№ 383
гр. Пещера, 21.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милуш Р. Цветанов
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело №
20255240100475 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Л. Д., с която са предявени срещу
„Аксес Файнанс“ АД обективно кумулативно съединение искове: за признаване за
установено, че три конкретни клаузи (чл.20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5) от сключен между
страните на 18.04.2024г. договор за кредит „Бяла карта“ са нищожни.
Ищецът твърди, че е сключил с „Аксес Файнанс“ АД потребителски договор за
кредит „Бяла карта“ от 18.04.2024г., съгласно който му се предоставя револвиращ кредит в
размер до 1700 лв. Изтъква се, че с клаузите съответно на чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от
договора са предвидени: неустойка за неосигурено в срок, отговарящо на конкретни условия
обезпечение, и ежедневно начислявани разходи за действия по събиране на вземането при
забава на плащане, включително допълнителна еднократна такса (120 лв.). Поддържа се, че
тези клаузи предизвикват значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договора, поради което е налице противоречие на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД. Твърди се, че същите клаузи са неравноправни съобразно чл. 143, ал.2, т.5 от
ЗЗП и са в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.2, чл. 33, ал.1, чл.11 и чл. 19, ал.4 от
ЗПК. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от сключения между страните
договор за кредит „Бяла карта“ от 18.04.2024г. Претендират се деловодни разноски.
В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Аксес Файнанс“ АД
оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. По отношение на предвидената
в чл. 20 от договора неустойка се поддържа, че не излиза извън законово определените й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (чл. 92 ЗЗД), и е разход, дължим само
1
при неизпълнение на задължението да се осигури обезпечение, който по смисъла на чл. 19,
ал.3, т.1 от ЗПК не следва да бъде включван при изчислението на ГПР по договора. Изтъква
се, че неустойката е свързана с неизпълнение на непарично - различно от договорното
задължение да се върне сумата по кредита, поради което се счита, че за тази клауза не се
отнася разпоредбата на чл. 33, ал.1 и ал.2 или която и да е друга разпоредба на ЗПК. При
съображения, че такава неустойка не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР се
поддържа, че с невключването й при изчислението на този ГПК - не се стига до нарушение
на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Относно разпоредбите на чл. 21, ал.4 и ал.5 от договора
за кредит – с доводи, че според закона (чл. 11, ал.1, т.15 ЗПК и чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК)
разходите, дължими при неизпълнение на договора трябва да са описани в самия него и не се
включват в ГПР, ответникът счита, че тези за събиране на вземането са за нещо различно от
действия по управление на кредита. Оспорва се и ищцовото твърдение конкретните клаузи
на договора между страните да са неравноправни, под предлог, че кредитополучателят е бил
предварително запознат с всички условия и е разполагал с достатъчно време да прецени
дали са приемливи за него.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и
съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2
ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Срещу ответника са предявени три обективно кумулативно съединение иска с правни
квалификации - по чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.
С оглед твърденията на страните – с доклада по делото е обявено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между ищеца и ответника е бил сключен потребителски
договор за кредит „Бяла карта“ от 18.04.2024г., като предвидената в чл. 20 от него неустойка
и предвидените в чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от него разходи и такси за действия по събиране
на задълженията по договора, не са включени при изчислението на посочения в
съдържанието му ГПР.
С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за
неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3
ГПК.
В чл. 20, ал.1 от кредитния договор е предвидено, че – в случай, че
Кредитополучателят не представи обезпечението в посочения срок по чл. 15 от същия
договор – той дължи на Кредитодателя неустойка в размер, определен в таблица по ал.2
на този член и съответстващ на лимит от 1700 лв., като неустойката се начислява на
шесто число всеки месец до момента на предоставянето на изисканото обезпечение.
Неустоечната клауза на чл. 20, ал.1 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави.
При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на
договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава
изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата
сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на
обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение. Следователно,
2
уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за
сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и неравноправна
съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“.
Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да
осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните
вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в
противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на
практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си
задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител.
Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за
минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово
задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по
смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
В случая в чл.20, ал.1 от договора във вр. чл. чл. 15, ал. 1 само формално е уговорена
неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че
фактически се дължи не неустойка, а допълнителна печалба на кредитора – към договорната
лихва. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно изключително трудно да бъдат покрити от
заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 5-дневен срок (чл.15,
ал.1 от договора) да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на
множество изисквания – за работа по безсрочен трудов договор от поне 6 м., за сравнително
висок осигурителен доход, да не е заемател или поръчител по друг договор, да нямат
неплатени задължения, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова кратък срок
за ангажиране на такъв поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговарят и на всички
посочени условия. Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че
изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.
Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът намира, че тя също
поставя необосновани и мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с
банкова гаранция, в размер (2591,31 лв.) значително надвишаващ цялото задължение (до
1700 лв.), валидна 2 години от сключване на договора, който период подлежи и на
подновяване. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 5 дни, предвид
3
практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение,
фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че
горното изискване на кредитодателя е нереално - освен защото в никой случай не може да
бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя, и по житейски логични съображения-
че лице, което разполага със средства в размера, значително надвишаващ дължимата за
връщане сума, за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма
смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.
Налага се извод, че и двете опции по чл. 15 от договора всъщност не дават
възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними.
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Така неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора.
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане което представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Ето защо неустойката, респ. съответната
клауза, която с която е уговорена, е нищожна.
Съобразно чл. 21, ал. 4 от договора - при забава за плащане общото задължение или
на сумата по чл. 11, ал.1, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащане на
съответното общо задължение или на сумата по чл. 11, ал.1, а в случай, че заплати
сумата по чл. 11, ал.1 – не дължи разходите за действия по събиране на задължения по
настоящата алинея. Същевременно с разпоредбата на чл.21, ал.5 от същия кредитен
договор се предвижда – след настъпване на предсрочна изискуемост Кредитополучателят
да дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на
Кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и административна
дейност по извънсъдебно събиране на задължението на Кредитополучателя.
Относно и двете цитирани клаузи следва да се посочи, че уговарянето на задължение
за клиента да покрива разходи на кредитора за действия по извънсъдебно събиране на
задълженията по кредита се заобикаля ограничението на чл. 33, ал.1 от ЗПК и се въвежда
допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Предвидените в посочените разпоредби на договора задължения за клиента не
обслужват неговия интерес, а само този на кредитора, поради което уговарянето им е във
вреда на потребителя и значително дебалансира правата и задълженията на страните по
договора (чл. 143, ал.1 ЗЗП). Действията по извънсъдебно събиране на задълженията не
съпътстват и не обслужват ползването на вече получения кредит, като допълнително благо
за клиента, за да могат да се таксуват и като услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Те
практически представляват и забранени за таксуване от закона (чл. 10, ал.2 ЗПК) действия по
управление на кредита. Освен това, принципно уговорката потребителят да дължи такива
разноски противоречи и на императивната разпоредба чл. 10а, ал. 4 ЗПК - доколкото не се
установява да е изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират
тези разходи да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Ето защо и
4
тези разпоредби на договора са нищожни.
В допълнение следва да се посочи, че и самият договор за заем противоречи на част
от императивните постановки на ЗПК. Приложима е не само разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК,
която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера
на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като такава е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-
голяма число, ако в него участва и вземането, формално уговорено като неустойка. Нарушен
е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. В този размер следва да участва като процент и „неустойката“.
Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й размерът
на ГПР, ще надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, равен на пет пъти размера на
законна лихва към момента на сключване на договора за кредит.
В процесния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за
премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като
продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може
да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите
на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г.,
Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и
Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación
Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, освен конкретно обсъдените три клаузи – и целият договор за заем е недействителен –
чл.22 ЗПК, но с оглед диспозитивното начало и претенциите на ищеца – това се маркира
единствено в мотивите на настоящото решение.
При този изход от спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника, следва
да бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото. Тези разноски за
последния възлизат на 150 лева за платена държавна такса по трите иска.
Тъй като адвокатската помощ за ищеца и по трите му иска е оказана безплатно
5
съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА (л.50), възнагражденията за тази помощ следва да се присъдят в
полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Исковете са три и за адвоката следва да
бъдат определени три възнаграждения, съответно платими от загубилата делото страна.
Възнагражденията за процесулано представителство по всеки от исковете следва да са в
размер на по 400 лв., като при определянето им се има предвид не само представения от
адвоката списък по чл. 80 ГПК (л.49), а и разпоредбите на чл.2, ал.5 и чл. 7, ал.2, т.1 от иначе
необвързващата съда Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът намира, че посочените възнаграждения съответстват на принципите
на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015,
C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС.
Възраженията на ответника относно определяне възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца с оглед това дали той действително е бил материално затруднено
лице са неоснователни. С утвърдената практика на ВКС – напр.: Определение № 643 от
7.12.2022 г. по ч. т. д. № 2370/2022 г., I т. о., Определение № 262 от 5.12.2018 г. по т. д. №
867/2018 г., І т. о., Определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о.,
определение № 395 от 9.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от
18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д.
№ 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 9.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о.,
определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от
5.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о. и много други, е прието, че наличието на
основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне
по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, очертаващ
изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат,
оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв и в съответното
производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две
условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната
правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в НМРАВ по чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
като осъди другата страна да го заплати. Взаимно формираната между доверителя и
довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е
достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже
безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. (Тя не следва да се
бърка с условията по чл. 83, ал.2 ГПК за освобождаване от такси и разноски по
производството поради липса на достатъчно средства.). Аргумент в тази насока е
разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
т.е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а
само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали
да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи
възнаграждение, следва да е само на адвоката. Настоящият състав споделя тази практика. В
същия смисъл – и в Определение № 731 от 9.10.2014 по ч.гр. дело №5256/5256 на III-то г.о.,
6
ГК на ВКС е ясно и изрично посочено, че „Осъдената за разноски насрещна страна не може
да оспорва правото на адвоката да получи възнаграждение съгласно чл. 78 ГПК за нейна
сметка по съображения, че в действителност материалното състояние на безплатно
представлявания не е затруднено.“ В такъв смисъл е и практиката на въззивната инстанция –
Опр. № 549/11.08.2025г. по в.ч.гр.д. № 521/2025г. на ОС-Пазарджик, Опр. №
397/10.06.2025г. по в. ч. гр. д. № 382/2025г. на ОС-Пазарджик, Опр. № 636/29.10.2024г. по в.
ч. гр. д. №710/2024г на ОС-Пазарджик, и др.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. Л. Д. с ЕГН ********** и
„Аксес Файнанс“ АД с ЕИК ********* и ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузите
не чл. 20, ал.1, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от сключения между страните на 18.04.2024г.
договор за кредит „Бяла карта“.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК *********,
да заплати на Е. Л. Д. с ЕГН **********, сумата от 150 лева – деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., „Аксес Файнанс“ АД с ЕИК *********,
да заплати на адв. Д. В. М. от АК-Пловдив, сумата от 1200 лева - разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
7