РЕШЕНИЕ
№ 304
гр. Пловдив, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500061 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.В, против решение №
260342/ 18.10.2021г. постановено по гр.д.№ 584/ 2021г. по описа на Районен
съд-Асеновград, в частта , в която са отхвърлени предявените от
жалбоподателя искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че В. Ц. Р., ЕГН **********, от ***, му дължи главница по договор
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №********** от
03.08.2018г., за разликата над присъдения размер от 947,60 лева до
претендирания размер от 1726,26 лв., както и договорно възнаграждение в
размер на 1118,55 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч. гр. д.№2020/2020 г. по описа на РС- Асеновград.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането
към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество
1
на правния спор, с което исковите претенции да бъдат уважени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна В. Ц. Р., ЕГН **********, в който се взема становище
за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната част с присъждане на
направените по делото разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по обективно съединени искове с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Предявени от „Профи Кредит” ЕООД – гр. София, ЕИК *********, против В.
Ц. Р., ЕГН **********. От съда се иска да постанови решение, с което да
признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца суми, за които е издадена Заповед № 260247/16.11.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр.
д. № 2020/2020 г. на РС-Асеновград, представляващи задължения по сключен
между страните договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“
№********** от 03.08.2018г., а именно: 2607,54 лева-главница, 1118,55 лева-
договорна лихва, 2950,68 лева-възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, 337,54 лева- лихва за забава до 11.08.2020г., ведно с
обезщетение за забава в размер на 127,94 лева за периода от 11.08.2020 до
19.10.2020г. и в размер на законната лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното й изплащане
Ответникът е оспорил предявените искове с твърденията, че
претенциите на ищеца за заплащане на договорно възнаграждение по
2
договора и на възнаграждение за закупен „пакет допълнителни услуги“ се
основават на неравноправни клаузи, които са нищожни и противоречат на
добрите нрави.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 2020/2020 г. по описа на РС-
Асеновград, за вземанията си, произтичащи от договор за потребителски
кредит „Профи Кредит Стандарт“ №********** от 03.08.2018г., ищецът се е
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника.
Срещу същата в срок е постъпило възражение от длъжника и на кредитора е
указана възможността за предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК.
Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е
предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на
предявените установителни искове.
Пред РС е представен сключеният между страните договор за кредит, на
който ищецът основава правата си. Със същия ищецът е предоставил на
ответника кредит в общ размер от 3000 лв., срещу което ответникът се
задължил да върне кредита на 36 погасителни месечни вноски, всяка в размер
на 149,39 лв. при включена в този размер съответна част от лихвата по
кредита. Годишен лихвен процент по договора е фиксиран на 41,17 % и ГПР в
размер на 49,90 %, като по този начин общата дължима сума по кредита е
уговорена на 5270,04 лв. Отделно от това ответникът се е задължил да
заплати на търговското дружество „Възнаграждение за закупен допълнителен
пакет услуги“ в размер на 3801,96 лв., също разсрочено на месечни вноски от
по 105,61 лв., и по този начин общото му задължение по договора е
определено на 9072 лв. (сбор от дължимата сума по кредита и
възнаграждението за допълнителни услуги). Договорът е сключен при общи
условия (също представени по делото).
Предмет на въззивното производство е спорът относно дължимостта на
главницата над приетия от РС като дължим размер от 947,60 лв., както и на
договорното възнаграждение (посочено в договора като „годишен лихвен
процент“ – т. 4 от ОУ). Правоотношенията между страните са такива между
търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и
ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
3
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща
трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата
икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за
предоставения заем (каквото се явява уговорената възнаградителна лихва),
противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави.
Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от
ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно
която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава
за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите
нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр.
д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV
г.о.). Несъмнено следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че
допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното
упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са
основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения.
Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата
лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната, поради което се
явява противоречащ на добрите нрави.
В допълнение: макар и във въззивната жалба да се поддържа, че не се
обжалва решението в частта, в която е призната за недействителна клаузата за
допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата има отношение към
действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не са включени в
ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по кредита, с
което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е
49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би
надминал установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно чл.19,
ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са нищожни. При тези съображения,
приложение намира нормата на чл. 22 от ЗПК, тъй като са нарушени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, поради което и сключеният
между страните договор следва да се приеме за недействителен. При това
положение - като последица от нищожността на договора, разпоредбата на чл.
4
23 от ЗПК предвижда връщане на „чистата стойност“ на кредита. Като се
отчете безспорното между страните обстоятелство, признато от ищеца в
исковата молба, че ответникът е заплатил по кредита сумата от 2058,80 лв., и
същата се приспадне от подлежащата на връщане главница, следва да се
приеме, че дължима като главница по кредита е сумата от 941,20 лв., а за
разликата над този размер до пълния претендиран, както и за заплащане на
уговорената възнаградителна лихва („договорно възнаграждение“ ) исковете
по чл. 422 от ГРК са неоснователни и следва да се отхвърлят.
С обжалваното от търговското дружество първоинстанционно решение
е установено вземането му срещу ответника за неизплатена главница по
договора в размер на 947,60 лева. С оглед забраната за влошаване на
положението на въззивника-ищец, установена с нормата на чл. 271, ал. 1,
предл. 2 от ГПК, настоящата инстанция приема, че решението на първата
инстанция следва да бъде потвърдено в обжалва отхвърлителна част
В останалите не е обжалвано и е влязло в сила.
При този изход на делото пред настоящата инстанция и с оглед
претенцията за разноски на въззиваемата страна, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК,
такива следва да й бъдат присъдени.
Страната доказва направени по делото разноски в размер от 1000 лева
за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност релевирано от
жалбоподателя съдът намира за обосновано, тъй като делото не се отличава
с правна и фактическа сложност. Поради това настоящата съдебна инстанция
счита, че договореното и заплатено от въззиваемия адвокатско
възнаграждение от 1000 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено до
минималния дължим размер от 362,80 лв. с с оглед обжалваемия интерес и
съгласно по чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260342/ 18.10.2021г. постановено по гр.д.
№ 584/ 2021г. по описа на Районен съд-Асеновград, в частта , в която са
отхвърлени предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
5
*********, искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че В. Ц. Р., ЕГН **********, от ***, му дължи главница по договор
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №********** от
03.08.2018г., за разликата над присъдения размер от 947,60 лева до
претендирания размер от 1726,26 лв., както и договорно възнаграждение в
размер на 1118,55 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч. гр. д.№2020/2020 г. по описа на РС Асеновград.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, да
заплати на В. Ц. Р., ЕГН **********, сумата от 362,80 лева- направени във
въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
В останалите части решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6