Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София,11.04.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на единадесети март през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
МЛ.СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №11197 по описа
за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 406332 от 14.05.2018 г., СРС, 113-ти състав, постановено
по гр.дело №36936/2017 г. е признал за
установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление:***, срещу В.Г.С., ЕГН **********,***, действаща чрез адв. П.Х.,
искове, че В.Г.С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 305.85 лв. - главница за
доставена в периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. топлинна енергия в
имот с абонатен № 265721, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 15.03.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата 50.26 лв. - лихва
за забава върху главното вземане от 15.09.2014 г. до 06.03.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 30.03.2017 г.
по ч. гр.д. № 15739/2017 г. на CPC, III ГО, 113 с-в.
За разликата над
посочените суми до предявените размери 611.69 лв.-главница, представляваща
стойност на незаплатена топлоенергия з периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г. и
100.51 лв.-лихва за забава за времето от 15.11.2015
г.-23.12.2016 г. исковете на „Т.С.” ЕАД са отхвърлени като неоснователни.
С постановеното решение, на основание чл.
78, ал.1 ГПК, В.Г.С. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата
от 387.51 лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и
разноски за заповедното производство в размер на 37.50 лева.
Решението е
обжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените искове от ищеца с въззивна жалба, с основни доводи, че
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и незаконосъобразно.
Изложено е
становище, че първоинстанционният съд не е разгледал претенцията за периода
м.05.2013 г.-м.04.2014 г., която е била въведена в предмета на спора, тъй като
касае издадена фактура № **********/31.07.2014 г., във връзка с която са били
издадени кредитни известия. Същата е била предмет, по изложени фактически
твърдения и на подаденото заявление по чл.410 ГПК.
Изложени са и правни
и фактически доводи, че сумите не са погасени по давност.
Моли, да се отмени
постановеното решение в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което
исковете бъдат уважени в цялост. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника, с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Изложени са правни и фактически доводи,
че съдът се е произнесъл изцяло по въведения с исковата молба предмет на спора,
като изложените съображения за неоснователност на претенциите се основават на
установеното в хода на процеса, чрез събраните доказателства. При
съобразяването им, съдът е достигнал до извод, че ответникът е собственик на
½ от топлоснабдения имот и следва да отговаря за задълженията съобразно
така посочената квота от собствеността.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал.1 ГПК вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът
твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „********, с абонатен №265721, по договорни отношения между
страните през периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., като му дължи сумата 611.69 лева - главница
за доставена и потребена топлинна енергия в имота, и 100.51 лева - лихва за забава за периода от 15.11.2015 г.-23.12.2016 г.
Във връзка с подадено на 15.03.2017
г. заявление, по ч. гр. д. № 15739/2017 г. по описа на
СРС, 113 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за дължимите
суми, срещу която в срока по чл. 414 ГПК, на 12.04.2017 г. ответникът е депозирал възражение.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, на 06.06.2017 г., в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред. Ищецът претендира установяване на вземанията
му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
Страните не спорят
и се установява чрез представения нотариален акт за собственост на недвижим
имот №31, т. IX, н.д.№1631/30.07.1971 г. на Е.М.- Нотариус с район на действие
СНС, че В.Г.С. е собственик на ½ ид.ч. от имота, за който са доставяни и
потребени количества топлоенергия за исковия период- апартамент № 74, находящ
се в гр.София, ж.к. „*********, вх. Д.
Според удостовереното в акта, собственик на останалата ½ ид.ч. е Б.К.П..
Фактическите твърдения на ищеца, че съсобственика Б.К.П. е починал и е оставил
за наследник ответника В.Г.С. са недоказани в производството въпреки
предоставената от първата инстанция възможност за ангажиране на доказателства
за установяването им. Освен това същите са направени от ищеца в първото с.з., а
не с подадената искова молба съобразно изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5
вр. чл.127, ал.2 ГПК.
Страни в
отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно
предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия".
Страните не спорят
и се установява от представения констативен протокол № 2213/28.12.2007 г., че в
сградата – ЕС, в която се намира топлоснабдения имот, находяща се на адрес гр.София, ж.к. „*********,
вх. Д /ул.*********/ не съществува техническа възможност за прилагане на
услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия поради еднотръбна
инсталация за отопление. Поради това, на основание чл.61, ал.2, т.1 от Наредба
№ 16-334/2007 г. за топлоснабдяването в сградата – ЕС е била отчитана потребената
топлоенергия от Т.С. ЕАД.
Ищецът е ангажирал
съобщения към фактури за абонатен № 265721, които се отнасят за исковия период,
както и фактура № **********/31.07.2014 г. отнасяща се за периода 01.05.2013
г.-31.07.2013 г. Последната е била взета предвид от експертите по приетите в
първата инстанция СТЕ и ССчЕ, въз основа на които СРС е направил изводи за
частична основателност на претенциите.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице Д.Г.С.по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през процесния период в имота е имало 2бр. водомери за топла вода, общия топломер е
бил преминал първоначална и последващи метрологични проверки и е бил отчитан по
електронен път в началото на всеки месец. Разпределението на отчетената ТЕ от
общия топломер е било извършено от ищеца в съответствие с нормативните
разпоредби и закони.
Установено е въз основа
на заключението на вещото лице В.С.С.по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че задълженията за топлоснабдения имот с абонатен
№ 265721 възлизат на сумата 611.69 лв. с отчитане на резултата от
фактура № **********/31.07.2014 г. отнасяща се за периода 01.05.2013
г.-31.07.2013 г. Законната лихва върху главницата, считано от датата на
изпадане на ответника в забава, според ССчЕ възлиза на сумата 103.65 лв. върху
сумата за незаплатена ТЕ.
С оглед тези
констатации, при съобразяване установеното, че ответникът е собственик на
½ ид.ч. от топлоснабдявания имот, съдът намира за доказани исковете за
сумите 305.85 лева главница и 50.26 лева лихва за забава върху главните
вземания на ищеца. За обосноваване на тези изводи, съдът съобрази, че
първоинстанционния съд е оставил без уважение правопогасяващото възражение на
ответника за погасяване по давност на посочените вземания.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на
действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни в една
част за исковите периоди до горепосочените размери, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение,
а решението на СРС – потвърдено
в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на
ответника по жалбата действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300.00 лв. За
обосноваване на този извод съдът съобрази като основателно искането на
въззивника по чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение в
минимален размер /чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатски възнаграждения/ съобразно действителната правна и фактическа
сложност на спора и извършените пред настоящата инстанция процесуални действия
– от съда и от страните.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 406332 от 14.05.2018 г., СРС, 113-ти състав,
постановено по гр.дело №36936/2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Г.С., ЕГН
**********,*** - адв. П.Х., сумата от 300.00 лева - разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.