Определение по дело №243/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба, предявена от Е. Ф. А. от с.Г..Г., О., против М. на РБългария, П. на РБългария и Н. С. С..

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл.2, т.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ и по чл.86 от ЗЗД.

Твърди се в исковата молба, че на 29.12.1984г. в дома на ищеца нахлули служители на М., които го задържали и отвели в РУ на М.-М.. Там бил разпитван като заподозрян по сл.д.№/1984г. по описа на Държавна сигурност. След това бил отведен в затвора в гр.Пазарджик, където на 30.12.1984г. отново бил разпитван, а след това бил приведен в ТВО Белене, обл.П.. На 03.01.1985г. в Белене му било повдигнато обвинение по същото следствено дело за това, че през м.декември 1984г. на територията на окръг Кърджалийски, извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които били съпроводени със съпротива на орган на властта – престъпление по чл.325, ал.2, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с чл.26, ал.1 от НК, и му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 06.02.1985г. повдигнатото му обвинение било изменено. На 28.03.1985г. било изготвено заключение за прекратяване на следствено дело №30/85г. по описа на ДС, на основание чл.9, ал.2 от НК. Производството по делото било прекратено с резолюция на прокурор от Главна П. на 01.04.1985г.

Ищецът твърди, че по този начин прекарал три месеца с мярка за неотклонение „задържане под стража” в затвора в гр.Пазарджик и ТВО-Белене. Останал въдворен в Белене до 03.12.1986г., когато на основание чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната милиция му била наложена временна административна мярка „принудително заселване в друго населено място”, а именно – в с.И., окръг П. – до 26.09.1988г., като по този начин бил лишен от правото на свободно придвижване, както и от правото си да бъде „съпруг и баща за един продължителен период от време”.

Счита, че в резултат на неправомерните действия на ответниците били нарушени човешките му права, и претендира обезщетение за неимуществени вреди от М. в размер на 80 000лв.; от П. на РБългария – в размер на 60 000лв. и от НСС – в размер на 60 000лв.

Със свое определение № 121/28.01.2011г. съдът остави без разглеждане и прекрати производството по делото против ответниците М. на РБългария и Н. С. С. поради липса на надлежна пасивна легитимация.

На осн.чл.228, ал.3 от ГПК, при същите фактически твърдения ищецът насочи иска си против нови ответници – ОД на М.-К. като търсеното обезщетение от този ответник е в размер на 60 000лв., и ОД на М.-П. – за обезщетение в размер на 20 000лв., както и поиска да се допусне увеличение на иска, предявен против П. на РБ от 60 000лв. на 120 000лв., на осн.чл.214, ал.1 от ГПК. С протоколно определение на съда исканията са уважени.

В отговора си по реда на чл.131 от ГПК ответниците изразяват становище за недопустимост и неоснователност на исковете, навеждат се доводи за изтекъл давностен срок за предявяването им.

Отв. ОД на М.-П. релевира доводи за неподсъдност на предявения срещу него иск, доколкото от него се търси отговорност за дейност на администрацията. С влязло в сила свое Определение № 592/22.07.2011г. съдът намери възражението за основателно, тъй като предявеният срещу този ответник иск се квалифицира като такъв по чл.1 от ЗОДОВ, който иск се разглежда по реда, установен в АПК; прекратипроизводството по гр.д.№ 364/2010г. по описа на Кърджалийския окръжен съд в частта му, с която е предявен иск от Е. Ф. А. от с.Г..Г., О. против ОД на М.-П. за заплащане на обезщетение в размер на 20 000лв., произхождащо от налагане на незаконна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от ЗНМ за период от 03.12.1986г. до 26.09.1988г., в с.И., обл.П., и го изпрати в тази му част на Административен съд-П., по компетентност.

Производството продължи да се движи между следните страни – ищец - Е. Ф. А. от с.Г..Г., О. и ответници - П. на РБългария и ОД на М.-К.. Претенцията на ищеца против тези ответници е както следва :

1. Да бъде осъдена П. на РБългария да заплати на ищеца Е. Ф. А. обезщетение за неимуществени вреди - болки страдания, притеснения, тревоги, и вследствие на това влошено общо здравословно състояние и психически статус, за извършени от П. незаконни действия, изразяващи се в тенденциозно ръководене на разследването по следствено дело №277/84г. по описа на ДС и сл.д.№30/85г. по описа на ДС; потвърждаване на взетата необосновано мярка за неотклонение „задържане под стража" от 03.01.1985год. до 01.04.1986год., а след тази дата неизпълнение на задълженията на П. да осигури освобождаването му; повдигане на незаконно обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 325 ал. 2 от НК и по чл. 269 от НК; отказ да се спази разпоредбата на тогава действащият чл.86 от НПК /отм./, задължаващ прокурора да осигури събирането и на доказателства, които оправдават обвиняемия. Претендираното спрямо този ответник обезщетение е в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 29.12.1984год. до окончателното изплащане на обезщетение‗о.

2. Да бъде осъдена ОД на М.-К. да заплати на ищеца Е. Ф. А. обезщетение за неимуществени вреди - болки, страдания, притеснения, тревоги, и вследствие на това влошено общо здравословно състояниеи психически статус, причинени от незаконни действия изразяващи се в незаконно нахлуване в дома на ищеца, с употреба на сила и заплахи от употреба на оръжие, незаконно образуване на наказателно производство, незаконно повдигане на обвинение, незаконно лишаване от свобода, обективирани в сл.д.№ 277/84г. по описа на ДС; незаконно задържане в РУ на М. - М. за 24 часа и в Затвора в гр.Пазарджик за същия срок; произволно незаконно нарушаване на основните човешки права и свободи на ищеца, гарантирани от Конституцията и ЕКЗПЧОС- право на свободно придвижване, право на неприкосновеност на жилището, право на лична неприкосновеност, право на справедлив процес. Претендираното спрямо този ответник обезщетение е в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.1984г. до окончателното й изплащане.

В съдебно заседание ищецът поддържа предявените искове. Сочи доказателства. Претендира разноски.

Ответниците П. на РБългария и ОД на М.-К., чрез представителите си, оспорват предявените искове. Поддържат доводите си, изложени в отговорите по чл.131 от ГПК. Сочат доказателства.

Представителят на ОП-К. счита исковете зе недопустими и неоснователни.

По правно релевантните факти съдът съобрази следното:

Приобщени по делото като доказателства са заверени копия на протокол за разпит на заподозрян от 29.12.1984год.; Протокол за разпит на заподозрян от 30.12.1984год.; Постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 03.01.1985год.; Постановление за привличане и вземане на мярка за неотклонение от 06.02.1985год.; Заключение за прекратяване от 28.03.1985г.; Удостоверение изх. №1937/1.08.1991год. на М.; Справка от КРДОПБГДСРСБНА №12524/04.06.2010год.; Писмо от М. с рег. №403/06.03.2002год.; Удостоверение за семейно и материално положение и имотно състояние от 13.02.1985год.; Експертно решение № 0607/01.03.2010год.; писмо изх.№94Т-15363-226.05.2011г., изходящо от НОИ „Д. Европейски регламенти и международни договори”; писмо изх.№ 11-00-3452-1 от 12.05.2011г., ведно със заверени копия от документи по приложена преписка за Е. Ф. А. /Щ.Ф.О./; писмо с изх.№ К-6717/09.05.2011г. от НОИ, РУ „СО”-К.; и писмо с изх.№ АП-07-1080-1 от 10.05.2011г. от Областен управител на област К., от ТД на НАП-Пловдив, офис К.; писмо от временно изпълняващия длъжността кмет на Община Джебел с рег. № А9400-1875/02.11.2011 година, с което уведомява съда, че нямат информация за подадена молба до Общински съвет – гр. Джебел от 1991г. от лицето Е. Ф. А. /Щ.Ф.О./ от с. Г. Г., общ. Д.; писмо с рег. № 11-00-8836-1/28.10.2011 год. от ТД на НАП – Пловдив, офис К., ведно със заверени копия на доказателства; писмо от Военноокръжна П. – София с рег. № 03/2001/28.10.2011 г., с което уведомяват съда, че във Военноокръжна П. – София не е на производство дело с № ІІ-048/1991г. и че в П. се води разследване по дело № ІІ-048/1999 г., по което досъдебното производство не е приключило и към настоящия момент се провеждат активни действия по разследването; писмо рег. № Я2735/26.10.2011г. на директора на Д. „Информация и архив” при М. на В. Р. – гр. София; писмо рег. № КИ-Ч-44-21947/07.11.2011г. на Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия, ведно с приложени 131 листа заверени ксерокопия на сл. дело № 277/1984 година и сл. дело № 30/1985 година, обединени в следствено дело № 180/Кж/ по описа на М.; писмо изх.№ КИ-Ч-11-23972/06.12.2011г. от Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия и писмо вх.№03/2001г./06.12.2011г. от Военноокръжна П.-гр. София.

Не се спори между страните, че на 29.12.1984г. ищецът бил задържан в дома си от органи на милицията, и отведен в РУ на М.-М. за 24 часа, където бил разпитан от следовател в качеството му на заподозрян по сл.д.№277/84г. по описа на ДС. На следващия ден бил отведен в гр.Пазарджик, където отново бил разпитван по същото дело. След този разпит ищецът бил приведен под конвой в ТВО в Белене, където му било повдигнато обвинение за това, че през м. декември 1984 год. на територията на окръг Кърджалийски извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които били съпроводени със съпротива на орган на властта - престъпление по чл.325, ал. 2, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл.26, ал. 1 от НК и спрямо него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража". С постановление за разделяне на предварително производство /л.239, т.2 от делото/, материалите по сл.д.№277/1984г. по описа на ДС, касаещи Я.Ю.Р., Е.Ф.А., М.Р.И. и Х.Ю.Ю. били отделени в ново следствено дело, което видно от писмо с изх.№КИ-Ч-11-23972/06.12.2011г. на КРДОПБГДСРСБНА /л.376, т.2/ е било с №30/1985г.

На 06.02.1985г. ищецът отново бил привлечен като обвиняем и му било повдигнато обвинение за това, че на 25 и 26 декември 1984 год.в с. Б. и в гр. Д., окръг Кърджалийски, при условията на продължавано престъпление и в съучастие с обвиняемите/ не се четат/ извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които са били съпроводени със съпротива на орган на властта - престъпление по чл.325, ал.2, във вр. с ал.1, чл.20, ал.2, и чл.26, ал.1 от НК, и за това, че по същото време и на същото място, при условията на продължавано престъпление и в съучастие със същите лица, като подбудител и предводител на тълпа е употребил сила и заплашване с цел да принуди орган на властта да пропусне нещо по С.-престъпление по чл.269, ал.3 във вр. с ал.1, чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 от НК, като мярката му за неотклонение останала „задържане под стража".

На 28.03.1985год. било изготвено заключение за прекратяване на следствено дело № 30/85год. по описа на Държавна сигурност от следовател към Главно следствено управление – София, на основание чл.9, ал.2 от НК. Производството по делото е прекратено с резолюция от 01.04.1985г. на прокурор от Главна П., поставена в горния десен ъгъл на първата страница на заключението на следователя.Независимо от това, че воденото срещу него наказателно производство било прекратено, ищецът останал въдворен в ТВО Белене до 03.12.1986г. На основание чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната милиция от 03.12.1986г. до 26.09.1988г. Спрямо него била приложена временна административна мярка „Принудително заселване в друго населено място, а именно - в с. И. - окр. П..

От събраните гласни доказателства се установява, че вследствие на задържането му и престоя му в ТВО Белене и в с.И., окр. П. ищецът бил разстроен психически; забравял какво говорел и постоянно повтарял за страха, в който живял на остров Белене – л.206, 207. Според показанията на св.Р. ищецът получил бронхиална астма. Бил „разнебитен“ и изнервен, бил в депресия, но психически бил нормален – л.208.

От правна страна съдът съобрази следното:

Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца - предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ и по чл.86 от ЗЗД.

При така установената фактическа обстановка съдът намира предявените против П. на РБ и ОД на М.-К. искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за неоснователни по следните съображения:

На първо място съдът намира, че исковете са неоснователни поради това, че ищецът попада в кръга на лицата, има¨и право на обезщетение по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.2 от ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон (ЗОДОВ) не се прилага. От изложението на исковата молба, както и от питутима на същата, съдът намира че претенцията на ищеца следва да бъде насочена за обезщетение по специалния закон и попада в неговите хипотези на чл.1, т.2, т.3 и т.4, чл.2, ал.1, т. 5 и 6, и ал.2. От доказателствата по делото се установява, че през 1991г. и 1993г. ищецът е подал 2 молби за изплащане на обезщетение по ЗПГРРЛ и Наредбата за прилагането му - л.223 и л.224 от делото, както и че такова му е било определено в размер на 34 650лв. Освен на ищеца Е. А., обезщетения по Наредбата за прилагане на чл.4 от ЗПГРРЛ от Данъчно бюро-Джебел са били определени на още три лица, като общата стойност на обезщетенията за тези четири лица по приложения по делото списък /л.222/ възлиза на 122 800лв. Видно от 1бр. Авизо и 1бр. платежно нареждане от 11.08.1993г. /л.220-221/, приети по делото, на 11.08.1993г. Данъчно бюро гр.Джебел е превело на Стопанска банка гр.Джебел сумата от 122 800лв. за обезщетения на репресирани лица, по опис на гърба на платежното нареждане /л.221/, като в описа под №1 е записан Щ.Ф.О., срещу името на когото е вписана сумата 34 650лв. По отношение на имената Е. Ф. А. и Щ.Ф.О. страните не спорят, че това са имена на едно и също лице, а именно, на ищеца. В този смисъл, сам ищецът посочва идентичността на тези две имена в молбите си по чл.192 от ГПК – л.210 и 211 от делото.

По повод на цитираните по-горе Авизо и платежно нареждане от 11.08.1993 г./л.220-221/, по искане на ищеца съдът откри производства по чл.193 от ГПК за оспорване на истинността им; както и за оспорване истинността на писмо изх. № 11-00-3452-1 от 12.05.2011 год. на ТД на НАП – Пловдив, офис К., по отношение на неговото съдържание. Доколкото оспорените документи представляват официални такива по смисъла на чл.179 от ГПК, по силата на разпоредбата на чл.193, ал.3 от ГПК тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. По делото ищецът не проведе успешно доказване неистинността на посочените по-горе документи, поради което следва оспорването им да се признае за недоказано.

Впрочем, освен че не попада в кръга на лицата, подлежащи на обезщетение по реда на ЗОДОВ, претенцията на ищеца по този ред е неоснователна и заради това, че както бе посочено по-горе, веднъж вече е бил обезщетяван за репресия по реда на ЗПГРРЛ и ангажирането на отговорността на държавата в лицето на ответниците в случая би създало възможност за ищеца да бъде обезщетен два пъти за една и съща вреда, което е недопустимо.

На следващо място, съдът съобрази следното - в чл. 2 от ЗОДОВ изчерпателно са изброени случаите на отговорност на държавата за незаконни действия на правозащитни органи.Съгласно посочената разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на П. и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление. Действително, в настоящото производство безспорно се установи, че спрямо ищеца е било образувано сл.д.№277/84г. по описа на ДС, като материалите по отношение на него впоследствие са били отделени в сл.д.№30/85г. по описа на ДС и то е било прекратено с резолюция на прокурор при Главна П. от 01.04.1985г., на осн.чл.9, ал.2 от НК поради малозначителност на деянието.

Доколкото съдът е обвързан със спорното материално право такова, каквото е подробно посочено в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, следва в процесния случай да се отчете, че нито с исковата молба /л.3-7; л.68-78; л.150-155/, нито с уточняването й в СЗ на 18.10.2011г. по реда на чл.143, ал.2 от ГПК /когато вече се е запознал с отговорите на ответниците и с възражението им за изтекла погасителна давност/, ищецът и неговите процесуални представители не излагат твърдение, че акта за прекратяване на делото не му е бил връчен, ерго – не е влязъл в законна сила. Напротив, и в трите искови молби по делото ищецъттвърди, че „На 28.03.1985год. бе изготвено заключение за прекратяване на следствено дело № 30/85год. по описа на Държавна сигурност от следователя към Главно следствено управление - София Д.П. на основание чл. 9, ал. 2 от НК. Производството по делото е прекратено с резолюция на прокурор от Главна П. поставена в горния десен ъгъл на първата страница на заключението на следователя на 01.04.1985г.“. Това изложение на обстоятелствата /досежно факта на прекратяването на делото/, на които ищецът базира претенцията си, говори единствено за това, че същият е бил известен именно към онзи момент за прекратяването на производството.

Впрочем, законът с разпоредбата на чл.127 от ГПК въвежда императивно изискването ИМ да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава иска, а подобно обстоятелство /за това, че прокурорския акт за прекратяване на делото не му е бил връчван/ ищецът в ИМ не твърди. Едва в писмената защита след приключването на съдебното дирене адвокатите пълномощници на ищеца развиват тезата, че давност по отношение на ищеца не е текла до момента, в който му станало известно за прекратяването на накзателното производство, а именно, през 2010г., когато бил разпитван като свидетел по следствено дело № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП-София. Към този момент обаче правото на ищеца да въвежда нови основания е преклудирано, а и доказателства в тази насока не се сочат.

Давността за предявяване на исковете по ЗОДОВ, с оглед липсата на специална разпоредба, е 5 години, съгласно нормата на чл.110 от ЗЗД. Правото на обезщетение, на лихва върху такова, както и началото на давностния срок за погасяване на правото възниква от датата на влизане в сила на акта, отменил незаконосъобразния акт на правозащитния орган. В настоящия случай, доколкото съдът приема, че ищецът е бил известен към 1985г. за прекратяването на воденото срещу него наказателно производство, то давността е изтекла най-късно на 31.12.1990г., съответно – правото му на иск е било погасено от този момент нататък.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявените искове са погасени по давност и като такива са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Отделно от казаното по-горе, ищецът не проведе пълно доказване на претенцията си спрямо отв. ОД на М.-К., че е претърпял описаните от него неимуществени вреди – болки, страдания, притеснения, тревоги, и вследствие на това влошено общо здравословно състояние и психически статус, причинени от незаконни действия изразяващи се в незаконно нахлуване в дома му, с употреба на сила и заплахи от употреба на оръжие, незаконно образуване на наказателно производство, незаконно повдигане на обвинение, незаконно лишаване от свобода, обективирани в сл.д.№ 277/84г. по описа на ДС; незаконно задържане в РУ на М. - М. за 24 часа и в Затвора в гр.Пазарджик за същия срок; произволно незаконно нарушаване на основните човешки права и свободи на ищеца, гарантирани от Конституцията и ЕКЗПЧОС - право на свободно придвижване, право на неприкосновеност на жилището, право на лична неприкосновеност, право на справедлив процес. Нито едно от събраните по делото доказателства не подкрепя тези претенции на ищеца, поради което и искът му, насочен спрямо този ответник е напълно недоказан.

Само за пълнота следва да се отбележи и това, че претенцията на ищеца към отв. ОД на М.-К. за обезщетение за неимуществени вреди, произхождащи от „произволно незаконно нарушаване на основните човешки права и свободи на ищеца, гарантирани от Конституцията и ЕКЗПЧОС- право на свободно придвижване, право на неприкосновеност на жилището, право на лична неприкосновеност, право на справедлив процес“ въобще не попадат в приложното поле на ЗОДОВ.

В обобщение, предявените искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ като неосноватални следва да се отхвърлят.

Предвид решението по главните искове по чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ, с оглед акцесорния характер на исковете по чл.86 от ЗДД, същите се явяват неоснователни и също следва да бъдат отхвърлени.

При този изход на делото, и с оглед претенцията на ищеца за разноски, те следва да останат в негова тежес‗ така, както са направени.

Ето защо, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявениятот Е. Ф. А. от с.Г..Г., О., с ЕГН *, иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ и по чл.86 от ЗЗД, да бъде осъдена П. на РБългария да заплати на ищеца Е. Ф. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 29.12.1984год. до окончателното изплащане на обезщетението, за претърпени от него болки страдания, притеснения, тревоги, и вследствие на това влошено общо здравословно състояние и психически статус, за извършени от П. незаконни действия, изразяващи се в тенденциозно ръководене на разследването по следствено дело №277/84г. по описа на ДС и сл.д.№30/85г. по описа на ДС; потвърждаване на взетата необосновано мярка за неотклонение „задържане под стража" от 03.01.1985год. до 01.04.1986год., а след тази дата неизпълнение на задълженията на П. да осигури освобождаването му; повдигане на незаконно обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 325 ал. 2 от НК и по чл. 269 от НК; отказ да се спази разпоредбата на тогава действащият чл.86 от НПК /отм./, задължаващ прокурора да осигури събирането и на доказателства, които оправдават обвиняемия.

ОТХВЪРЛЯ предявениятот Е. Ф. А. от с.Г..Г., О., с ЕГН *, иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ и по чл.86 от ЗЗД, да бъде осъдена ОД на М.- К.да заплати на ищеца Е. Ф. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.1984г. до окончателното й изплащане, представляващи болки, страдания, притеснения, тревоги, и вследствие на това влошено общо здравословно състояние и психически статус, причинени от незаконни действия изразяващи се в незаконно нахлуване в дома на ищеца, с употреба на сила и заплахи от употреба на оръжие, незаконно образуване на наказателно производство, незаконно повдигане на обвинение, незаконно лишаване от свобода, обективирани в сл.д.№ 277/84г. по описа на ДС; незаконно задържане в РУ на М. - М. за 24 часа и в Затвора в гр.Пазарджик за същия срок; произволно незаконно нарушаване на основните човешки права и свободи на ищеца, гарантирани от Конституцията и ЕКЗПЧОС- право на свободно придвижване, право на неприкосновеност на жилището, право на лична неприкосновеност, право на справедлив процес.

ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО оспорването на истинността на писмо изх. № 11-00-3452-1 от 12.05.2011 год. на ТД на НАП – Пловдив, офис К.; на Авизо по незабавно инкасо от 11.08.1993г. с посочено основание за плащане: „Обезщетение на репресираните лица по списък”; и на платежно нареждане от 11.08.1993 г., с посочено основание за плащане: „Обезщетения на репресирани лица”, като в графа „още пояснения” е записано: „опис на гърба”, ведно със списък на лицата, на гърба на платежното нареждане, приложени към писмото на ТД на НАП – Пловдив, офис К..

Решението подлежи на обжалване пред АС-Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: