Решение по дело №13976/2020 на Софийски градски съд

                                                Р Е Ш Е Н И Е

 

                                         гр.София, 23.11.2021  г.

 

                                В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на десети ноември

през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                Мл.с-я   ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА

и прокурора                                                                сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 13976 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от ищеца пред СРС- Р.Б.С. срещу решение № 20226251 от 15.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2559 по описа 2020 г. на СРС, ГО, 29 състав, с което решение е отхвърлен предявения от ищеца пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция, иск по чл. 439 ГПК и в негова тежест са възложени разноските по делото.

Излагат се доводи за неправилност на така поставеното решение, включително и несъобразяване със събраните по делото доказателства, както и правилата на чл. 434 ГПК. Намира, че са налице предпоставките на чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК. Сочи, че опис на движимите вещи не бил осъществен. Липсвал и протокол за извършването му. В уведомлението за извършване на описа не били индивидуализирани движимите вещи. Наред с това били изпратени запорни съобщения до две банки, но ефективен запор бил наложен само в една от тях. Липсвали надлежно изготвени протоколи от ЧСИ затова действията следвало да се считат за недействителни. В конкретния случай последните действия, които прекъсвали давността били извършени на 14.12.2013 г., когато били изпратени запорните съобщения. Двугодишният срок бил изтекъл на 14.12.2015 г. и от тази дата изп.дело било прекратено по силата на закона. Следващите изпълнителни действия по изпращане на запорни съобщения били извършени на 08.01.2018 г. или повече от 4,5 години по-късно. Наред с това съдът бил променил правната квалификация без да уведоми за това страните – вместо да разгледа казуса по чл.111, б.“в“ ЗЗД, обосновал тезата си с нормата на чл.110 ЗЗД. По този начин било нарушено правото му на защита.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което се уважи претенцията му. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- ЦКБ АД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на постановеното от СРС решение. Не били допуснати сочените от въззивника нарушения. В случая се касаело до задължение по банков кредит поради което същите не представлявали периодични плащания и затова за главницата приложима била общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД– позовава се на съдебна практика на ВКС. Тригодишната погасителна давност била относима само по отношение на претенциите за лихва. Счита, че давността се прекъсвала с подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело, тъй като към този момент било в сила ППВС № 3/1980 г. От 26.06.2015 г. приложение намирали правилата на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение давността не била текла от 11.12.2013 г., когато било образувано изп.дело до 26.06.2015 г., когато било прието ТР №2. Двугодишният срок бил започнал да тече от 26.06.2015 г. и с налагането на запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки на 07.11.2016 г. течението на давността било прекъснато. Впоследствие давността била прекъсване чрез налагане на запор на вземанията на длъжника по банкови сметки и насрочване на опис на движими вещи на 08.01.2018 г. и на 15.01.2018 г. като запорните съобщения били изпратени от съдебния изпълнител /СИ/ и получени от третите задължени лица. До спирането на изп.дело вследствие на допуснатото обезпечение, както и към приключване на устните състезания по делото, давността не била изтекла. При това положение не били налице предпоставките за уважаване на иска по чл.439 ГПК. Претендират се разноски.

          По допустимостта на въззивната жалба:

За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 20.10.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 02.11.2020 г.

          Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

          Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

          Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника иск по чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.

          Следователно, въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Ищецът е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на ответника следните суми: сумата в размер на 393,51 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 08.04.2010 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното погасяване на задължението; сумата в размер на 25,72 лв. договорна лихва за периода от 15.08.2012 г. до 15.04.2013 г.; сумата в размер на 85,85 лв. – наказателна лихва за периода 23.07.2012 г. до 22.10.2013 г. и сумата в размер на 125 лв. – разноски по гр.д.№ 44177 по описа за 2013 г. на СРС, 119-ти състав        от които 25 лв.-държавна такса и 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че изп.производство е прекратено по силата на закона на 14.12.2015 г. Приложима била в случая 5-годишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД , която започвала да тече от 14.12.2013 г. и била изтекла на 14.12.2015 г. В случая били изтекли повече от 7 години от образуването на изп.дело; ново не било образувано.

С молба от 31.01.2020 г. е уточнено, че последното валидно извършено изп.действие е това по налагане на запор на вземанията на длъжника /ищец/ на 14.12.2013 г., а кредиторовото бездействие продължило до 20.01.2020 г., когато е подадена исковата молба.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че давностният срок за процесните вземания е 5-годишен, тъй като се касаело за вземания по договор за кредит и вземането не било делимо. Освен това се касаело до вземане по заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу която нямало данни за подадено възражение по чл.414 ГПК, съответно проведено производство по чл.422 ГПК. Затова СРС е приел, че в конкретния случай е неприложимо правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД, а общите правила на ЗЗД, регламентиращи давностните срокове и по-конкретно чл.110 ЗЗД по отношение на вземането за главница и чл.111, б.“в“ ЗЗД относно вземането за лихва. Споделена е съдебната практика на ВКС, съгласно която образуването на изп.дело прекъсва давността, а докато трае то- давност не тече като се е позовал на приетото в ППВС № 3/1980 г., което намирало приложение до приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. От 26.06.2015 г. приложение намирали правилата на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение давността не била текла от 11.12.2013 г., когато било образувано изп.дело до 26.06.2015 г., когато било прието ТР №2. Двугодишният срок бил започнал да тече от 26.06.2015 г. и с налагането на запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки на 07.11.2016 г. течението на давността било прекъснато. След тази дата давността била прекъсвана чрез налагане на запор на банковите сметки и насрочване на опис на движими вещи на 08.01.2018 г. и на 15.01.2018 г., до спирането на изп.дело вследствие на допуснатото обезпечение, като към приключване на устните състезания давността не била изтекла.

При тези си мотиви СРС е приел, че иска е неоснователен и като такъв го е отхвърлил.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.

В конкретния случай ищецът се основава на изтекла погасителна давност.

По доводите във въззивната жалба:

Относно правната квалификация:

В конкретния случай СРС е дал правилна правна квалификация – чл.439 ГПК.

Дали приложимо е правилото на чл.110 ЗЗД или на чл.111, б.“в“ ЗЗД е относимо досежно правилността на правните аргументи на съда, респ. изхода на спора досежно приетия срок на погасителната давност, а не е елемент на „правната квалификация“.

          Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност за вземанията на ответника по изп.лист от 23.11.2013 г. по гр.д.№ 44177 по описа за 2013 г. на СРС, 119-ти състав.

          Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране на вземането по съдебен ред.

          Не се спори по делото, а и от съдържанието на изпълнителния лист се установява, че същия е издаден след проведено заповедно производство по реда на чл.417 ГПК.

Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно решение", но няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК.

В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV ГО, изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.". Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

Настоящата инстанция приема и, че длъжника не може да черпи права от собственото си поведение – в случая бездействия по подаване на възражение по чл.414 ГПК.

Съгласно чл. 117, ал.1 ЗЗД от прекъсването на давността почва да тече нова давност.

Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години- ал.2.

В конкретния случай изп.дело е образувано на 11.12.2013 г.

Действително, с оглед приетото в т. 10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. с изтичането на 2-годишния срок, последиците на чл.433, ал.1,т.8 ГПК настъпват.

Това прекратяване - поради т. нар. "перемпция" - настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, така и в РЕШЕНИЕ № 209 ОТ 02.02.2016 Г. ПО Т. Д. № 1248/2013 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.

При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Спорно по делото е и налице ли е 2-годишен период през който взискателят е бездействал.

От събраното по делото /пред СРС/ копие на изп.дело се установява следното:

Запорни съобщения са изпратени на 20.12.2013 г. /л.107 и следв. по делото пред СРС/.

Видно от отговора от 03.01.2014 г. на ОББ /л.138/ сметките на длъжника Р.Б.С. са блокирани. Подобен отговор е получен на 06.01.2014 г. и от Банка Пиреос/л.139/.

Действително, последващите запорни съобщения са с дата 07.11.2016 г./л.150 и следв. по делото пред СРС/. На същата дата е изпратена до длъжника Р.Б.С. и призовка за принудително изпълнение /л.155 /. Последната касае насрочен опис на движимо имущество.

Запорно съобщение е изпратено и на 08.01.2018 г. до ОББ АД/л.174/.

Видно от отговора на ОББ /л.167/ от 17.01.2018 г. запор на сметките на Р.Б.С. е наложен.

На 12.01.2018 г. е отправено и запорно съобщение до Банка Пиреос.

Видно от отговора на Банка Пиреос /л.168/ от 16.01.2018 г. във връзка със запорното съобщение от 14.12.2013 г. и това от 08.01.2018 г. е извършена корекция на наложения запор като такъв е наложен върху спестовен влог в лева.

От отговора на „Сосиете Женерал Експрес банк“ АД /л.170/ от 19.01.2018 г. е видно, че е наложен запор по разкритата в банката сметка на длъжника Р.Б.С..

На 15.01.2018 г. е изпратена призовка за принудително изпълнение във връзка с нарочен опис на движимо имущество за 06.02.2018 г.- 09.30 ч./л.176/.

В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице - да извършва плащания на длъжника. Целта му е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя.

Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ "Изпълнение върху вземания на длъжника".Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, арг. от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, както и т.5 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015 Г., ОСГТК НА ВКС.

В конкретния случай изпратените на 14.12.2013 г. запорни съобщения са получени от банките на 20.12.2013 г. и 21.12.2013 г. и от тогава се считат за наложени съгласно горецитираната съдебна практика.

Запорът се счита наложен до момента, в който задължението бъде погасено, изпълнителният способ бъде реализиран, запорът бъде вдигнат или изп.производство-прекратено. Запорът има действие и върху последващи постъпления по сметките без да е необходимо изпращане на други запорни съобщения, в този смисъл е решение № 4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ТК, Второ ТО.

Липсват данни, а и твърдения, наложените запори да са били вдигани.

От друга страна съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. Неоснователни в този смисъл са доводите във въззивната жалба за настъпила перемпция на изпълнителното дело, която е обезсилила/направила негодни/ извършените до този момент принудителни действия. Обезсилването по право на изпълнителните действия касае само тези, които в хода на изпълнителния процес са останали недовършени и/или безрезултатните действия (вж. - т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Обезсилването на изпълнителните действия има значение за процеса на принудителното изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните, а давността е институт на материалното право. Следва да се има предвид освен това, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини.

При това положение с оглед заявените от взискателя /ответник по иска по чл.439 ГПК/ принудителни способи не може да приемем, че взискателят бездейства.

Следователно не са настъпили предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК за прекратяване на изп.производство, тъй като не се установи бездействие на взискателя.

Дори да приемем, че е налице бездействие за периода 21.12.2013 г. 07.11.2016 г. и изп.производство се е прекратило по силата на закона на 21.12.2015 г., то новата погасителна давност по правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД, която е 5-годишна, ще изтече на 21.12.2020 г., а исковата молба е предявена на 20.01.2020 г.

Ще отбележим, че със спирането на изп.производство на основание наложеното обезпечение със заповед от 19.02.2020 г. се спира и извършването на изп.действия поради което целените от ищеца последици на прекратяване на изп.дело поради бездействие на взискателя, не се осъществяват.

Тъй като давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни правото си, следва извода, че ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност не тече.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции /макар и с различни мотиви/ обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

          По разноските:

          С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.

На въззиваемата страна  следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 лв.- юриск.възнаграждение. Последното се определя от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата за правна помощ. По отношение на юриск.възнаграждение не се прилага чл.78, ал.5 ГПК.

 

          Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

   Р  Е  Ш  И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 20226251 от 15.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2559 по описа 2020 г. на СРС, ГО, 29 състав, изцяло.

 

ОСЪЖДА Р.Б.С., ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** А, партер, офис № 16-адв.П., да заплати на „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“******, сумата в размер на 100 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.

 

Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.     

 

                  

                                                                        2.