№ 1275
гр. Русе, 04.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20244520101892 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.2 и пр.1 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК.
Постъпила е искова молба от М. Е. И. срещу „Сити кеш“ ООД, в която
се твърди, че на 15.05.2023г. е сключила с ответното дружество Договор за
кредит, по силата на който и е предоставен заем в размер на 500лв. при
̀
фиксиран лихвен процент по заема 44.5%, а ГПР 54,09%. Съгласно чл. 5 от
договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията от Общите условия към договора, едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на няколко условия. В
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл. 5 от договора, същият дължал неустойка съгласно в чл. 11 в
размер на 333,72лв., която той следвало да престира разсрочено заедно с
погасителните вноски по кредита.
Твърди се, че с договорът се заобикалят материално-правни
изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като е въведена практика да се
поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не
могат да отговарят - осигуряване на поръчителство на изпълнението на
заемното правоотношение при неизпълними условия. По този начин
1
кредиторите си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана
с договорната възнаградителна лихва, по който начин се преодолявало
законовото изискване за таван на лихвите и другите разходи по заема. Поради
невключването на неустойката в посочения в потребителския договор размер
на годишния процент на разходите, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката.
Твърди се, че действително приложеният в кредитното
правоотношение годишен процент на разходите е в нарушение на
императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК и представлява
неравноправност на уговорката за годишен процент на разходите, с
произтичащи правни последици по чл. 22 от ЗПК - нищожност на кредитната
сделка.
Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което да се прогласи
нищожността на договора за паричен заем от 15.05.2023г. като противоречащ
на принципа на добрите нрави и заобикалящ материално-правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за
допустимост, но за неоснователност на предявеният иск. Излагат се
аргументи, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК и за това, че
уговорената клауза за неустойка е съобразена с изискванията на ЗЗД. Моли се
по изложените възражения предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен като
неоснователен.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени
доказателства, че на 15.05.2023г. между ответното дружество в качеството на
кредитор и ищцата в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит при следните параметри: сума на кредита 500лв., ГПР
– 54,09%; фиксиран ГЛП – 44,5%, срок на кредита 52 седмици, брой
погасителни вноски –6, общ размер на всички плащания 584,28лв.
В чл. 5 от договора между страните е предвидено, че вземането по него
ще бъде обезпечено с поръчител, който да отговаря на определени условия
2
посочени в договора или банкова гаранция. В случай на неизпълнение на това
задължение е предвидена в чл. 11 от договора неустойка в размер на 333,72лв.,
която следва да бъде заплащана разсрочено – съобразно посочения в
Приложение № 1 начин – заедно погасителните вноски по договора.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Между ищцата и ответното дружество са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1
ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. От събраните по делото доказателства се установява, че
само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено,
но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са
изложени твърдения и в исковата молба.
В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са
включени в него и как се формира ГПР. В договора е посочено, че в ГПР се
включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.
Доколкото последната е в размер 44,5%, неясно остава защо ГПР е в размер на
54,09%. Липсват данни за други разходи по кредита освен предвидената
договорна лихва, която пък надвишава трикратния размер на законната лихва,
което съгласно установената по този въпрос съдебна практика е уговорка
нарушаваща добрите нрави щом се касае за необезпечен кредит (а същата в
случая се претендира и за обезпечен кредит). Изложеното дава основание да
се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК -
поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото
сключване.
Също така, налице е и друго самостоятелно основание за
недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски
кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на
чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищцата,
клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2
ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на
3
съда от множеството дела, по които са представени идентични договори
между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в процесния договор, според която се дължи неустойка в размер
на 333,72 лв. при неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова
гаранция или поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
4
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
̀
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което
разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите
по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С
този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава
посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК.
На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига
заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в
уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, което е недопустимо.
Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно
формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло
5
недействителността на процесния договор като противоречащ на закона и
заобикалящ закона, а включването в същия на лихвен процент надвишават три
пъти законната лихва, естеството на предвиденото обезпечение и дължимата
за него неустойка дават основание да се приеме, че договорът е нищожен и на
другото посочено от ищеца основание - накърняване на добрите нрави.
По изложените съображения предявеният иск за прогласяване
недействителността на процесния договор следва да бъде уважен и на двете
посочени основания от ищцата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на РС – Русе
държавна такса за настоящото производство в размер на 100лв.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК и чл. 38, ал.2 ЗА, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на ищцата,
оказал безплатна правна помощ в настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 480лв.
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА недействителността на Договор за потребителски
кредит №***, сключен на 15.05.2023 г. между “Сити Кеш” ООД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско
шосе“ №115Е, ет.5 и М. Е. И. ЕГН********** с адрес гр. Русе, ***, поради
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, да заплати на
основание чл. 38, ал.2 ЗА на Еднолично адвокатско дружество Е. И.,
ЕИК180978004, с адрес гр. Пловдив, ул. „Борба“ №3, ап.57, представлявано от
Е. Г. И. сумата от 480лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
настоящото производство.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е, ет.5 да заплати по
сметка на Районен съд – Русе сумата от 100лв. държавна такса за настоящото
производство.
6
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7