Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 10.06.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3707 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба на Т.В.М., починал в хода на въззивното производство и
заменен на основание чл. 227 от ГПК от неговите правоприемници - наследници по
закон А.И.М. и Б.Т.В., конституирани с определение на съда от 09.05.2019 г., срещу
съдебно решение № 13186 от 16.01.2019г., постановено по гр. д. № 19425/2018г.
по описа на СРС, ГО, 45 с-в, с което са уважени предявените установителни искове
от ищеца Етажна собственост с административен адрес: гр. София, ж.к. „*****,
вх. В, представлявана от „В.М.“ ООД.
Въззивникът –
ответник поддържа, че решаващият съд необосновано е приел, че ответникът не е
оспорил реалното извършване и стойността на ремонта на покрива на блока, поради
което е счел, че е налице признание на иска за сумата от 133.29 лева и го е
уважил изцяло. Твърди, че етажната собственост (ЕС) не е представила
доказателства за реалното извършване на ремонта, нито за стойността му, а с молба
от 22.11.2017г. е представен протокол от 08.11.2016г., в който е обективирано
намерение за евентуално извършване на ремонт на покрива на необозначена сграда
в неопределен бъдещ момент, но не е доказана конкретната необходимост от такъв
ремонт, реалното му извършване и действително заплатената за него сума.
Поддържа, че районният съд е приел решаващия си извод на недопустимо писмено
доказателство – протокол от 08.11.2016г., обективиращ намерение на общото
събрание за извършване на ремонт на покрив, тъй като правото на ищеца да
представи това доказателство е било преклудирано, с което е допуснал съществено
процесуално нарушение. На следващо място поддържа, че решаващият съд не е
обсъдил събраните гласни доказателства поотделно и във връзка с останалите доказателства
по делото, като не е преценил доказателствената им стойност, което също е
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Във въззивната си жалба
излага съображения и за допуснати нарушения на материалния закон с оглед
дадената от съда правна квалификация на предявените искове. Счита, че
уважавайки предявените искове на основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 6,
ал. 1, т. 9 от ЗУЕС, съдът неправилно е приложил материалния закон. Твърди, че
неправилно е прието от съда, че не са осъществени предпоставките на чл. 51, ал.
2 от ЗУЕС. Твърди, че от момента на закупуване на апартамента, въззивникът не е
живял в апартамент № 60 на бл. 106, вх. В, ж.к. „Св. Троица“, гр. София, а
единствено в собствената си къща в с. Негован, за което са представени писмени
и гласни доказателства, поради което изводът на решаващия съдия е необоснован. Въззивникът
поддържа, че на основание чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС не дължи претендираните от
ищеца суми - 50 лева за фонд „Професионален домоуправител“, 75 лева за режийни
разходи, както и 8 лева за обезпаразитяване – всичките за периода 01.06.2016г.
– 01.04.2017г. Счита, че неправилните изводи на съда се дължат на липсата на
разграничение между хипотезите на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС и чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС. Твърди, че дължимостта на претендираните суми не произтича пряко от взети
решения на общото събрание на собствениците, а следва да бъде установено въз
основа на законови разпоредби при наличието на реално понесени разходи,
доказани по надлежния ред. Излага, че по делото не са представени доказателства
– договори за обезпаразитяване, ремонти и други, фактури за режийни разходи,
разходни документи и т.н., поради което дължимостта им е недоказана както по
основание, така и по размер. Твърди, че решението е необосновано, тъй като решаващият
съд е направил констатации, противоречащи на формалната логика, в резултат на
което е достигнал и до неправилни изводи. Иска от съда да отмени решението и да
отхвърли предявените срещу ответника искове. Претендира направените в
производството съдебни разноски да бъдат присъдени в тежест на „В.М.“ ООД. В открито съдебно заседание въззивниците
А.И.М. и Б.Т.В. не се явяват и не се представляват.
С молба от 11.04.2019 г. А.И.М. и Б.Т.В., чрез представителя си по
пълномощие, са поискали в качеството си на наследници на Т.В.М. да се даде ход
на делото в тяхно отсъствие, като са заявили изрично, че поддържат въззивната
жалба. Изложили са и съображения по съществото на спора. Претендират разноски с искане да
бъдат възложени в тежест на „В.М.“ ООД.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ищец - Етажна собственост с
административен адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“
ООД, чрез надлежно упълномощен представител, е подал отговор на въззивната
жалба, с който жалбата се оспорва, като неоснователна. В отговора не са
направени доказателствени искания. Излагат се подробни съображения за
правилността на обжалваното решение. Не представя доказателства и претендира
разноски пред двете съдебни инстанции.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа отговора на въззивната жалба и иска да бъде потвърдено
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия си състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното
си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от
легитимирана и с правен интерес от обжалването страна, която в хода на
въззивното производство и на основание чл. 227 от ГПК е заменена от
правоприемниците, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Въззивната жалба
е неоснователна.
От събраните в
първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че делото е
образувано по предявени от Етажна собственост с административен адрес: гр.
София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“ ООД, искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 41, предл. първо от ЗС, вр. чл. 6, ал.1, т.9
от ЗУЕС за сумата в общ размер на 266.29 лв., вкл. съответно сумата от 50.00
лв. за фонд „Професионален домоуправител“, за периода от 01.06.2016г. до
01.04.2017г., сумата в размер на 75.00 лева, дължима за режийни разходи за
периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., сумата в размер на 8.00 лева за
обезпаразитяване за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г. и сумата от 133.29
лева за ремонт на покрив също за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г. За
горепосочените суми заявителят е подал заявление на 31.10.2017г. по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение, като е образувано ч.гр.д. №
77836/2017г. по описа на СРС, 45-ти състав. На 22.12.2017г. съдът е издал за
процесната сума заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
но длъжника в срока по чл. 414 от ГПК е възразил срещу така издадената заповед,
поради което за ищеца е налице правен интерес от предявяване на исковите
претенции.
В срока по чл.
131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е
оспорил исковете по основание и размер. Изложил е, че липсва валидно изразена
воля на етажните собственици за решенията на ОС на ЕС от 28.04.2017г. Посочил е,
че никога не е живял в апартамента от момента на закупуването му, поради което
и не дължи сумите за поддръжка на общите части на сградата. По отношение сумите
за ремонт за покрив, твърди, че не е била налице необходимост от извършване на
такъв ремонт и липсвало решение на ОС на ЕС за извършването му.
В
първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства.
Видно от протокол
от ОС на ЕС от 28.04.2017г., е взето решение от ОС на ЕС за предприемане на
действия спрямо ответника Т.В.М. по реда на чл. 38, ал.2 от ЗУЕС за събиране по
съдебен ред на процесните вземания (лист 14-18 от делото на СРС). В протокола е
определен размера на процесните задължения, които съответстват на тези, за
които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 77836/2017г. по описа на
СРС, 45-ти състав. От протокол от ОС на ЕС от 08.11.2016г. (лист 36-40 от
делото на СРС) се установява, че е обективирано решение за направа ремонт на
покрива на сградата в която е етажната собственост – ищец по делото.
Пред районния
съд са разпитани
свидетелите: М.Б.Н.и К.Л.Г.– доведени от ответника, без дела и родство със
страните. От показанията на св. Николова се установява (лист 42 от делото на
СРС), че познава ответника М. от началото на 2016г., когато един път месечно е
започнала да почиства жилището му в ж.к. „*****, тъй като никой не живеел там.
Свидетелката заявява в показанията си пред съда, че в периода от м.06.2016г. до
м.04.2017г. не е забелязала да е правен ремонт на покрива на сградата, нито е
виждала работници.
От показанията
на св. Георгиев се установява (лист 42 от делото на СРС), че в жилището на
ответника в гр. София, ж.к. „Света Троица“ никой не живее, тъй като ответникът, както и
свидетелят живеят в с. Негован. Този свидетел също заявява пред съда, че е
ходил в апартамента на ответника, но в периода от м.06.2016г. до м.04.2017г. не
е забелязал някакви течове в апартамента или майстори по покрива на сградата,
тъй като не е обърнал внимание.
Настоящият съдебен състав,
съобразявайки нормата на чл.172 от ГПК, след като извърши преценката им ги
кредитира изцяло, като неоспорени от страните, взаимно допълващи се и дадени
под страх от наказателна отговорност.
С обжалваното
решение съдът е приел за установено по предявените от Етажна собственост с
административен адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“
ООД, искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 6, ал.1, т.9 от ЗУЕС, че
Т.В.М. дължи на ЕС сумата от 50.00 лв. лева за фонд „Професионален
домоуправител“ за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., сумата в размер на
75.00 лева за режийни разходи за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г.,
сумата от 8.00 лева за обезпаразитяване за периода от 01.06.2016г. до
01.04.2017г. и сумата от 133.29 лева за ремонт на покрив, за периода от
01.06.2016г. до 01.04.2017г., ведно със законната лихва върху горепосочените
главници, считано от 31.10.2017г. до окончателно изплащане на сумите, и за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
22.12.2017г. по ч.гр.д. № 77836/2017г. по описа на СРС, 45-ти състав. Осъдил е Т.В.М.
да заплати на ЕС разноски от 25.00 лева в заповедното производство, както и да
заплати на ЕС сумата в размер на 25.00 лева разноски в исковото производство на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че е безспорно обстоятелството,
че ответникът е собственик на самостоятелен обект в сградата на ЕС и притежава
припадаща се част на притежаваната от него идеална част от общите части на сградата.
Приел е, че възражението на ответника за незаконосъобразност на взетите решения
от ОС на ЕС е неоснователно, тъй като в чл. 40, ал.2 от ЗУЕС е предвиден
специален ред за атакуване на незаконосъобразно решение на ОС на ЕС, а дори и
незаконосъобразните решения на общото събрание подлежат на изпълнение, ако не
са оспорени в срок и не са отменени от съда. Първонистанционният съд е приел,
че представените протоколи обективират взети решения от ОС на ЕС за
предприемане спрямо ответника на действия по реда на чл. 38, ал.2 от ЗУЕС за
събиране по съдебен ред на процесните вземания, както и за ремонт на покрива на
сградата на ЕС. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че не
дължи процесните вземания поради това, че не обитава имота повече от 30 дни в
годината, тъй като същият не е спазил правилата за уведомяване на управителя на
етажната собственост за продължителното си непребиваване на адреса.
При установената
от първостепенния съд фактическа обстановка, настоящата въззивна инстанция
намира от правна страна следното:
Възраженията на
въззивника за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд извод,
както и до нарушение на материалния закон.
Доводите във
въззивната жалба са неоснователни.
Настоящият
съдебен състав споделя мотивите, изложени в обжалваното решение, и препраща към
тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение,
както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага
следните съображения:
В сградите,
които са в етажната собственост, отделните обекти се стопанисват и използват
въз основа на съвместно притежавани общи части. За да бъде уважен предявеният
иск, от ищеца следва да бъде установено при условията на пълно и главно
доказване наличието на следните кумулативно дадени предпоставки, а именно: 1)
ответникът е собственик на индивидуален обект в сградата в режим на етажна собственост;
2) общото събрание на етажната собственост на сградата е взело решение за
определяне на разходи за управление и поддържане на общите части на сградата и
3) размерът на частта от разходите, дължими от ответника. При установяване на
така посочените факти от страна на ищеца, в тежест на ответника е да докаже, че
е погасил процесните задължения към ЕС.
Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 5 и т. 7, чл. 48, ал. 8 и чл. 50, ал. 2, т. 1 от ЗУЕС общото събрание
на етажната собственост определя размера на вноските за разходите за
управлението и поддръжката на общите части на сградата, както и на вноските във фонд „Ремонт и
обновяване“. Общото събрание също така има правомощие да взема решение за
извършване на полезни разходи (чл. 11, ал. 1, т. 10, б. „а“ от ЗУЕС), които
според §1, т. 12 ЗУЕС представляват разходи, с които се увеличава стойността на
сградата при ремонт на общите части, без тези разходи да са нормативно
предвидени или да представляват необходим или неотложен ремонт, или основно
обновяване на сградата. ОС на ЕС може да взема и решения по други въпроси,
свързани с управлението на общите части (чл. 11, ал. 1, т. 10, б. „м“ от ЗУЕС).
Претендираните суми от ЕС, която е формирана от собствениците на самостоятелни
обекти в сградата в режим на етажна собственост, находяща се на административен
адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представляват именно вноски, дължими от ответника за
управлението и поддръжката на общите части, за фонд „Професионален
домоуправител“, както и за обезпаразитяване, всички дължими за периода от
01.06.2016г. до 01.04.2017г. Следователно всички претендирани от ищеца суми представляват задължения
на всеки един от собствениците на обекти в сграда, които се определят от общото събрание на етажната собственост. Разходите за извършваните дейности за
управлението и поддръжката на общите части от ЕС, както и разпределението им
между отделните собственици, следва да се направи чрез определяне на
съответните дължими от тях вноски, която дейност попада в правомощията на
общото събрание на етажната собственост.
По делото е безспорно, че през
процесния период Т.В.М. е бил собственик на самостоятелен обект в сградата в режим на етажна
собственост - апартамент № 60 на бл. 106, вх. В, ж.к. „Св. Троица“, гр. София.
Притежаваните от М., респ. от наследниците му по закон и въззивници в
настоящото производство, ид. части от общите части на сградата не са посочени в
представените по делото протоколи за общи събрания на етажната собственост, но
не са спорни между страните. Не са спорни и размерите на изчислените от ищеца
процесни суми, тъй като такива възражения не са направени от ответника с
отговора на исковата молба, нито в първото открито съдебно заседание на
първоинстанционния съд. Такива възражения не са въведени и с въззивната жалба.
Възраженията, направени от ответника
с отговора на исковата молба и поддържани с въззивната жалба, във връзка с
вземането на решения на общото събрание от 28.04.2017 г., относно наличието на
кворум за валидно вземане на решение, както и липсата на представителна власт, не
могат да бъдат разглеждани в настоящото производство, тъй като тези въпроси могат
да бъдат разгледани само в производство по отмяна на решението на общото
събрание по иск по чл. 40 от ЗУЕС. Искът по чл. 40 от ЗУЕС е конститутивен и до влизане
в сила на решение по него, с което атакуването решение на ОС да се отменя, последното
се ползва със стабилитет и подлежи на изпълнение по реда на чл. 38 от ЗУЕС. Доколкото няма данни такъв
иск да е бил предявен от ответника и съответно решението на общото събрание от
28.04.2017 г. да е било отменено, съдът не може да се произнася по основателността
или не на въведените възражения, още повече като се има предвид, че
възможността да се оспори решението на общото събрание може да се реализира
правомерно само в рамките на срока по чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС, след изтичането на
който решението се стабилизира и не може да бъде оспорвано пред съда. След като
оспорените от ответника решения на ОС не са били обжалвани в законоустановения
срок или тяхното изпълнение не е било спряно от съда, то те обвързват всички
етажни собственици, включително и ответника (в този смисъл виж решение № 155 от
21.06.2017 г. по гр. д. № 4451/2016 г. на ВКС, IV г. о.).
Неоснователно е и следващото
възражение на въззивника, което има отношение към управлението и поддръжката на
общите части от ЕС – липса на необходимост от извършване ремонт на покрива на
сградата. Това обстоятелство не се отразява върху дължимостта на сумите,
определени от общото събрание за вноски за управление и поддръжка на общите
части на сградата. В случая е релевантно, че общото събрание от 08.11.2016г. изрично
е взело решение да се направи ремонт на покрива по офертата на Зоран Рангелов
на стойност 3080 лв., която сума да се раздели между собствениците според
притежаваните от тях идеални части, видно от протокола от 08.11.2016г. (решението
по т. 4.1 – лист 39 от делото на СРС, което възпроизвежда приетото в чл. 48,
ал. 3 от ЗУЕС), като няма нито твърдения, нито доказателства това решение да е
отменено или изменено. Следователно собствениците следва да заплащат всичките
си задължения във връзка с общите части на сградата, каквато безспорно е и
покрива на сградата (съгласно чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността). В този
смисъл обсъдените свидетелски показания не са относими към процесните вземания,
тъй като от значение за спора е взетото решение на ОС от 08.11.2016г., а реалното
изпълнение на договора за ремонта на покрива не е предмет на изследване. Следва
също да се отрази, че дори да липсват одобрени бюджети за разходите на етажната
собственост (напр. за ремонт на покрива, за обезпаразитяване, за режийни
разходи и др.), то последното би имало отношение към разходването на събраните
средства, но не освобождава собствениците от задължението им съгласно чл. 6,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗУЕС да заплащат дължимите вноски за управление и
поддръжка на общите части на сградата и за режийните разноски. Според чл. 48,
ал. 8 и чл. 50, ал. 2, т. 1 от ЗУЕС тези вноски се правят поначало всеки месец
в размера, определен с решение на общото събрание. В този смисъл дори и липсата
на отчети от управителя на етажната собственост не влияе върху дължимостта на
тези месечни вноски, тъй като отчетите имат отношение единствено към
задълженията на управителя и съответно към неговата отговорност към
собствениците, но не се отразяват на задълженията на последните.
Неоснователно е и възражението за
допуснато нарушение на материалния закон от районния съд. Правната квалификация
на разглеждания иск се определя от съда въз основа на обстоятелствата и
петитума на исковата молба. Действително първостепенният съд не е прецезирал
точната правна квалификация на исковете, с които е сезиран, но последното не
влече порочност на обжалваното решение, тъй като съдът е дал търсената правна
защита, като е съобразил изцяло искането на ищеца. Доколкото сочените от ищеца
вземания са с основание заплащане на разходите за управлението и поддържането
на общите части на сградата, а не само на разходите за ремонт на покрива, то
кумулативно предявените установителни исковете следва да бъдат квалифицирани по
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 6, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗУЕС.
По отношение на разходите за
управление и поддържане на общите части на етажната собственост, намира
приложение разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС (изм. ДВ, бр. 57,
26.07.2011 г. – редакция действала и през исковия период), съгласно която тези
разходи се разпределят по равно според броя на собствениците, ползвателите и
обитателите. Въззивникът, както и правоприемниците му във въззивното
производство поддържат, че през процесния период са осъществени предпоставките
на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, тъй като ответникът е живял единствено в жилището си
в с. Негован.
Съгласно нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст,
както и от собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната
собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година. В чл. 51,
ал. 3 от ЗУЕС законодателят е приел, че Общото събрание с мнозинство повече от
50 на сто от идеалните части от общите части може да реши собственик, ползвател
или обитател, който отсъства повече от 30 дни в рамките на една календарна
година да заплаща за времето на отсъствие 50 на сто от разходите за управление
и поддържане по ал. 1. За отсъствието се уведомява писмено председателят на управителния съвет (управителят).
От систематичното и логично тълкуване
на цитираните норми следва, че за да бъде ползвана възможността по чл.
51, ал. 2 от ЗУЕС, която разпоредба не е с императивен характер, защото в
този случай съдът би бил длъжен да я приложи служебно, дори без възведено
твърдение от страната, съответно без оплакване в жалбата, то следва да са
изпълнение определени предпоставки. Релевантните обстоятелства по чл.
51, ал. 2 от ЗУЕС подлежат на писмено деклариране, което следва от
систематичното тълкуване на чл.
51, ал. 2 от ЗУЕС и чл.
51, ал. 3 от ЗУЕС. Ако въззивникът беше представил декларация или друг
писмен документ пред общото събрание на ЕС за наличието на твърдяното
обстоятелство – че пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в
рамките на една календарна година, то можеше да се приеме, че те са
осъществени. Такава твърдения и доказателства липсват по делото, поради което
въззивният съд намира, че не е установена предпоставката въззивникът да няма задължение
да заплаща разходи за обслужване и поддръжка на общите части на ЕС поради това,
че е пребивавал в нея по – малко от 30 дни за календарните 2016 г. и 2017г. С
нормата на чл. 51, ал. 3 от ЗУЕС е дадена възможност
(т.е. нормата е диспозитивна, а не императивна) при постъпило писмено уведомление
от етажен собственик, последното да бъде взето предвид от общото събрание при
вземане на решението за определяне за заплащане на 50 на сто от разходите за
управление и поддържане на ЕС, от което следва (аrgumentum a fortiori - по
аргумент от по-силното основание), че за да може изцяло да бъде освободен от заплащане разходите по ал. 1, то следва
да е извършено писмено уведомяване на
председателят на управителния съвет (управителят) на ЕС. В този смисъл
развитите оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.
При така изложените съображения
въззивната инстанция приема, че обжалваното решение не страда от пороци, които
налагат неговата отмяна, а като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде
потвърдено при посочване на настъпилото правоприемство във въззивното
производство и с точна правна квалификация на исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното решение, във
въззивното производство не се дължат разноски на правоприемниците на ответника
- въззивници.
При този изход на спора на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК,
във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 1 от НЗПП, на въззиваемия-ищец следва да бъде
присъдена сумата в размер от 100 лв., представляващи разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивната инстанция.
По изложените съображения съдът
осъжда въззивниците А.И.М. и Б.Т.В. да заплатят на ответната етажна собственост
сумата 100 лв. - разноски за въззивното производство.
Така мотивиран и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 13186 от 16.01.2019г., постановено по гр. дело № 19425/2018г. по описа на Софийския районен съд, 45 състав, с което е признато за установено в отношенията между страните по предявените от Етажна собственост с административен адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“ ООД срещу Т.В.М., ЕГН ********** ***, починал в хода на въззивното производство и заменен на основание чл. 227 от ГПК от неговите правоприемници - наследници по закон А.И.М., ЕГН ********** и Б.Т.В., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, по искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 6, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗУЕС, че Т.В.М., ЕГН ********** дължи на Етажна собственост с административен адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“ ООД, сумата от 50.00 лева за фонд „Професионален домоуправител“ за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., сумата в размер на 75.00 лева за режийни разходи за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., сумата в размер на 8.00 лева за обезпаразитяване за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., както и сумата от 133.29 лева за ремонт на покрив за периода от 01.06.2016г. до 01.04.2017г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 31.10.2017г. до окончателното им изплащане, и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 22.12.2017г. по ч.гр.д. № 77836/2017г. по описа на СРС, 45-ти състав.
ОСЪЖДА А.И.М., ЕГН ********** и Б.Т.В., ЕГН **********, двамата с адрес: *** да заплатят на Етажна собственост с административен адрес: гр. София, ж.к. „*****, вх. В, представлявана от „В.М.“ ООД, сумата от 100 (сто) лева, представляваща разноски по въззивно гр. дело № 3707/2019г. по описа на Софийския районен съд, ГО, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.