Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 16.05.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седемнадесети април през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина Т.,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 11059 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № ІІ-55-345198 от 22.02.2018 г. постановено
по гр.д. № 53725/2017 г. на СРС, 55 състав, са уважени частично и отхвърлени частично
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Т.К. и
И.Т.К. искове за установяване, че ответниците дължат на ищеца парични суми,
разделно, както следва : 1/ че Д.Т.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 264.13 лева за доставена топлинна
енергия и дялово разпределение за апартамент № 146, находящ се в гр.София, ж.к.
„********, за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със законната лихва от
10.05.2017г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав, като е отхвърлен иска за сумата над
присъдения до пълния претендирай размер от 353.70 лева, като неоснователен и
недоказан, и дължи и сума в размер на 34.22 лева - лихва за забава,
изтекла в периода 15.09.2015г. - 28.04.2017г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав, като е отхвърлен иска за сумата над
присъдения до пълния претендирай размер от 61.22 лева, както и за периода
15.09.2014г. - 14.09.2015г., като неоснователен и недоказан, и 2/ че И.Т.К.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 264.13 лева за доставена топлинна енергия и дялово
разпределение за апартамент № 146, находящ се в гр.София, ж.к. „********, за
периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със законната лихва от 10.05.2017г.
до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав, като е отхвърлен иска за сумата над
присъдения до пълния претендирай размер от 353.70 лева, като неоснователен и
недоказан, и дължи и сума в размер на 34.22 лева - лихва за забава,
изтекла в периода 15.09.2015г. - 28.04.2017г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав, като е отхвърлен иска за сумата над
присъдения до пълния претендирай размер от 61.22 лева, както и за периода
15.09.2014 г. - 14.09.2015 г., като неоснователен и недоказан. С решението
първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, като е осъдил на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците Д.Т.К. и И.Т.К., да заплатят
на „Т.С.” ЕАД по 269.62 лева разноски по делото / от които 26.96 лева -
разноски по ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав, и 242.66 лева заисковото
производство/, и е осъдил на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД да заплати
на Д.Т.К., ЕГН **********, сумата 84.30 лева - разноски по делото.
Решението е постановено при участие на трето лице-
помагач на страната на ищеца- „Т.С.” ЕООД.
Това
решение е обжалвано в срок от ответниците Д.Т.К. и И.Т.К. чрез пълномощник адв.Д.С.,
в частите, в които исковете срещу тях са били уважени. С въззивната жалба се
правят оплаквания за неправилност н арешението, тъй като исковете били
недопудстими и заповедта по чл.410 от ГПК била нищожна на посочени в жалбата
седем основания. Излагат се и оплаквания относно нарушение на
материалния закон, процесуални нарушения от съда, неизясняване на спора,
несъобразяване с тълкувателни решение и с практика на ВКС. Конкретно се правят
оплаквания за липса на доказателства за дължимост на исковите суми поради
недоказване наличието на облигационно отношение между страните, липсата на достатъчно убедителни
писмени доказателства, които да обосноват извод за дължимост на претендираните
от ищеца суми, като фактурите на ищеца не били такива
доказателства, не се установявало инсталираната мощност и не било
съобразено, че имало демонтирани отоплителни тела, за нарушение при приемане доказателствената стойност на СТЕ,
работела по документи, които не били представени по делото, оспорват да има
облигационна връзка между ищеца и ответниците поради противоречие на ЗЕ със
ЗЗП, тъй като доставка не била искана от ответниците, а Общите условия нямали
характер на нормативен акт, ищецът злоупотребявал с монополно положение и , че
обвързването на потребител на ТЕ със собственик на имот било в колизия с чл.17,
ал.3 от Конституцията на РБългария и неприкосновеността на частната собственост
и било недопустима държавна помощ в полза на ищеца-търговец, недопустима
съгласно чл.101 и чл.102 от ДФЕС, е и че централното топлоснабдяване било
неефекктивно и ограничавало конкуренцията на енергийния пазар, че обвързването
на потребителите с Общите условия след 30 дни от публикуването им противоречало
на Директива 2011/83/ЕС доколкото чл.150 и чл.153 от ЗЕ в сила от 27.07.2012 г.,
т.е. в преиода на задължително трансониране на посочената Директива, й
противоречали, тъй като ОУ не били подписани от клиентите, както изисква чл.7
от Директивата, че има неравноправлни клаузи при определяне едностранно на
продажната цена, доколкото КЕВР определял пределната цена, а не пазарната
такава. Претендират за присъждане на разноските по делото по списък по чл.80
от ГПК, оспорват правото на ищеца на юрисконсултско възнаграждение, оспорва и
дължимостта на другикте разноски за експертизи. Излагат се доводи, че
юрисконсулта на ищеца полага труд при него, не се дължи възнаграждение по
делото за това.
Въззиваемата
страна-ищец „Т.С.” ЕАД
и третото
лице-помагач не са дали писмен отговор по въззивната жалба, в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
слезд този срок, подадена за откритото съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК, оспорва и размера на адв.възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като съдът се е
произнесъл в рамките на заявените с исковата молба претенции.
Въззивната жалба на ответниците е насочена срещу
първоинстанционно решение в частите, в които исковете срещу тях са били уважени.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, както и относно приетото и кредитирано от СРС заключение на
съдебно-техническа експертиза, и несъгласието на ответниците с нея, както и
относно приложението на материалния закон и на актове на ЕС.
По наведения с въззивните жалби на страните довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е основал решението
си в частите, в които е уважил исковете, на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответниците като съсобственици при
равни дялове по наследяване, и за
размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището им, установети от
приетите по делото експертизи, като е възприел заключението на СТЕ за
установяване на количеството доставена и потребена в жилището ТЕ.
Правилен е извода за наличие на облигационна
връзка по договор при общи условия, възникнала по силата на ЗЕ, за доставка на
ТЕ, тъй като ответниците са съсобственици на топлоснабдено жилище, притежавано
от наследодателя им съгласно доказателствения нотариален акт № 50, том XXVIII, дело №
4030/06.11.1981г. Това сочи,
че съгласно ЗЕЕЕ от 1999г. (отм.),
пар.1, т.13 от ДР- в който е посочено, че „потребител“ по смисъла на
закона е физическо или
юридическо лице, което получава електрическа и топлинна енергия или природен
газ от енергийно предприятие и ги използва за собствени нужди, ответниците се
явяват потребители на ТЕ за битови нужди, респ. се явяват и заварени
потребители на ТЕ съгласно пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ до изм. с ДВ, бр.54/2012 г.
Така изградената договорна връзка е продължила да съществува и за исковия
период поради липсата на доказателства, че е била прекъсната, тъй като няма
данни ответниците да са отчуждили притежаваното от тях право на собственост
след 1981 г. Съгласно чл.153,
ал.1 от Закона за енергетиката, облигационната връзка - договор за продажба на
топлинна енергия - се създава по силата на закона. Страни по договора са
топлопреносното дружество и собственикът или ползвателят /носителят на вещното право на
собственост/ на топлоснабдения
имот. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тези разпоредби са специални по отношение на разпоредбата на
чл.16, ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги
само ако ги е подписал. Видно от приложените по делото ОУ/2008 г., за процесния
период ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия, като обявяването им е и
служебно известно на съда.
Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните общи условия потребители на
топлинна енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва ответниците да са подали възражение по посочения
ред. Оплакванията по
въззивната жалба, касаещи несъобразяване с Директива на ЕС, въззивиният съд
намира за неоснователно предвид правния характер на директивата като акт на ЕС
и липсата на нейния задължителен характер за държавите-членки на ЕС / за
разлика от регламента/ и предвидените последици от нетранспонирането й в
националното законодателство в определен срок.
Събраните по делото писмени доказателства
сочат, че най-късно към 14.08.2002г. - когато е проведено Общо събрание на
етажната собственост на бл.30, в който е жилището на ответниците, сградата на
етажната собственост ( ЕС) е била топлоснабдена и "Т.С." е доставчикът
на ТЕ. Следователно ответниците, като етажни собственици, дължат цената на
реално потгребената ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази
сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на общите части, също и за
сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от ТР
№ 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по
т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП,
вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към
топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата.
Неоснователно е оплакването по въззивната
жалба за нищожност на заповедта по чл.410 от ГПК, доколкото в исковото
производство по чл.422 от ГПк, каквото е настоящето, съдът следва да установи
наличието/липсата на вземане на ищеца/заявител, което се твърди той да има
спрямо ответника, а не дали издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ПК е
валидна и законосъобразно издадена. Ето защо доводите за нейната нищожност не
са предмет на произнасяне на съда в исковото производство по чл.422 от ГПК и не
следва да се обсъждат от въззивния съд.
По другото оплакване на ответниците, обаче, за годността на събраните по делото
доказателства да послужат като такива за установяване на правнорелевантния факт
относно доставка на ТЕ в жилището им, въззивният съд го намира за основателно.
Изготвяни от ищеца
фактури като изготвени от него документи, нямат обвързваща доказателствена сила и ищецът не може да бъде
освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, а именно доставяне на
претендираното количество ТЕ за исковия период за имота собствен на отвтеницата. Ищецът не е доказал с годни доказателства какво количество
топлинна енергия и на каква стойност е доставил на ответниците за исковия период, както му е било указано с доклада на съда по чл.146 от ГПК.
Вписванията по извлечението от
сметки подлежат на доказване и самостоятелно не
установява количеството доставена от ищеца на ответниците топлинна енергия в процесния период, нито установяват
нейната стойност, а
по делото не са представени други писмени доказателства за
количеството доставена и отчетена ТЕ, която да е отребена от ответниците за
собственото им жилище, също и за общите части на сградата. Заключенията на съдебно - техническата
експертиза и на съдебно - счетоводната експертиза, са били изготвени от вещите лица и на база документи, които
не са приети по делото като писмени доказателства (документална проверка при
ищеца и при третото
лице-помагач на протоколи и др., които
не са приети като писмени доказателства). Първоинстанционният съд не се е произнесъл по поисканите
с отговора на исковата молба доказателства от третото лице-помагач, също не е
уважил подобно искане, направено от пълномощника на ответниците-адв.С., при
изслушване на експертизите, поради което пълномощникът на ответвниците е
възразил срещу приемането на експертизите. Възражение относно липсата на
доказателства по чл.127, ал.2 от ГПК от ищеца, които да установяват реалното
потребление на ТЕ, ответниците са направили и с отговора на исковата молба по чл.131
от ГПК. Допуснатото процесуално нарушение от първоинстанционния съд по събиране
на поискани от ищеца с исковата молба доказателства по реда на чл.192, ал.1 от ГПК които да се представят от третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД - -такива за
отчитане и за разпределение на ТЕ за исковия период, вкл. и сертифициране на
уредите за дялово измерване, са останали несъбрани, поради липсата на активност
от страна на ищеца за отстграняване на това процесуално нарушение, вкл. и
липсата на искане за попълване на доказателствения материал по реда на чл.266
от ГПК от въззивния съд.
Заключенията на
вещите лица не може да служи като самостоятелно доказателство за това, а за
изясняване дали правилно ищецът с помощта на трето лице- ФДР, е определил
количеството ползвана ТЕ за жилището на отвтениците за исковия период, и на
базата на първичните документи за това, съобразно изискването на ЗЕ- документи
за отчет на индивидуалните измервателни уреди в жилището, респ. протоколи за неосигурен достъп като основание
за служебно начисляване на ТЕ, и др. касаещи отчитане на ТЕ в абонатната
станция. Непредставянето на такива документи по делото лишава ответната страна
от оборване удостовереното с тях, а вещото лице с оглед чл.195 от ГПК, може да
изясни спора дали отразеното в тези документи –особено тези за отчет на
индивидуалните разпределителни уреди, съответства на изискванията на ЗЕ и
подзаконовата уредба по прилагането му, касаещи топлоснабдяването, но не и
изцяло да замести липсата на тези доказателства по делото. Действително, вещите
лица носят наказателна отговорност за даденото от тях заключение, но съдът не е
длъжен автоматично да възприеме заключенията им като достатъчно доказателство за
установяване на количеството ТЕ, а преценява същите с оглед другите събрани по
делото доказателства и доводите и възраженията на страните. При липсата на
представени по делото писмени доказателства, изискуеми по ЗЕ за установяване на
количеството консумирана ТЕ за жилището на ответницата, въззивният съд намира,
че приетите експертизи не могат сами да докажат основателността на иска по
отношение на количество потребена реално ТЕ и нейната цена за исковия
период.
Ето защо исковете се
явяват недоказани за главниците, тъй като не се доказа да е доставяна ТЕ, при
което, макар и в облигационна връзка с ищеца,
отвтениците не дължат исковите суми за цена на ТЕ и за дялово
разпределение като производно от нея, също и за лихви за забава, тъй като при
липса на главен паричен дълг не се дължат и лихви. Исковете подлежат изцяло на
отхвърляне.
Поради несъвпадане изводите
на двете инстанции, решението в обжалваните от ответниците части следва да се отмени
и исковете да се отхвърлят изцяло-и за разликата до сумите, за които са били
уважени. Това налага отмяна на решението и относно разноските.
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора,
ищецът няма право на разноски нито в исковото нито в заповедното производство,
нито по въззивното производство. Ответниците имат право на разноски за двете
съдебни инстанции съгласно чл.78, ал.3 от ГПК така : по 300 лева всеки за реално заплатено адвокатско възнаграждение, което подлежи на възстановяване от ищеца в пълен
размер, тъй като не е прекомерно / в минимален размер по Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС е/ и отговорността на ответниците е разделна, и по 50 лв. за държавна
такса по жалбата.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № ІІ-55-345198 от 22.02.2018 г. постановено
по гр.д. № 53725/2017 г. на СРС, 55 състав, В ЧАСТИТЕ, В КОИТО са били уважени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Т.К. и
И.Т.К. искове за главници и лихви, вкл. и частта за разноските по чл.78, ал.1 и
ал.3 от ГПК, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, срещу Д.Т.К., ЕГН **********,
с адрес: ***6 и
срещу И.Т.К., ЕГН **********, с
адрес: ***,
за признаване за установено на основание чл.422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, че Д.Т.К. и И.Т.К.
дължат на „Т.С.” ЕАД , всеки един от тях , следните суми : сума в размер на 264.13 лева за доставена топлинна енергия и дялово разпределение
за апартамент № 146, находящ се в гр.София, ж.к. ***********, за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със
законната лихва от 10.05.2017г. до окончателното изплащане, и сума в размер на 34.22 лева - лихва за забава, изтекла в периода 15.09.2015г. -
28.04.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 29480/2017г. на СРС, 55 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Т.К. и И.Т.К. по 350 лв. на всеки от тях за разноски по делото за двете инстанции на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е постановено с участието на
трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.с." ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.