РЕШЕНИЕ № 4171
гр. Пловдив, 31.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на втори октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 3232 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „Рожен - 3” ЕООД против
„Надежда 2000” ЕООД кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ за установяване на паричните
притезания, за които е издадена Заповед № 729/24.01.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1151/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, както следва: сумата в размер общ размер от 2 377, 74 лв.,
представляваща незаплатено възнаграждение по сключени договори за
покупко-продажба на стоки, обективирани във фактура №
**********/15.12.2016 г.; фактура № **********/26.01.2017 г.; фактура №
**********/27.10.2017 г.; фактура № **********/24.11.2017 г.; фактура №
**********/24.11.2017 г.; фактура № **********/28.11.2017 г.; фактура №
**********/30.11.2017 г.; фактура № **********/17.11.2017 г.; фактура №
**********/20.11.2017 г.; фактура № **********/08.12.2017 г. и фактура №
**********/08.12.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
22.01.2019 г., до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че в качеството си на продавач е доставил на ответника
стоките по сключените между страните договори за покупко-продажба на стоки, обективирани в издадени от страна на ищеца – продавач
фактури. Ответникът не изпълнил в цялост насрещното си задължение за заплащане
на цената на стоките, като общата стойност на задълженията му била в размер от
2 377, 74 лв. Поддържа, че били издадени следните фактури: фактура №
**********/15.12.2016 г. на стойност 220, 24 лева с ДДС с незаплатен остатък от
0, 45 лева с ДДС; фактура № **********/26.01.2017 г. на стойност 151, 72 лева с
ДДС с незаплатен остатък от 1, 80 лева с ДДС; фактура № **********/27.10.2017
г. на стойност 643, 60 лева с ДДС с незаплатен остатък от 37, 08 лева с ДДС; фактура
№ **********/24.11.2017 г. на стойност 628, 03 лева с ДДС; фактура №
**********/24.11.2017 г. на стойност 182, 60 лева с ДДС; фактура № **********/28.11.2017
г. на стойност 103, 78 лева с ДДС; фактура № **********/30.11.2017 г. на
стойност 722, 96 лева с ДДС; фактура № **********/17.11.2017 г. на стойност 51,
71 лева с ДДС; фактура № **********/20.11.2017 г. на стойност 220, 96 лева с
ДДС; фактура № **********/08.12.2017 г. на стойност 277, 84 лева с ДДС и
фактура № **********/08.12.2017 г. на стойност от 150, 53 лв. с ДДС.
Сочи, че на основание чл. 410 ГПК подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на което била издадена Заповед № 729/24.01.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за посочената сума, срещу която
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК било подадено възражение, поради което за ищеца
се породил правен интерес от предявяване на исковете по чл. 415 ГПК. Моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на сторените в заповедното и исковото
производство съдебно-деловодни разноски.
Ответникът „Надежда 2000” ЕООД не е депозирал в законоустановения
за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 327,
ал. 1 ТЗ.
Възникване на
спорното материално право се предпоставя от
установяване на следните материланоправни
предпоставки (юридически факти): 1. наличие на валидно правоотношение по
договор за продажба на на стоки, по силата на което
продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните
стоки и да ги продаде, а купувачът – да ги получи и да заплати уговорената
цена; 2. продавачът да е предал на купувача стоките, предмет на сключените
договори.
Тези обстоятелства,
които подлежат на пълно и главно доказване от ищеца, съдът намира за установени
в производството.
В производството по
делото са представени двустранно подписани фактури, носещи подпис на
представител на купувача, както следва - фактура № **********/15.12.2016 г.;
фактура № **********/26.01.2017 г.; фактура № **********/27.10.2017 г.; фактура
№ **********/24.11.2017 г.; фактура № **********/24.11.2017 г.; фактура № **********/28.11.2017
г.; фактура № **********/30.11.2017 г.; фактура № **********/17.11.2017 г.;
фактура № **********/20.11.2017 г.; фактура № **********/08.12.2017 г. и
фактура № **********/08.12.2017 г. По своята правна природа фактурите
представлява частни свидетелстващи документи, като последните и в качеството им
на вторични счетоводни документи, не се ползват с обвързваща съда материална
доказателствена сила. Доколкото обаче тези фактури носят подписа и на двете
страни в правния спор, последните удостоверяват с присъщата за подписаните
частни документи формална доказателствена сила, че удостверените
в тези документи изявления, изхождат от страните, посочени като техни издатели.
Последните, доколкото съдържат всички съществени елементи на договора за
покупко-продажба, а именно постигнатите от страните уговорки досежно стоката,
предмет на сделката и нейната цена, установяват, че между страните в настоящото
съдебно производство са възникнали действителни облигаторни
правоотношения по обективираните в тях договори за
покупко-продажба на стоки.
Константна е
практиката на Върховния касационен съд (така Решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение №
92/ 2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 47/2013 г. по
т.д. № 137/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС), че фактурите отразяват възникналата между
страните облигационна връзка. Приема се, че фактурата може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа
реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно
от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. Нещо повече – в практиката
на касационната инстанция е застъпено и становището, че само по себе си
отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата
не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради
неформалния характер на продажбата, преценката за сключване на договора не
следва да бъде ограничаване само до съдържанието на същия този документ, а е
необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на
тези, относно предприети от страните действия, които при определени
предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата
облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и
покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността и в справки -
декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено
релевантни за възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е
била съставена.
Следователно в
производството по делото бе безспорно установено, че между страните са
възникнали действителни облигаторни правоотношения по
договори за покупко-продажба на стоки, както и че тези стоки са били предадени
на купувача, поради което е възникнало насрещното задължение на купувача да
заплати уговорената продажна цена за получената доставка.
Ответната страна,
чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно
обстоятелство, установи, че в хода на производството по делото, след
предявяване на иска, е заплатила изцяло задължението си за главница и лихва за
забава. Това обстоятелство съдът приема за установено, тъй като в тази насока
бе изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, направено в
съдебното заседание на 02.10.2019 г. Това изявление, обективира
неизгодни за ищеца факти, и следва да се цени като признание на правнорелевантни за съществуване на спорното право
обстоятелства. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и
безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с
останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор,
предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.
По изложените
правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца е изцяло погасено в хода
на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като отхвърли изцяло предявените от ищеца искове.
Съдът намира, че в
производството по делото разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, макар
и предявените искове да са отхвърлени. В случая не следва да намери приложение
хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че в тежест на ищеца се възлагат
разноските, сторени от ответника при отхвърляне на предявените искове. Това е
така, доколкото тази процесуална норма регулира случаите, в които предявените
от ищеца искове са отхвърлени, поради установяване в производството по делото,
че съдът е сезиран с неоснователна молба за защита и съдействие. В случая съдът
в настоящия му съдебен състав е сезиран с искове, които са били предявени в
защита на съществуващо непогасено парично притезание,
чиито носител е ищеца. Тези обстоятелства, както вече бе посочено се установиха
в производството по делото. Искът е отхвърлен поради осъществено от страна на
ответника погасяване на паричното му задължение чрез плащане в хода на процеса. По така изложените съображения съдът
намира, че в производството по делото разноски се следват на ищеца, доколкото
последният е сезирал съда с една поначало основателна искова молба, отхвърлена
именно защото ответникът, признавайки нейната основателност, е погасил
задължението си. Наистина доброволното изпълнение от ответника е равнозначно на
извънсъдебно признание на задължението, но в случая не е налице и хипотезата на
чл. 78, ал. 2 ГПК, при която законът го освобождава от задължението за
възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е
направено след образуване на съдебния спор, като с поведението си ответникът е
дал повод за завеждане на делото. В този смисъл е практиката на Върховния
касационен съд, постановена с Определение
№ 625/25.11.2015 г. по ч.т.д. № 3056/2015 г., ТК, І т. о., Определение №
688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г., ТК, І т. о.
В производството ищецът
е доказал извършването на разноски за държавна такса от 47, 56 лв. и 420 лв. за
адвокатско възнаграждение съгласно Договор за правна защита и съдействие от
25.02.2019 г., в който е обективирано изявлението на
довереника, че възнаграждението е заплатено изцяло в брой при подписване на
договора.
Тъй като установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е част от
заповедното производство – по установяване съществуването на удостовереното в
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вземане, съдът следва окончателно
да се произнесе по дължимите по производството разноски, като съобрази и
извършените съдебни разходи по издавеното на заповед за изпълнение – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения в
полза на ищеца следва да се присъдят и разноските в заповедното производство –
47, 56 лв. за държавна такса и 380 лв. за адвокатско възнграждение.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Рожен - 3” ЕООД, ЕИК *********,
със съдебен адрес *** – ***. П., против „Надежда 2000” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. “Заводска” № 4, кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ за
установяване на паричните притезания, за които е издадена Заповед №
729/24.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 1151/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, както следва: сумата в размер
общ размер от 2 377, 74 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по
сключени договори за покупко-продажба на стоки, обективирани
във фактура № **********/15.12.2016 г.; фактура № **********/26.01.2017 г.;
фактура № **********/27.10.2017 г.; фактура № **********/24.11.2017 г.; фактура
№ **********/24.11.2017 г.; фактура № **********/28.11.2017 г.; фактура №
**********/30.11.2017 г.; фактура № **********/17.11.2017 г.; фактура №
**********/20.11.2017 г.; фактура № **********/08.12.2017 г. и фактура №
**********/08.12.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.01.2019
г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Надежда 2000” ЕООД да заплати на „Рожен - 3” ЕООД сумата от 467, 56 лв. – разноски в първоинстанционното
производство по гр.д. № 3232/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав и сумата от 427, 56
лв. – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1151/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив по
описа на Районен съд – Пловдив, V граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК