случая правото да се иска
унищожение, чрез предявяване на иск е погасено поради изтичане на едногодишния срок от
сключването на договора. Съдът е сезиран с възражение, което поначало би било допустимо
за разглеждане след изтичане на давността, ако бъде заявено от ответник по иск за
изпълнение на унищожаем договор, какъвто не е настоящият случай, поради което съдът не
дължи произнасяне по него. Този извод не се следва да намери отражение в диспозитива на
съдебния акт, тъй като възражението за унищожаемост не е сред посочените в чл. 298, ал.4
ГПК.
По изложените по –горе съображения съдът намира, че договорите за заем са
валидни, с изключение на клаузата за неустойка като нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Договорите са валидно правно основание за заплащане на сумата от 1201.79
лева – главница и възнаградителна лихва в размер на 94.20 лева, след извършеното от
ответника прихващане с втория договор за кредит. Заплатената сума от 457.59 лева за
неустойка се явява платена на нищожно основание, поради което ответникът неоснователно
се е обогатил с получаването й и дължи нейното връщане. Предявеният иск се явява
основателен до този размер, като разликата над тази сума до предявения от 457.59 лева
следва да се отхвърли като неоснователен.
На основание чл.86 от ЗЗД следва да се присъди и законната лихва върху главницата
считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
10
По разноските:
С оглед изхода на делото и и на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да
му се присъдят разноски съразмерно уважената част от иска. Ищецът е сторил разноски за
ДТ в размер на 50 лева и за депозит за вещо лице в размер на 200 лева. С оглед изхода на
делото и съразмерно с уважената част от иска на ищцата следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 207.32 лева.
Налице са основанията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. В договора за правна защита и
съдействие от 07.09.2021г. е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ.
Дължимото адвокатско възнаграждение на адв. Г.Ч., определено съобразно предвидените
минимални размери в чл. 7, ал.1 2, т.1 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения в съответствие с уважената част на иска е в размер
на 248.78 лева.
С оглед изхода на делото ответникът също има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска. На основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответника съразмерно с
отхвърлената част на иска следва да бъдат присъдени разноски в размер на 102.43 лева,
които следва да бъдат възложени върху ищцата.
Водим от горното, ПР. районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД “СТИК КРЕДИТ” ЕООД, с ЕИК
********* и адрес на управление: гр.Ш., ул.“***** ДА ЗАПЛАТИ на АС. КР. Р., с ЕГН
********** и адрес:гр.П., ул. „**** сумата от 457.59 лева., представляваща недължимо
платена сума по Договор за потребителски кредит – кредитна линия № 592173 от 20.01.2020
г. и Договор за потребителски кредит № 593775 от 28.01.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска – 19.05.2021 г. до окончателното й изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 94.20 лева - разликата над тази сума до предявения
размер от 551.79 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА “СТИК КРЕДИТ” ЕООД, с ЕИК ********* и адрес на управление: гр.Ш.,
ул.“***** ДА ЗАПЛАТИ на АС. КР. Р., с ЕГН ********** и адрес:гр.П., ул. „**** сумата от
207.32 лева, представляваща разноски по делото съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. “СТИК КРЕДИТ” ЕООД, с ЕИК
********* и адрес на управление: гр.Ш., ул.“***** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г.Г. Ч. от АК-
София сумата от 248.78 лева – адвокатско възнаграждение, за оказаната от него безплатна
правна помощ на АС. КР. Р., с ЕГН ********** по гр.д. № 2315/2021 г. на ПРС.
ОСЪЖДА АС. КР. Р., с ЕГН ********** и адрес:гр.П., ул. „**** ДА ЗАПЛАТИ на
“СТИК КРЕДИТ” ЕООД, с ЕИК ********* и адрес на управление: гр.Ш., ул.“***** сумата
11
в размер на 102.43 лева, представляваща разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Сумите могат да бъдат платени по следната банкова сметка на АС. КР. Р.: IBAN BG
44 FINV 9150 1016 6776 74, BIC FINVBGSF, в „ПИБ“ АД – клон П..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
12