Р Е Ш Е Н И Е
№ 260875
гр. Пловдив, 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII въззивен състав, в открито съдебно
заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Елена
Димова, като разгледа докладваното от младши съдия И. в. гр. дело № 2956 по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е
сезиран с въззивна жалба от П.Т.И., ЕГН: **********, чрез адв. П.Б., против
Решение № 260259 от 03.09.2020 г. постановено по гр. дело № 11757/2017 г. на
Районен съд - Пловдив, XV гр. с., с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателя срещу Г.З.Х., ЕГН: **********, иск с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 7000
/седем хиляди/ лева, представляваща част от сума в общ размер на 297 002,15
лева /двеста деветдесет и седем хиляди и два лева и петнадесет стотинки/,
представляваща неустойка за забавено изпълнение, дължима по Споразумение от
25.07.2000 г., сключено между ответника и К. А. Т., вземанията по което са
прехвърлени от К. А. Т. на К. Б. Х. по силата на нотариално заверен Договор за
цесия от 28.10.2014 г., за което прехвърляне длъжникът е уведомен с Уведомление
от 07.11.2014 г., които вземания са прехвърлени от К. Б. Х.на П.Т.И. по силата
на нотариално заверен Договор за цесия от 31.07.2015 г., за което прехвърляне
длъжникът е уведомен с Уведомление от 07.08.2015 г., ведно със законната лихва
върху претендираната сума от датата на депозиране на исковата молба в съда –
27.07.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен, и жалбоподателят
е осъден да заплати на Г.Х., сума в размер от 360 лева - разноски в рамките на
исковото производство за изготвените по делото експертизи.
В
жалбата се твърди, че атакуваното решение е недопустимо, а в условията на
евентуалност – неправилно. Излагат се съображения в насока, че районният съд
неправилно е оставил без уважение направеното особено искане за спиране на
първоинстанционното производство до приключване на производството по гр. д. №
1050/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО. Така, като не отчел временната пречка за
развитието на делото, съдът бил постанови недопустим съдебен акт, предвид
предписанията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 1/2017
г. на ОСГТК. Излагат се и съображения за неправилност на атакуваното решение, като
се изразява несъгласие с извода на съда, че уговорената между страните
неустойка била нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като не
изпълнявала присъщите ѝ функции. Аргументи в тази насока извежда от чл. 9 ЗЗД, от съдържанието на процесното споразумение от 25.07.2000 г., както и
относно размера на неустойката спрямо законната лихва. Счита, че предвид
евентуалните вреди, които могат да настъпят за заемодателя, неустойката
изпълнява присъщите ѝ функции. По изложените аргументи се моли атакуваното
решение да се обезсили и да се върне на друг състав на районния съд, евентуално
да се отмени и да се постанови решение по същество. Претендират се разноски.
Постъпил
отговор на въззивната жалба от Г.З.Х.,
ЕГН: **********, чрез адв. И.М.-А., с които се оспорва жалба като неоснователна
и се моли същата да се отхвърли. Излагат се аргументи за недължимост
на задължението за неустойка, първо заради наличието на влязло в сила решение
относно несъществуването на главното парично задължение. Второ, поради забраната
за кумулативно налагане на санкция едновременно под формата на законна лихва и мораторна неустойка, като в тази насока се сочи, че праводателят на ищеца бил предявил иск срещу въззиваемия за събиране на дължимото обезщетение за забава
върху главницата по заемното правоотношение за периода от падежа до
прехвърлянето на главното вземане. И трето, заради нищожност на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави, тъй като излизала извън
присъщите ѝ обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Моли се решението да се потвърди и да се присъдят разноски.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от
процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, и подлежи на
разглеждане по същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. В тази
насока не се споделя изложеното от жалбоподателя във въззивната жалба, както и
направеното интерпретиране на мотивите на ВКС в т. 1 от ТР № 1 от 09.07.2019 г.
по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК. Съгласно посоченото тълкувателно решение на ВКС,
въззивното, а не първоинстанционното решение, постановено при наличие на
основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Ако нарушението
на чл. 229 , ал. 1, т. 4 ГПК е допуснато от първата инстанция, въззивната
инстанция съобразно правомощията си на съд по съществото и в изпълнение на
служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми,
обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса, ще е длъжна със своите
процесуални действия да отстрани порока, като сама спре производството по
делото, за да изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши висящия пред нея
обусловен спор между страните. В случая районният съд е отказал да спре
производството през себе си до приключването на гр. д. № 1050/2020 г. по описа
на ВКС, IV ГО. Независимо от това, въззивния съд е преценил, че решението по
това дело е от значение за правилното решаване на настоящия спор и е спрял
производството по въззивното дело. След окончателното приключване на делото
пред ВКС с решение № 253 от 10.02.2021 г. по гр. д. № 1050/2020 г., настоящото въззивно производство е възобновено и делото е обявено за
решаване. По този начин са отстранени евентуалните пороци на първата инстанция,
поради което не се налице твърдените основание за обезсилване на обжалваното
решение.
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, настоящата съдебна
инстанция приема следното от фактическа и правна страна:
Районният
съд е бил сезиран с иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника Г.Х. да заплати на ищеца П.И. сумата от 7000лв. - част от вземане в
общ размер на 297 002,15 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение,
дължима по Споразумение от 25.07.2000 г., сключено между ответника и К. А. Т..
Вземането се твърди да е прехвърлено окончателно на ищеца по силата на два
договора за цесия - първия между К. Т.и К. Б. Х., а втория между К. Б. Х.и
ищеца И., явяващ се цесионер.
По
делото е представено споразумение от 25.07.2000 г. между К. Т.и Г.Х. относно
сключен помежду им в периода 19.04.1999 г. – 10.05.1999 г. договор за заем за
сумата в размер на 203 500,00 долара на САЩ, с уговорен падеж 30.07.2014 г. С
посоченото споразумение е уговорена неустойка, равна на главницата по заема в
български лева съобразно курса на БНБ, която ще се дължи на кредитора Т. от
длъжника Х. при забавено изпълнение. Представено е и потвърдително
писмо от 12.05.1999 г. с посочен автор ответника Х., относно съществуването на
заемно правоотношение между него и К. Т.за сумата от 203 500,00 долара на САЩ.
Във връзка с тези документи по делото са изготвени и приети заключения по съдебно-почеркова и тройна съдебно-почеркова
експертизи, съгласно които положените на документите подписи срещу „Г.Х.“ са
изпълнени от ответника Г.Х.. С представената по делото покана за доброволно
изпълнение, връчена на ответника на 24.11.2014 г., последния е бил поканен от
К. Т.да изпълни задължения в общ размер на 594 004,00 лв., представляващи
главница по договор за заем и дължима неустойка.
Не се
спори, че за процесното
вземане за неустойка са сключени два договора за цесия – първия от дата 28.10.2014 г., а втория от дата
31.07.2015 г., с които съответно се прехвърля вземането от К. Т.на К. Х.срещу сумата от 9 500 лв. и от К. Х.на
ищеца П.Т. за сумата от 9 800 лв. Ответникът Г.Х. е уведомен за двете цесии
съответно на дата 24.11.2014 г. и на дата 30.07.2014 г. с отделни уведомления,
връчени от нотариус. Тези обстоятелства се установяват с представените с
исковата молба договори за цесия и два броя уведомления.
Между
страните в настоящото производство е водено друго производство относно
главницата по твърдяното заемно правоотношение, а между ответника Х. и К. Т. е
водено дело за мораторната лихва. Районният съд е
описал в своите мотиви от фактическа страна развитието на тези производства,
както и резултата от тяхното приключване. Тези фактически констатации са
безспорни и се подкрепят от приетите по делото съдебни решение на отделните
инстанции по споровете, поради което са възприети и от въззивния съд, като за
да не се преповтарят, настоящият състав препраща към мотивите на районния съд
от фактическа страна в разглежданата им част.
В тази
връзка следва да се отбележи, че с влязло в сила Решение № 1266/06.11.2019 г.,
постановено по в. гр. д. № 1593/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е
отхвърлен като недоказан предявеният от П.И. против Г.Х. частичен иск по чл.
79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на част от
главницата по договора за заем – сумата от 4 000 лв. За да отхвърли иска,
въззивния състав на ПОС е приел за недоказано съществуването на самото заемно
правоотношение. Срещу посоченото решение е депозирана молба за отмяна, която е
оставена без уважение от ВКС с решение № 253 от 10.02.2021 г. по гр. д. №
1050/2020 г. Следователно, доколкото по съдебно производство, в което са
участвали и двете страни по настоящото дело, е постановено влязло в сила
решение, отричащо съществуването на главното задължение, то искът за акцесорното вземане за неустойка не може да се уважи, тъй
като разглеждащият го съд следва да зачете силата на пресъдено
нещо (СПН) на решението по спора за главницата. Независимо, че искът за
главницата е предявен като частичен, то съгласно задължителните указания в
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г., по тълк. дело
№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, с влязлото в сила решение, с което се отхвърля
частичният иск, се отрича цялото спорно право. Това решение се ползва със СПН и
по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за
частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от
последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. По
аналогия, последиците на СПН се ползват и при разглеждане на иск относно
обусловените от съществуването на главното вземане акцесорни
вземания. След като главния дълг е отречен с влязло в сила решение, то СПН на
това решение се разпростира и относно съществуването на обусловеното акцесорно вземане за неустойка, тъй като не може да
съществува вземане за неустойка, без наличие на главно задължение, чието
изпълнение тя да обезпечава. В тази насока и районният съд е развил своите
мотиви, които се споделят от настоящият въззивен състав.
За
неоснователно се намира изложеното в жалбата, че уговорената в споразумението
клауза за неустойка не била нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят помежду си съдържанието
на договора, дотолкова доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Субективната преценка на всяка от страните по
договора дали дадена клауза отговоря на изискванията на закона и добрите нрави
пък е ирелевантна за реалното съответствие на
клаузата с тези правила. Съгласно приетото в т. 3 на Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г., по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва към момента на
уговаряне на клаузата. В тази насока като се има предвид, че претендираната неустойка е мораторна
– дължи се при забава на длъжника, и предвид нейния размер – равен на
главницата по заема, въззивният съд намира процесната уговорка за неустойка да е нищожна, с оглед
даденото тълкуване в посоченото решение на ОСТК на ВКС. В случая, неустойката е
договорена като мораторна, а не компенсаторна, т.е.
тя следва да обезпечава своевременното изпълнение и да обезщетява вредите от
евентуалната забава. Уговореният й размер обаче – равен на главницата по заема,
не изпълнява тази функции, а цели обогатяване на кредитора, респ. задължава
длъжника дори при ден забава да плати главницата в двоен размер. Последното
влиза в противоречие и със забраната за неоснователно обогатяване на
участниците в гражданския оборот. Следва да се отбележи още и че обичаните
вреди, настъпили в резултат на забава на парично изпълнение, са съизмерими със
законната лихва, която е около 10 % от главницата за една година забава. С процесната клауза е уговорена неустойка в размер на 100 %
от главница без значение периода на забавата. За отбелязване е и че
обезщетението за забава се дължи след настъпване на падежа на вземането или
след покана – арг. чл. 84, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В случая това е датата 30.07.2014
г., респ. поканата от 24.11.2014 г., а не сключването на споразумението, поради
което твърденията на жалбоподателя, че размерът на обезщетението за забава
многократно надхвърлял този на главницата са неоснователни.
С оглед
на гореизложеното въззивният съд споделя прието от първата инстанция, че по
делото не се установява валидно задължение за ответника да заплати
претендираната от ищеца неустойка. Като е достигнал до същия извод, районният
съд е постановил правилен съдебен акт, който ще се потвърди. Доколкото претенцията за мораторна
неустойка е неоснователна, безпредметно се явява обсъждането на заявеното от
въззиваемата страна за наличие на конкуренция относно санкциите за ответника
при забавено изпълнение на главното задължение.
Предвид
изхода на спора в полза на жалбоподателя няма да се присъдят разноски. В полза
на въззиваемата страна също няма да се присъждат разноски, тъй като не е
представила доказателства за сторени такива.
На основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на обжалване с
касационна жалба в едномесечния срок по чл. 283 от ГПК, пред Върховен
касационен съд, при наличие на предпоставките за допускане до касационно
обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
260259 от 03.09.2020 г. постановено по гр. дело № 11757/2017 г. на Районен съд
- Пловдив, XV гр. с.
Въззивното решение
подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от съобщението до
страните, пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./