Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 21.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни
през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9737 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.08.2018г.,
постановено по гр.д. № 14976/2017г. на СРС, ГО, 36 състав, са уважени предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.П.И. искове, както
следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за
установяване съществуването на вземането за сумата от 2 517, 67 лева /от които
42, 60 лева – цена за дялово разпределение/ - главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за
периода от 01.11.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане в размер на 19, 81 лева – законна мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 31.12.2013г. до 30.11.2016г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Със
същото решение е отхвърлен иска за главница за разликата над сумата от 2 517,
67 лева до пълния предявен размер от 3 009, 89 лева и иска да обезщетение за
забава за разликата над сумата от 19, 81 лева до пълния предявен размер от 454,
86 лева.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.П.И..
Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че СРС в
противоречие с действителното фактическо и правно положение е приел, че
ответникът е собственик на имота, като се е позовал на представен документ,
изходящ от трето за спора лице. В тази връзка счита за неправилен изводът на
съда за липса на спор относно обстоятелството кое лице е собственик на имота,
доколкото ответницата своевременно е оспорила претенцията, в това число и
направените твърдения, че имотът е съсобствен. Поддържа още, че заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертиза не следва да се
кредитират, тъй като вещите лица са работили по документи, които не били представени по делото, с което се възпрепятствала възможността на страната да вземе
становище по тези документи. В жалбата се твърди още, че по делото не са
събрани доказателства, установяващи по несъмнен начин колко точно количество
топлинна енергия е доставена до сградата и в процесното жилище, не били събрани
и доказателства, че средството за търговско измерване е преминало своевременно
метрологична проверка. Оспорва се основателността на изводите на СРС, че
ответникът е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск за
размера на таксата за дялово разпределение, доколкото същата не е нормативно
установена. Релевира възражения за давност по отношение на вземането за обезщетение
за забава. По изложените съображения прави искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск, като в тази връзка е взел предвид липсата на
оспорване относно титулярството в правото на собственост върху процесния имот.
По отношение на обема на доставената в имота топлинна енергия е съобразено
заключението на съдебно-техническата експертиза и е определена стойността на
реално потребеното количество енергия. Първоинстанционният съд е направил
извод, че ответникът следва да отговаря и за стойността на услугата дялово
разпределение, поради което е уважил претенцията в посочената част. По
отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за забава, СРС е присъдил
дължимата сума за главницата, начислена за периода до 31.01.2014г., като след
този месец е взел предвид действащите Общи условия в сила от 12.03.2014г.,
според които поставянето на длъжника в забава е в зависимост от предприемане на
действия на кредитора по публикуване на общата фактура на интернет страницата
на продавача. Предвид липсата на данни за поставяне на длъжника в забава,
вземането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, дължимо за периода след 31.01.2014г., е
прието за недължимо. По отношение на акцесорното вземане за забава за заплащане
на цената за услугата дялово разпределение, е направен извод за недължимост на
същото, тъй като ищецът не е поставил ответника в забава по реда на чл. 84, ал.
2 от ЗЗД.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за
необоснованост на изводите на СРС относно наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй
като ищецът не е ангажирал доказателства за титулярството в правото на
собственост върху процесния имот. Така формираните изводи на първоинстанционния
съд се основават на липсата на изрично оспорване на това обстоятелство от
страна на ответницата в подадения писмен отговор на исковата молба. Настоящият
съдебен състав счита оспорването за неоснователно по следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства,
които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен извод, че
ответницата е собственик на имота. В представеният и неоспорен списък на
етажните собственици в сграда, находяща се в гр. София, жк “******бл. ******,
като собственик на ап. № 108 е посочено лицето И.П.И., ЕГН **********, което
обстоятелство е удостоверено с подпис на титуляра. Представени са и талони за
отчет на уреди за дялово разпределение за сезон 2013/2014г., сезон 2014/2015г.
и сезон 2015/2016г., неоспорени от ответницата, които са подписани от абоната И.П.И..
Доколкото тези частни документи не са оспорени от техния автор и в приложение
на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се приеме, че изявленията в тях са
направени от лицето, посочено за техен автор. Предвид обстоятелството, че с тях
са удостоверени неизгодни за издателя обстоятелства, те се ползат с
доказателствена сила срещу техния издател. Ето защо на етапа на въззивното
производство съдът следва да изходи от установеното в първоинстанционното
производство обстоятелство относно титулярството в правото на собственост върху
процесния имот в патримониума на ответницата. В тази връзка следва да се има
предвид и изричното уточнение на исковата молба, направено пред въззивния съд,
а именно, че според твърденията на ищцовото дружество едноличен собственик на
процесния топлоснабдяван имот е ответницата. С това уточнение е отстранено по
реда на чл. 129 от ГПК противоречието между обстоятелствената част и петитума
на исковата молба. С оглед изложеното се налагат следните правни изводи:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В конкретния случай с оглед представените по делото
доказателства за титулярство в правото на собственост върху топлоснабдявания
имот за исковия период, се налага извод, че е установено принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответницата И.П.И. дължи заплащане на стойността
на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи условия по
реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в
сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на посочената
по-горе законова разпоредба.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента
на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ,
съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те
остават такива дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната
норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги
приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и
доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно, че делът на ответника за отопление на имота, за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в
сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция
топломер, който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа
годност и е бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията
на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване,
предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи
топломери трябва да се извършва през две години/. Посочено е, че начислените
суми за процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове –
Наредба № 16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна
енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на ответника била
начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота и
една изравнителна сметка. За процесния период в имота е имало четири монтирани
отоплителни тела и съответно – четири топлоразпределители, като видно от
отчетените показания не е ползвана топлинна енергия за отопление на имота. Ползваната топла вода се отчитала въз основа
на показанията на монтиран водомер. Количеството топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота
по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2004г., като
същата е определена съобразно действащите за периода норми и ограничения. С
оглед изложеното се налага извод за неоснователност на оплакванията на
жалбоподателя, че дяловото разпределение е било извършвано неправилно, че не е
било изчислявано реалното потребление на топлинна енергия, както и че не са
били отчислявани технологични разходи на абонатната станция и че общият топломер не е преминал на
периодични метрологични проверки.
Представени са и изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни
сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не са оспорени
от ответницата. В същите са посочени резултати от изравняването за исковия
период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за дялово
разпределение за процесния период, които са подписани от абоната без забележки.
В този смисъл наведените от жалбоподателката възражения, че експертизата е
изготвена въз основа на документи, които не са представени по делото, са
неоснователни.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който според отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания, като начислените на ответника суми съответстват на
действително дължимите, като този извод е направен не само на база едностранно
съставени от ищеца частни документи, но и въз основа на документите за главен
отчет на уредите за дялово разпределение.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период от
м.11.2013г. до м.04.2016г. ответницата дължи на ищцовото дружество заплащане на
присъдената с решението на СРС сума за главница в общ размер на 2 457, 07 лева,
представляваща сбор от стойността на употребената топлинна енергия с включени
изравнителни сметки, от които: за сградна инсталация – 393, 54 лева, за
отопление на имот – 0, 00 лева и за подгряване на топла вода – 2 081, 53 лева, и сумата от 42, 60 лева за извършваната услуга дялово
разпределение.
По отношение на възражението, че ответницата не е
пасивно легитимирана да отговаря за цената на услугата далово разпределение,
съдът намира следното:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.
/ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответниците за липса на основание за
ангажиране на имуществената им отговорност за таксата за извършената услуга
дялово разпределение. Размерът на вземането е определено въз основа на приетото
и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза. В допълнение следва
да се посочи и следното:
В случая по делото е установено, че на 06.11.2007г. между "Т.С." ЕАД, от
една страна, като възложител и "Н.И." ООД, от друга страна, като
изпълнител, е бил сключен договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 от ЗЕ, за срок от 3 години,
по силата на който изпълнителят
се задължил да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сграда - етажна собственост с
повече от един потребител, а възложителят - да му заплаща извършваната услуга
за всеки изравнителен период, съгласно ценоразпис - Приложение № 2, въз основа
на броя обслужвани имоти и
броя средства за дялово разпределение. Цената се определяла първоначално при сключване на
договора и се актуализирала ежегодно до 30.09. за следващата година. Включвала
извършването на отчет на уредите за дялово
разпределение след приключване на всеки отоплителен
сезон и изготвяне на изравнителни сметки за всеки отоплителен сезон: 1, 70 лв.
- за обслужване и обработване на партида и 3, 40 лв. - за обслужване и отчитане на уред за дялово разпределение, включително водомер за топла вода.
С договор от 28.08.2002г., сключен между
“Н.И.” ООД, в качеството на изпълнител, и етажна собственост на сграда,
находяща се в гр. София, жк “******, в качеството на възложител, фирмата за
дялово разпределение е приела да извърши за жилищната и нежилищната площ доставка
и монтаж на индивидуални топлинни разпределители и термостатни винтили, както и
да извършва дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сградата етажна собственост съгласно изискванията на ЗЕ. От представеното Приложение
№ 1 към протокол от 25.07.2002г. от проведено общо събрание на етажните
собственици в процесната сграда се установява, че в имота на ответниците са
заявени за монтиране общо 4 броя индивидуални разпределители. По делото са
приети изготвените от “НЕЛБО” ЕАД изравнителни сметки за трите отоплителни
периоди и три броя талони за отчет на уреди за дялово разпределение за
процесния имот, съдържащи данни за дяловото разпределение на топлинната енергия
за исковия период. Тези документи не са оспорени от ответниците и въз основа на
същите се установява на първо място, че в топлоснабдения имот е извършвана
услугата дялово разпределение за целия процесен период, както и че за същия
период в имота е имало монтирани четири броя индивидуални уреди за измерване и
един водомер за топла вода.
Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД *** от
2008г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика
както сумите за потребление на топлинна енергия, така и сумите за извършване на
услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и
3/. за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано
с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая и въз основа на съвкупната
преценка на доказателствата по делото, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответниците, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание. Стойността на услугата за процесния период – м.11.2013г. –
м.04.2016г. следва да се определи по реда на чл. 162 от ГПК при съобразяване на обичайната цена за обслужване на партида
в размер на 1, 70 лева и за обслужване
и отчитане на уред за дялово
разпределение, вкл. водомер за топла вода - на 3, 40 лeва.
При съобразяване на указаното в чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди с оглед установеното, че в имота на ответника е имало четири броя
индивидуални разходи разпределители на разхода за отопление /уреди за дялово
разпределение/ и един водомер за топла вода, се налага извод, че годишната
такса за един отоплителен период за услугата дялово разпределение е в размер на 22, 44 лева с ДДС /за 1
бр. водомер по 3, 40 лeва. + 4 бр. уреди за дялово разпределение по 3, 40 лева + 1, 70 лева за обслужване на партида + 20 % ДДС/.
Или за трите отоплителни периоди включени в процесния период годишната такса
надхвърля по размер предявената претенция, поради което иска следва да се уважи
в пълен размер.
Ответницата дължи и начислената законна мораторна
лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 01.11.2013г.
до 31.01.2014г., доколкото вземането за този период е възникнало като срочно. Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от “Т.С.” ЕАД *** от 2008г. /действали до 03.02.2014г./ доставената топлинна
енергия е следвало да бъде остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец,
като сумите за топлинна енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане
на стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно, изпадането
в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата
на чл. 84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/.
Т.е., ответникът следва да се счита за изпаднал в забава на 1-во число на
втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на
доставената топлинна енергия.
Неоснователно е възражението за погасяване по давност
на обезщетението за забава. Вземането за лихви
възниква от момента на изискуемост на главното вземане и се погасява с
погасяване на главното вземане /чл. 119 ЗЗД/. Давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 от ЗЗД/. В случая
срокът на плащане на главницата е уговорен от страните, поради което длъжникът
изпада в забава с изтичането му /чл. 84, ал. 1 от ЗЗД/. Или от 31.12.2013г.
/когато изтича срокът за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия за първия месец от исковия период – м.11.2013г./ ответникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва, поради това, че не изпълнява парично
задължение с настъпил падеж /чл. 86, ал. 1 от ЗЗД/. Това е моментът от който
започва да тече давността за погасяване на вземането за лихви. Лихви се дължат
за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава. С оглед на това, след
като искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на
вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били
дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. В случая искът е
предявен на 06.12.2016г. /аргумент от чл. 422, ал. 1 от ГПК/, на която дата
давността за вземането е прекъсната. С оглед изложеното вземането за лихви не е
погасено по давност.
Противно на изложеното във въззивната жалба
първоинстанционният съд е приел за неоснователна претенцията за обезщетение за
забава върху главницата за услугата дялово разпределение, поради което
наведените възражения за недължимост на това вземане не следва да се обсъждат.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на
действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно
СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до
размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на
СРС да бъде потвърдено в обжалваната му част.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
във въззивното производство в размер на 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8
от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
По частната
въззивна жалба:
По делото е подадена частна въззивна жалба от
ответницата срещу определение на СРС от 18.02.2019г., постановено по реда на
чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искане на страната за изменение
на решението в частта му за разноските.
В частната въззивна жалба се излага становище за
неправилност на изводите на СРС, тъй като при постановяване на обжалвания акт
не е взето предвид обстоятелството, че нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК е
изменена към датата на приключване на устните състезания пред
първоинстанционния съд, поради което размерът на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на заявителя по заповедното производство следва да се определи
съобразно изменената норма, тъй като същата е процесуална. На следващо място
оспорва и приетият размер на дължимата
държавна такса по исковото производство, като жалбоподателката счита, че същият
е определен неправилно.
Насрещната страна в производството - „Т.С.“ ЕАД, не взема становище по частната
въззивна жалба.
Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок
за обжалване по чл.
248, ал. 3 от ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество същата е частично основателна.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
присъдените със заповедта за изпълнение разноски
за заповедното производство не се включват в предмета на установителния
иск по чл.
415, ал. 1 и чл.
422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ.
отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото
производство да разпредели отговорността за разноските
по издаване на заповедта за изпълнение. С решението по установителния
иск съдът се произнася по дължимостта на разноските
за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. Според т. 12 на същото
Тълкувателно решение, съдът, който разглежда иска по чл. 422
от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение Принудителното събиране на разноските се
извършва въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по
установителния иск /искове/, изпълнителен лист по чл.
404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство. Тъй като се касае за
присъждане на разноски, макар и да са направени в друго производство,
приложимост намират правилата на чл. 78
и чл.
248 ГПК, както и на чл. 80 от ГПК. Следователно, с решението по установителния
иск съдът се произнася по дължимостта на разноските и за заповедното
производство – като определя окончателно размера им и разпределя отговорността
за заплащаното им съобразно отхвърлената и уважена част от исковете. В мотивите
на ТР се приема, че исковият съд следва да се произнесе и по възраженията на
страните за неправилно изчисляване на разноските в заповедното производство и
възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК и по чл. 78, ал. 8 ГПК и окончателно да
определи дължимите разноски по спора.
Настоящият състав, за
разлика от първоинстанционния съд намира, че юрисконсултското възнаграждение в
полза на „Т.С.“ ЕАД за заповедното производство следва да се определи в размер
от 50 лева, съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК /ред. ДВ, бр. 8 от 2017г./,
която е приложима за определяне разноските за юрисконсулт и за исковото
производство, според действащата нормативна уредба релевантна към момента на
приключване спора относно вземането - в конкретния случай това е момента на
устните състезания пред СРС на 13.04.2018г. Възражението на ответницата, че
възнаграждението следва да се определи по реда на Закона за правната помощ
/ЗПП/ и Наредбата за заплащането на правната помощ, е основателно. За да стигне
до този извод съдът съобрази следното:
Според първоначалната редакция на чл.
78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и
адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Доколкото
законът изрично определяше вида на това възнаграждение като адвокатско, то
трайно установената съдебна практика приемаше, че неговият размер се определя
съобразно Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Впоследствие, с изменение от ДВ, бр. 8/24.01.2017 г., в сила от 28.01.2017 г., чл.
78, ал. 8 ГПК придоби следната редакция – "В полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ". Редът по чл. 37 ЗПП е този по Наредбата
за заплащането на правната помощ, която в чл. 25 определя размерите на
възнагражденията за граждански дела с материален интерес в диапазона 100 – 450
лв, а за защита по бързи производства, заповедно производство
и производства за обезпечение на бъдещ иск възнаграждението е от 50 до 150 лева
– чл. 26 от Наредбата.
Дължимото в полза на заявителя юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство следва да се определи според
актуалната редакция на чл.
78, ал. 8 ГПК. За разлика от разноските за адвокат, които се присъждат само
ако са реално заплатени /т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК/, юрисконсултското възнаграждение се определя и
присъжда с крайния съдебен акт на съответната инстанция, без да е нужно
страната да доказва, че реално е направила подобен разход. Размерът на
юрисконсултското възнаграждение е нормативно регулиран с разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК, като нормата се прилага и спрямо заварените висящи
процесуални правоотношения в актуалната й редакция – в този смисъл изрично
определение № 383/9.07.2018г. по ч.т.д. № 974/2018г. на ВКС, ІІ ТО, определение
№ 567/14.11.2017г. по ч.т.д. № 1757/2017г. на І ТО и др. Исковото производство
по чл.
422, ал. 1 ГПК се счита за висящо от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение. Същевременно, според т. 12 от ТР №
4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивите на същото ТР е разяснено, че съдът в исковото производство
се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение, стига те да са поискани в заявлението за издаване на заповедта.
При това положение следва да се приеме, че при наличието на образувано исково
производство по чл.
422 ГПК присъдените със заповедта за изпълнение разноски нямат
самостоятелно правно значение, тъй като исковият съд следва отново да се
произнесе по тяхната дължимост и то с осъдителен диспозитив. Ето защо
присъдените от заповедния съд разноски в заповедта за изпълнение не обвързват
исковия съд, който самостоятелно преценява тази дължимост към момента на произнасянето
си. Доколкото размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя съобразно
действащата към момента на произнасянето по разноските редакция на чл.
78, ал. 8 ГПК /а това става от исковия съд/, то тя е приложима и за
възнаграждението за заповедното производство, дори и към момента на издаване на
заповедта за изпълнение да е действала предходната редакция на чл.
78, ал. 8 ГПК.
По тези съображения се налага извод, че дължимото на
заявителя юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство следва да се
определи по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ, бр. 8 от 2017 г./, вр. чл.
26 от Наредба за заплащането на правната помощ, а именно – в размер на 50 лева.
Ето защо определението на СРС е неправилно, в частта, в която съдът е присъдил
разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство за сумата
над 50 лева.
По отношение на доводите за неправилно определяне на
размера на дължимата държавна такса в заповедното и исковото производство:
Държавната такса по подаденото заявление за издаване
на заповед за изпълнение е определена в съответствие с нормата на чл. 12, т. 1
от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс в размер на 2 на сто
върху интереса, но не по-малко от 25 лв. В случая заявителят е претендирал
вземане в общ размер на 3 464, 75 лева, като държавната такса от 2 % от
този интерес възлиза на сумата от 69, 30 лева. Съобразно т. 18 от Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълкуватело дело. № 6/2012 г., ОСГТК,
държавна такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422
във връзка с чл.
415 ГПК се дължи съгласно чл.
72, ал. 1 ГПК за всеки съединен иск в размерите, посочени в чл. 1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като
от общия сбор се приспада вече платената такса в заповедното производство. Към
момента на предявяване на исковата молба – 10.03.2017г., е действала редакцията
на нормата на чл. 72. /обн. - ДВ, бр. 59 от 2007г., в
сила от 01.03.2008г./, съгласно която за предявените с една молба кумулативно
съединени искове се събира държавна такса по всеки иск. При съобразяване на
посочената норма се налага извод, че държавната такса по исковото производство
в размер на 55, 95 лева е правилно определена. Ето защо частната въззивна жалба
в посочената част е неоснователна.
В исковото производство пред СРС ищецът е
направил разноски в общ размер на 535, 95 лева, формиран като сбор от сумата от
55, 95 лева за държавна такса, 380 лева възнаграждения за вещи лица по две
експертизи и 100 лева юрисконсултско възнаграждение, изчислено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ. Съразмерно на уважената част от исковете, ищцовото дружество има право
на разноски за исковото производство в общ размер на 392, 51 лева. Ето защо
доводите на жалбоподателката за неправилно определяне на дължимите от ответната
страна разноски в исковото производство пред СРС са неоснователни. С оглед
изложеното и предвид изхода на спора, в полза на заявителя се дължат разноски
по заповедното производство в размер на 50 лева за юрисконсултско
възнаграждение и 50, 75 лева за държавна такса, определена съразмерно на
уважената част от исковете. Дължимите по исковото производство разноски на
ищцовото дружество, определени съразмерно на уважената част от исковете,
възлизат на 392, 51 лева. Общият размер на съдебните разноски, дължима на ищеца
за исковото и заповедното производство, определени съразмерно на уважената част
от претенциите, е 493, 26 лева. Определението, с което е отхвърлено искането за
изменение на решението в частта по разноските, по чл. 248 ГПК, следва да се
отмени и решението се измени, като се отмени относно присъдените в полза на
ищеца разноски по чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК над размер от 493, 26 лева до
присъдения размер от 700, 52 лева - за исковото и заповедното производства.
В полза на частната жалбоподателка следва
да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса по частната
въззивна жалба в размер на 15 лева.
Искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение в производството по частната въззивна жалба по реда на чл. 38,
ал. 2 от ЗА в полза на адв. Ралица Рачева е неоснователно. В конкретния случай предмет на инстанционнен контрол
е първоинстанционен съдебен акт, постановен в производство по чл. 248 от ГПК. Последователно
се приема в практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, че в
производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски /в този смисъл определение
№ 60/31.01.2020г. по ч.гр.д. № 11/2020г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, определение №
387/14.08.2019г. по ч.т.д. № 1669/2019г., на ВКС, I ТО; определение №
216/17.07.2017г. по гр.д. №3648/2016г. на ВКС, III ГО; определение №
97/25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на ВКС, I ТО; определение №
256/01.08.2017г. по гр.д. № 1355/2017г. на ВКС, IV ГО, определение №
18/12.01.2017г. по ч.гр.д. №5183/2016г. на ВКС, IV ГО, определение №
683/21.12.2015г. по ч.гр.д. № 5089/2015г. на ВКС, ІІІ ГО/. Разпоредбата на чл.
81 ГПК е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 ГПК
няма характер на акт по чл. 81 ГПК - с него не се решава материалноправен или
процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно
производство. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано
ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото
има несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени
разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече
приключилото в съответната инстанция дело. Касае се за определение, с което не
се слага край на съдебното производство, а се изменя или допълва вече
постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане.
Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет
на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за
разноски в процеса относно разноските за страната, инициирала производство по
чл. 248 от ГПК. Противното ще противоречи на целта закона, както и на уредбата
на института на разноските, уреден в чл. 78 и следв. от ГПК. С оглед на което
изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови
разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се
дължат разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за
присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в
това производство акт. По изложените съображения искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение в производството по депозираната частна въззивна
жалба срещу определението на СРС по чл. 248 от ГПК е неоснователно.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно. Решението, в частта,
имаща характер на определение, с което съдът се произнася по депозираната
частна въззивна жалба срещу акта на първоинстанионния съд по чл. 248 от ГПК, не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от нормата на чл. 274, ал. 4, вр.
чл. 280, ал. 3 от ГПК, доколкото постановеното по делото решение по предявените
искове не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 477443 от 27.08.2018г.,
постановено по гр.дело № 14976/2017г. по описа на
СРС, ГО, 36 състав,
в обжалваните му части.
ОСЪЖДА И.П.И., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение № 42581 от
18.02.2019г., постановено по гр.д. № 14976/2017г. по описа на СРС, ГО,
36 състав, в частта, в
която е отхвърлена молбата на И.П.И. по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 477443 от 27.08.2018г., постановено по гр.дело № 14976/2017г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, относно присъдените в полза на „Т.С.“
ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 от ГПК решение 477443 от 27.08.2018г.,
постановено по гр.дело № 14976/2017г. по описа на
СРС, ГО, 36 състав,
в частта му за разноските, като го ОТМЕНЯ
в частта му, в която ответницата И.П.И. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК сумата над 493, 26 лева до
присъдения размер от 700, 52 лева – съдебни разноски за исковото и
заповедното производства.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна въззивна жалба на И.П.И. срещу определение № 42581 от 18.02.2019г., постановено по гр.д. № 14976/2017г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, в частта, в която е оставено без уважение
искане на жалбоподателката по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по
делото съдебно решение в частта му за разноските, дължими за държавна такса в
заповедното и исковото производства.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** да заплати на И.П.И., ЕГН **********,***, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 15 /петнадесет/ лева – съдебни
разноски за държавна такса по подадената частна въззивна жалба.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Н.И." ООД.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.