Р Е Ш Е Н И Е
№ V-157
07.08.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в
публично съдебно заседание, на тринадесети юли две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2. Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа
докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 547 по описа за 2020г.
на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение,
пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следващите
от ГПК и е образувано по въззивна жалба с вх. № 3219/14.02.2020г., подадена от адв. Любомир Цветков –
БАК, особен представител на А.М.Ю., с която се обжалва Решение № 2 от
03.01.2020г., постановено по гр.д. № 293/2019г. по описа на Районен съд – Айтос.
С обжалваното решение районният съд е приел за установено съществуването на
вземането на “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А., Париж рег. № *********, чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон
България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сгр. 14, със законен представител
Димитър Димитров – Заместник управител, против А.М.Ю., ЕГН: ********** *** в общ размер на 392,46 лева, от които
сумата от 332,64 лева – главница, сумата от 39,59 лева – възнаградителна лихва
за периода от 20.09.2017г. до 20.10.2018г.; 20,23 лева – мораторна лихва за периода от 20.10.2017г. до 12.10.2018г.,
ведно със законната лихва, начиная от датата на подаване на заявлението –
25.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена
Заповед за изпълнение № 494 от дата 26.10.2018г. по чл.410 от ГПК по ч. гр.
дело № 909/2018г. на РС – Айтос.
С обжалваното решение, А.М.Ю. е осъдена да
заплати на “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А., Париж рег. № *********, чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон
България, направените съдебно-деловодни разноски в общ размер на 580, 00 лева,
от които 505, 00 лв. в исковия процес и 75, 00 лева в заповедното производство.
Във въззивната жалба се твърди, че
първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в
противоречие с доказателствата и процесуалните правила, както и при липса на
мотиви. Оспорва се като неправилен изводът на първоинстанционния съд, че е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Сочи се, че по делото липсват
доказателства преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК кредиторът да е
обявил на длъжника предсрочната изискуемост, поради което предявеният иск е
неоснователен. Твърди се, че първоинстанционния съд изобщо не е обсъдил
възраженията на особения представител относно нищожността на клаузата за годишния
процент на разходите, както и вида, формата и размера на шрифта на договора,
който съгласно законовите изисквания следва да е 12. Твърди се, че процесния
ДПК е недействителен само на това основание. Претендира се отмяна на
обжалваното решение. Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок е подаден отговор
от “БНП Париба Пърсънъл Файненс”, чрез юрк. Петко Палазов, с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Оспорват се възраженията за нищожност на възнаградителната лихва
и годишния процент на разходите, както и твърдяното от особения представител
противоречие на процесния договор с чл.10, ал.1 от ЗПК. Излагат се доводи в
подкрепа на първоинстанционното решение. Твърди се, че същото е правилно,
законосъобразно, съобразено със събраните по делото доказателства. Претендира
се неговото потвърждаване. Претендират се направените съдебно-деловодни
разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
В съдебно заседание въззивницата не се явява лично и своевременно уведомена. Не се явява
назначеният особен представител – адв. Цветков.
В съдебно заседание въззиваемата страна “БНП Париба Пърсънъл Файненс” клон България, редовно
уведомена не изпраща представител. От проц. й представител – адв. Палазов е
постъпила молба, че същият не може да се яви в насроченото съдебно заседание,
но поддържа направения отговор на въззивната жалба и няма да сочи нови
доказателства. Моли при постановяване на съдебно решение, въззивната жалба да
бъде отхвърлена изцяло като претендира юриск. възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Производството пред първата инстанция е
започнало по искова молба на ищцовото дружество “БНП Париба Пърсънъл Файненс” против ответника А.М.Ю..
В молбата се твърди, че по силата на Договор за потребитерски заем № CREX-14025386 от 13.10.2016г. ищцовото дружество чрез
своя клон в България е отпуснало паричен заем на ответника в размер на 468, 37
лв., усвояването на която е удостоверено от него с полагането на подпис в
договора. Въз основа на чл.1 от договора за ответника е възникнало задължение
да погаси заема на 24 месечни вноски, всяка по 27,81 лв., съставляващи
главницата по заема, ведно с оскъпяването й, съгласно годишен процент на
разходите 42,37 % и годишен лихвен процент 35,85 %.
В молбата се твърди, че
длъжникът преустановил плащането на задълженията си към 20.09.2017г., към която
дата били погасени общо десет вноски. Сочи се, че съгласно чл.3 от сключения
между страните договор, при просрочване на две или повече месечни вноски,
вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо в пълен размер, считано от
падежната дата на втората пропусната месечна вноска. По тези съображения се
твърди, че предсрочната изискуемост била настъпила към 20.10.2017г.и длъжникът
дължал остатък от главницата в размер на 372,23 лв., представляващ сбора от
оставащите 14 бр. погасителни вноски по договора. Това принудило ищцовото
дружество да изпрати покана за доброволно изпълнение до длъжника на адреса,
деклариран от него в договора, което следва да се смята за редовно връчено
предвид постигнатата в чл.10 от договора уговорка. При условията на
евентуалност твърди, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
всички вноски следва да се считат за дължими на основание изтичането и
падежирането на последната от тях на 20.10.2018г. по съставения между страните
погасителен план. Претендира и лихва за забава върху в размер на законната
лихва в размер на 20,23 лв. за периода от настъпване на изискуемостта на
кредита 20.10.2017г. до 12.10.2018г.
По изложените съображения,
длъжникът дължал на дружеството следните вземания: главница в размер на 332, 64 лв., възнаградителна лихва в размер на 39,59
лева, законна лихва за забава в размер на 20,23лв., във връзка с които била
подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. За посочените вземания
била заповед, която била връчана на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, като на ищцовото дружество били дадени указания за предявяване на
установителен иск. Ангажирани са писмени доказателства.
В законоустановения срок по
чл.131, ал.1 от ГПК постъпил отговор от ответника, подаден от назначения му
особен представител – Любомир Цветков, с който не се оспорва допустимостта, но
се излагат доводи относно неоснователността на исковата претенция. На първо
място се сочи, че договорът е недействителен поради неспазване на императивните
правила залегнали в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Акцентира се върху липсата на
ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, лихвения
процент по заема, които са посочени като абсолютни стойности, във връзка с
което се твърди, че кредитното отношение е недействително на основание чл. 22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
На второ място ответникът
твърди, че договорената възнаградителна лихва в размер на 35, 85 % е нищожна
позовавайки се на съдебна практика на ВКС, според която се приема, че на
основание чл.9 от ЗЗД максималния размер на договорната лихва е ограничен от
добрите нрави, същата не може да надхвърля трикратния размер на законната
лихва. Тъй като към момента на сключване на договора до настоящия момент,
размерът на законната лихва се определя от Постановление на МС № 426/18.12.2014г. и се равнява на основания лихвен процент на
БНБ плюс 10 процентни пункта, то следва да се приеме, че уговореният ГЛП
надхвърля трикратния такъв и се явява нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3,
вр. с чл.9, и чл.86, ал.2 от ЗЗД. Излага идентично възражение и по отношение на
уговорения ГПР.
На трето място се излагат
доводи за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като освен
договорно неизпълнение от страна на длъжника, съгласно задължителната съдебна
практика, изразена в т.18 на ТР № 4 от18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. се изисквало кредиторът да упражни правото си да
направи кредита чрез отправяне на изявление до длъжника, което да е достигнало
до него. Предвид призоваването на ответника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК не
можело да се счете, че такова изявление е надлежно отправено. Не са ангажирани
доказателства.
В с.з. ищцовото дружество,
редовно призовано не се представлява. От проц. му представител – юрк. Палазов е
постъпила молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, оспорват се
наведените от ответника възражения.
В с.з. ответницата не се
явява. Явява се особения представител адв. Цветков, който поддържа отразеното в
отговора на исковата молба и оспорва претендираното от ищеца вземане.
За да постанови решението си, районния съд
е приел, че е сезиран с иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК,
чл.9 и чл.11, т.7 и т.11 от ДПК, вр. с чл.240 от ЗЗД, чл.79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Приел е за безспорно доказано от приложените по делото писмени
доказателства, че в полза на ищцовото дружество е била издадена заповед за
изпълнение, включваща претендираните вземания за главница, възнаградителна и
мораторна лихва, която впоследствие е била връчена на ответника по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, което от своя страна е обусловило правния интерес от
предявения установителен иск.
От съвкупния анализ на
доказателствата, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразявайки неоспорено от
ответницата заключението по допусната съдебно-счетоводна експертиза, приел за установено, че към датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК пред съда – 25.10.2018г. размерът на задължението
след приспадане на погашенията възлиза на сумата от 332, 64 лв. – главница по
договора, възнаградителна лихва за периода от 20.09.2017г. до 20.10.2018г. –
39, 59 лв. и мораторна лихва от 20.10.2017г. до 12.10.2018г. от 20,23 лева. При
тези данни районния съд намерил предявените осъдителни искове за доказани по
своето основание и размер.
Фактическата обстановка по делото е
изяснена обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по
делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически
констатации. Правните изводи на първоинстанционния съд относно основателността
на предявените иске също е правилна и е базирана на установените по делото
факти. Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на
обжалваното решение, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционния съд.
Настоящият състав счита, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, а по същество – правилно. По наведените от въззивника
оплаквания за неправилност намира следното:
В процесният случая ищецът /заявител в
заповедното производство/, се позовава на уговорена между страните предсрочна
изискуемост на непогасената част от кредита, която да настъпи в зависимост от
обстоятелства, предвидени в Договора. Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20 а, ал. 2 ЗЗД,
настъпва не автоматично, не и по взаимно съгласие, а с волеизявление само на
едната от страните и възниква от сложен юридически факт, при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането /факта на неизпълнение на
договорното задължение/ и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж,
които към момента на изявлението не са били изискуеми. Правото на
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита тъй като предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора.
Твърдението на въззивника, че районния съд
неоснователно е формирал извод, че предсрочната изискуемост на кредита е
настъпила със спиране на плащанията от страна на длъжника и упражнените от
кредитора активни действия по събиране на вземането чрез подаване на заявление
по чл.410 от ГПК е несъстоятелно. Видно от изложените мотиви в обжалваното
решение, районният съд изобщо не е обсъждал въпроса, дали е настъпила
предсрочната изискуемост на процесните вземания, като изрично е заявил, че
изясняването на този въпрос се явява ирелевантно към предмета на доказване, предвид
безспорно установения факт на падежиране на последната погасителна вноска по
кредита към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
На следващо място във въззивната жалба се
твърди, че е налице нищожност на договора на основание чл.22 ЗПК, във вр. с
чл.10, ал.1 от ЗПК. Настоящата съдебна инстанция не споделя тези доводи по
следните съображения.
Действително районния съд не се е
произнесъл по наведеното с отговора на исковата молба оплакване касаещо размера
на шрифта, на който следва да са написани всички елементи на договора за
кредит. Същото обаче не води до неправилност на решението. Настоящия съдебен
състав намира, че разпоредбата на чл.10 ЗПК противоречи на приетото в Директива
2008/48/ЕО, чиито разпоредби са транспонирани в ЗПК. В съображение № 9 от
същата е посочено, че на държавите- членки не следва да се позволява да запазят
или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в Директивата, но
това ограничение следва да се прилага само тогава, когато са налице разпоредби,
хармонизирани чрез Директивата. Посоченото в съображението е закрепено като
императивна норма в чл.22, т.1 от Директивата. В глава IV, чл.10 от Директивата
са посочени изискванията, на които следва да отговаря съдържанието на договора
за потребителски кредит. На първо място договорите за кредит следва да бъдат
изготвени на хартиен или друг траен носител, като всяка от страните по договора
следва да получи екземпляр от него. Второ, договорът за кредит следва да
посочва по ясен и кратък начин елементите, посочени в чл.10, т.2 от
Директивата. При съпоставка между двете норми е видно, че директивата не
съдържа конкретни изисквания за минимален шрифт, на който следва да бъдат
изготвени договора за кредит и приложенията към него. В ЗПК законодателят е
въвел изискване, което не се съдържа в Директивата, което води до значителни
санкции за кредитора- загубване на правото да получи лихви и разноски по
кредита. Понеже ограничението на чл.10, ал.1 от ЗПК досежно минималния размер
на шрифта е въведено от националния законодател в разрез с изискването на
чл.22, т.1 от Директивата, то не следва да бъде прилагано от съда в исковото
производство.
Не могат да бъде споделено и наведеното с
въззивната жалба оплакване, касаещо нищожността на договорената възнаградителна
лихва в размер на 35,85 %, поради противоречие с добрите нрави.
В случая относно размера на договорната
лихва е от значение да се има предвид, че няма нормативно ограничение при
договарянето на размера й. Вярно е, че съдебната практика в редица решения на
съдилищата приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, то е налице неравноправие. В настоящия случай е видно, че
надвишението не е значително, а и следва да се зачита свободата на договаряне
между страните. Въззивникът е бил уведомен за размера на възнаградителната
лихва, който ясно е записан в договора, и се е съгласил с него. Няма основание
тук да се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при
положение, че както по-горе бе споменато, няма предвидено нормативно
ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова има обаче за годишния
процент на разходите. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление
(Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната
лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта. В разглеждания казус годишният процент на
разходите е определен към максималната допустима стойност, съгласно законовите
разпоредби, но не я надвишава. Доколкото при формиране на ГПР се взема предвид
размера на договорната лихва и тук ГПР не надвишава допустимия размер, то не
може да се приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е
неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
Неоснователно се явява и наведеното от
въззивника оплакване за липса на мотиви. Районния съд е обсъдил всички
правнорелевантни за гражданскоправния спор обстоятелства, изложени са надлежни
фактически и правни изводи по неговото същество, поради което соченото от
въззивника процесуално нарушение не е налице.
Поради пълното съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в неговата цялост.
При този изход на спора, във въззивното производство, право на разноски има само
въззиваемата страна. Искането за присъждане на
разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение е направено своевременно и следва да бъде уважено
тъй като е уговорено в минималния размер съгласно чл.78,
ал.8 от ГПК, вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от НЗПП. На въззиваемата страна
следва да бъдат присъдени и съдебно-деловодни разноски в размер на 200 лв.,
представляваща внесен депозит за особен представител.
На основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 2 от 03.01.2020г., постановено по гр. дело № 293/2019г. по описа на Районен съд – Айтос.
ОСЪЖДА А.М.Ю., ЕГН ********** *** да заплати на “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС” С.А., Париж рег. № *********, чрез БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А. клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сгр. 14, със законен представител
Димитър Димитров – Заместник управител, сумата от 300, 00 /триста/ лева, представляваща направените съдебно-деловодни
разноски за производството пред въззивната инстанция, сумата от 505,00 лв. – съдебно
деловодни разноски за първоинстанционното производство, и сумата от 75, 00 лв.
– съдебно-деловодни разноски за заповедното производство.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Любомир Цветков – БАК, възнаграждение в размер на 200,00 лв. от
внесения по сметка на БОС депозит.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: