№ 599
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000502784 по описа за 2024 година
С решение № 3733 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 7609/2023 г., ОСЪЖДА
Прокуратура на Република България да заплати на А. А. Й. на основание чл.
2б ЗОДОВ, сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в
разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на сл. дело № 1/1991 г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в
сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г.
по описа на ВОП София, ведно със законната лихва върху главницата от
30.06.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 87,52 лв. разноски по делото по
съразмерност, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от
13 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв., както и претенцията
за законна лихва върху главницата за периода от 26.03.2020 г. до 29.06.2023 г.
С определение № 12923 от 20.08.2024 г. съдът е оставил без уважение
молбата на А. Й. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските.
Срещу решението в отхвърлителната част е подадена жалба от А. А. Й..
1
Счита, че определеното обезщетение не e справедливо и не съответства нито
на стандартите, приети в практиката на ЕСПЧ, нито на практиката на
националните съдилища. Твърди, че съдът неправилно е приел, че ищцата има
качеството на пострадал по забавено производство само по чл. 74, ал. 2 НПК
като наследник и неправилно е отрекъл личното й качество на пострадал по
чл. 74, ал. 1 НПК. Неправилно е определено и глобално обезщетение за всички
наследници (предявили претенции по чл. 2б ЗОДОВ), тъй като всеки от тях е и
лично пострадал. Твърди, че претърпяла неимуществени вреди поради това, че
било насилствено сменено името й (което не е спорно), забранени били
религията и езикът им, отнели баща й от семейството, изгонени били от
България. Необоснован намира извода, че наказателното производство се
характеризирало с фактическа и правна сложност и това обусловило неговото
забавяне, като подчертава, че активни действия по разследването са се
извършвали само в началото на процеса, но след 1993 г. те били спорадични, а
делото продължило нечуваните 33 години. Основава се на съдебна практика
на ЕСПЧ, в която е на лице позоваване на скала за изчисляване на вредите
(делото Apicella срещу Италия – 1500 евро за всяка година на
продължителност), каквато българските съдилища не прилагат и това води до
нелогични разлики в постановяваните съдебни решения (изтъква, че по сходни
дела са присъждани обезщетения от по 30 000 лв.). По свои проучвания е
установила, че средно аритметично за всяка година забавяне се полагат 2
минимални работни заплати към датата на предявяване на иска (така нейната
претенция следва да има размер най-малко 49 920 лв.). Отделно сочи, че
според практиката на ЕСПЧ приемливо е националните съдилища да
присъждат по-ниски размери на обезщетения само в хипотезата, в която в
националните правни системи има ефективен механизъм за ускоряване на
производството. Такъв, според ищцата, макар и да има предвиден в НПК няма
ефективен характер, като подчертава, че макар и упражнен този механизъм е
бил безрезултатен - постъпили са 94 броя искания за ускоряване на
производството и са постановени 78 броя определения на съда в тази насока,
които не са съкратили огромната продължителност от 33 години. Намира, че
именно повтарящите се неуспешни опити за ускоряване и продължаващото
забавяне води до по-завишена отговорност на ответната прокуратура. Счита,
че обезщетението е несъответно на икономическата среда и на сходни съдебни
дела, развили се в други държави-членки (напр. Румъния – 100 минимални
2
месечни заплати за процес продължил 17 години). Настоява да бъде отчетено,
че наличието на множество пострадали лица в случая не е поради инициатива
на същите да участват в процеса (както е в случаите с колективно заведени
искове за много претенции, което усложнява производството), а участието на
тези лица в забавеното производство не е по тяхно желание, тъй като те са
жертва на престъпна дейност (поради това сочи, че неприложимо е решение
по дело А.-Р. и др. срещу Гърция). Твърди, че следва да се вземе предвид, че
баща й е бил лишен от свобода за около 4 години, без съд и присъда, само
поради турския си етнически произход, че била подложена на насилствена
асимилация, че следва да се вземе предвид предубедеността на прокурора,
водил дълги години разследването, целенасоченото бавене на делото, докато
починат всички обвиняеми и несъобразяването с актовете на други държавни
институции. Подчертава, че забавянето на делото е довело до изтичането на
давността и по този начин у ищцата останало чувство за безнаказаност на
безотговорното отношение, а в същото време налице била загуба на
възможности, за които е необходимо да са съществували само вероятности.
Сочи, че в решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр.д. № 339/21 г., ІІІ ГО, ВКС,
е разяснен механизъм на парично остойностяване на вредите, който следва да
се приложи. Сочи, че в ЗПГРРЛ не е предвидено обезщетение за
противозаконно лишаване от свобода, нито за насилствена смяна на имената,
нито за принудителното изселване. В тази връзка сочи, че ЗПГРРЛ е
ирелевантен за възникване на правото и обезщетяването по чл. 2б ЗОДОВ, тъй
като посочения специален закон представлява признание и жест от държавата
за причинените от тоталитарния режим вреди. Изтъква, че тя и семейството й
са били репресирани не по политически причини и поради свой съзнателен
избор на политическа ориентация, а поради етнос по рождение. Възразява
срещу отхвърлянето на претенцията за лихва за периода преди исковата молба,
като сочи съдебна практика, в която е прието, че лихвата може да се начисли и
за времето преди предявяване на иска (л. 48). В тази връзка пояснява, че още
към 19.07.2018 г. е било констатирано неоправданото забавяне, поради което
лихвата може да се присъди от поисканата дата – 26.03.2020 г. Моли да се
издаде съдебно удостоверение и да се приемат приложени справки.
Претендира уважаване на иска в пълния размер след частична отмяна на
решението.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на РБ,
3
в частта, в която искът е уважен. Намира същия за недопустим, като се
позовава на решение на САС, тъй като ищцата не е активно легитимирана да
предявява иск за обезщетяване на чужди неимуществени вреди (тези на
нейния баща, които той самият не е предявил за защита пред съд). Отделно
сочи, че бащата на ищцата е починал на 30.10.2014 г., а тя и нейните майка и
брат са заявили желание за конституиране по наказателното дело едва през
2022 г., което сочи, че те са бездействали в дълъг период от време. Счита, че е
допуснато процесуално нарушение, тъй като не са обединени делата на
тримата наследници. Намира събраните гласни доказателства за предубедени,
тъй като са дадени от лица, които имат сходни претенции срещу
Прокуратурата. Подчертава, че част от твърдените вреди не са от забавянето
на производството, а са резултат от самия „възродителен процес“. Счита, че
ищцата няма качеството на пострадало лице, което е от значение за
обезщетението. Евентуално сочи, че ако такова качество й се признае, то тя е
притежавала същото за един ограничен период от развитието на
наказателното производство. Сочи, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ няма обратно
действие. Подчертава, че делото е било от фактическа и правна сложност и по
него са извършвани множество процесуални действия, както и че вредите на
ищцата не са доказани. Счита, че бащата на ищцата действително е бил
репресиран, но това е предмет на реабилитация по ЗПГРРЛ. Оспорва размера,
присъден от съда. Моли решението да се обезсили, отмени изцяло или
частично относно присъденото обезщетение, вкл. като се държи сметка, че
заедно с ищцата искове са предявени и от другите наследници на починалия
А. З. Ч..
Срещу определението по чл. 248 ГПК е постъпила частна жалба от А.
Й., в която се сочи, че следва да се приложи практиката на ЕСПЧ и да се
присъди дължим, но незаплатен хонорар. Претендира да се заплати разликата
над 87,52 лв. до 399,60 лв.
В писмени отговори Прокуратурата оспорва въззивната и частната
жалба на А. Й..
Въззивната жалба е подадена в срок срещу валидно и допустимо
решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
4
Предявен е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
Ищцата А. А. Й. твърди, че е наследник на А. З. Ч.. Ищцата твърди, че
баща й е един от пострадалите от деянията, предмет на разследване по делото,
известно като т.нар. "възродителен процес". Твърди, че е нарушено правото й
на разглеждане и решаване в разумен срок на висящото следствено дело №
1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-
София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от
образуване на делото през месец януари 1991 г. до момента на подаване на
исковата молба. Сочи, че баща й бил задържан и лишен от свобода в затвора и
в лагер в Белене и Бобов дол, след това принудително заселен в гр. Бобошево,
а по-късно изгонен в Турция, нарушени били правата му на личен живот.
Приживе А. Ч. бил разпитван по посоченото дело и му било разяснено, че има
права на пострадало лице. След като той починал през 2014 г. правата му като
пострадало лице преминали върху ищцата, като негова дъщеря. Сочи, че
производството е продължило неразумно дълго и така изтекла абсолютната
давност. Ищцата твърди, че претърпяла вреди и в лично качество от
изключително дългата продължителност на воденото наказателно дело. Сочи,
че изпитвала разочарование от факта, че производството необосновано се
проточило, както и че виновните ще останат безнаказани, очакванията й за
възмездие били излъгани, била лишена и от възможността да се конституира
като частен обвинител и граждански ищец, което не й давало душевен мир и
покой. Претендира се като обезщетение на неимуществените вреди да се
присъди сумата от 120 000 лв. Претендира се законна лихва от 26.03.2020 г.
(три години преди завеждане на иска), както и разноски.
Ответникът Прокуратурата на РБ оспорва исковете като недопустим,
недоказани, както и относно основателност и размер. Поддържа, че търпените
вреди не следва да бъдат предмет на иск по чл. 2б ЗОДОВ, тъй като за
събитията, преживени от репресираните, е обявена политическа и гражданска
реабилитация с Решение на Народното събрание, ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.
Сочи, че ищцата и наследодателя й не са демонстрирали заинтересованост
към процеса, както и че баща й е ставал причина за отлагане на делото, тъй
като не е бил намиран за извършване на следствени действия. Изтъква, че
делото е с висока степен на фактическа и правна сложност (разпитани са 446
свидетели) и два пъти е внасяно в съда, но връщано от последния за
изпълнение на указания. Оспорва началния момент на претенцията за лихва.
5
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Страните не спорят и по делото се установява, че наказателното
производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура
на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) е
започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не е прекратено.
Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт и на последния
обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни
акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително
разследване, производството е било спирано и възобновявано, разследването –
продължавано, разпитани са стотици свидетели, извършвани се процесуални
действия по делегация (разпит на свидетели), за което е изисквана и правна
помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки.
Не се спори, че А. Ч. е баща на ищцата и същият е пребивавал в затвора
и в лагера в Белене и в Бобов дол, бил е в последствие принудително заселен в
гр. Бобошево, както и че имената им били сменени с български. С решение на
НС от ДВ, бр. 44 от 01.06.1990 г. спрямо А. Ч. и други лица е постановена
политическа и гражданска реабилитация за неоснователно лишаване от
свобода и въдворяване в Белене.
По посоченото дело А. Ч. е бил разпитван като свидетел в Република
Турция през 2006 и 2007 г. относно обстоятелствата във връзка със
задържането му на о. Белене, в затвора в гр. Бобов дол и пребиваването му в
гр. Бобошево.
Видно от молба на л. 174 наследниците на А. Ч. са посочили, че са
пострадали на основание чл. 74, ал. 2 НПК от разследваните с ДП №
II048/1999 г. деяния, и потвърждават желанието си за участие като пострадали
в досъдебната фаза на производството. Молбата е без дата, но същата се
основана на изменение в чл. 74 обнародвани в ДВ бр. 110 от 2020 г., в сила от
30.06.2021 г.
Няма спор, че постановление от 04.10.2018 г. за спиране на досъдебно
производство по процесното наказателно дело е било връчено и обжалвано от
ищцата, нейната майка З. Д. Ч. и брат М. А. Ч., в качеството им на
6
наследници. Обжалване от посочените лица е било релевирано и на
постановено прекратяване на наказателното производство с постановление от
31.05.2022 г. на ВОП, София.
Няма спор също, че след 01.01.2018 г. са образувани 94 броя дела в СГС
по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-
048/1999 г. по описа на ВОП София и са издадени 78 броя определения, с
които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване на същото
досъдебно производство. Установява се, че с искане от 19.03.2018 г. от ищцата
заедно с още пострадали лица е поискано от Софийския военен съд да бъде
ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на
ВОП.
Страните не спорят, че ищцата е член на „Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите", осъществяващо дейност във
връзка с възстановяване на правата и обезпечаване на понЕ.ите материални и
нематериални щети на представители на турското население и техните
семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни
периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
От разпита на св. С. Х. И. (явяващ се като такъв и по други дела) се
установява, че заедно с ищеца са били заточени в Белене и били от съседни
села. Сочи, че А. била пострадала от възродителния процес, тъй като била
лишена от обичта на баща си. Името на А. било насилствено сменено, а нито
свидетеля, нито бащата на ищцата получавали информация за делото, от ВОП
им отговаряли, че това било тайна. До ден днешен никой не бил изправен на
съда и това било умишлено закриляне на престъпниците, за което А. много се
ядосвал. А. казвала, че баща й починал без да доживее справедливост. След
смъртта на баща си тя се заинтересовала от делото и ходила до София, като не
получила информация поради секретност на производството. За всички
действия на Сдружението, чийто председател бил свидетелят, се давало отчет
на членовете.
Св. Н. М. М., сочи, че съпругът й бил с бащата на ищцата в Белене. А.
плачела за баща си, в училище ги сочели с пръст и им казвали, че и те могат да
бъдат изпратени в Белене. Името на А. било сменено насила и тя била станала
свидетел на много жестоки случаи. В последствие се интересувала от делото и
се надявала нейните мечти за наказание на виновните да се сбъднат, и тя и
7
баща й искали справедливост за това, че семействата били лишени от бащите
си – материално и физически. А. се чудела защо няма справедливост в
България и как може едно дело да продължи 30 години.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по
чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната
продължителност на досъдебното наказателно производство по сл. дело №
1/1991 г. (придобило гражданственост като т. нар. "дело за възродителния
процес"), е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290
от ГПК. (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., ІV Г.
О., ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр.
отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.). „Съгласно тази
константна практика на ВКС, нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя
самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да
търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на
право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът
прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно
в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в
практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази
практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в
контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор
за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне
на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин,
чиито права и задължения се засягат пряко от производството,
включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление.
Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение
на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно
8
производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско
право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се
счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се
определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от
материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на
чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане
(граждански иск) за парично обезщетение - достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното "гражданско право".
Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от
предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко
решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран
като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно
производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието,
предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на
образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва
да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали
срокът на воденото производство е разумен.“.
В конкретния случай се въвежда възражение относно допустимостта на
исковата претенция на ищцата, като по отношение на същото следва да бъде
отбелязано следното: Активната процесуална легитимация се обуславя от
твърдението на ищеца. В исковата молба се сочи, че ищцата е наследник на
жертва на репресивни мероприятия, провеждани по времето на т.нар.
„възродителен процес“ и че баща й е починал в хода на образуваното
наказателно производство, водено срещу обвинените за тези престъпни
действия лица. От друга страна самата ищца твърди, че е понесла върху себе
си незаконосъобразни действия и е останала разочарована от липсата на
своевременно и справедливо наказание на извършителите на престъпленията.
Относно първата част на заявената искова претенция, съдът прилага
разрешението дадено от ВКС в Решение № 140/29.06.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 3356/2021 г., III г. о., ГК, според което ищцата може да претендира
обезщетение за неимуществени вреди, които по правило се следват на нейния
починал баща, тъй като според чл. 74, ал. 2 НПК при смърт на пострадал
(лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от
престъплението), качеството на пострадал се придобива от неговите
9
наследници, в това число може да бъде претендирано обезщетение за
нарушено право за разглеждане и приключване на делото в разумен срок.
В друго свое решение № 143/18.02.2025 по гр.д. 1144/ 2024 г.,
настоящият състав е приел, че относима е практиката на ЕСПЧ, която е въвела
понятието „пострадал“' или „жертва“, с което се назовава лицето,
легитимирано да претендира нарушение на ЕКЗПЧОС - физическото или
юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното
нарушение. Като „пряк пострадал“ („пряка жертва“) се определят лицата,
пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал" („непряка жертва“) са
лицата, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден
личен интерес от преустановяване на нарушението. ЕСПЧ още приема, че ако
прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено
нарушение на ЕКЗПЧОС от наследник, ЕСПЧ може да признае легитимацията
на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието нарушаване се
твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако
жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например
материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др.
(решенията по делата Micallef v. Malta и Sanies Sanies v. Spain). ЕС е приел, че
легитимиран да претендира нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС е наследникът по
закон на пряко пострадалия, починал по време на процеса.
В практиката на ЕСПЧ се приема, че при намеса на трети страни в
гражданското производство се прави следното разграничение: при участие на
жалбоподател в производство пред националния съд само в собствено
качество, периодът, който следва да се вземе под внимание, започва да тече от
същата дата, докато, ако жалбоподател е заявил намерението си да продължи
производството като наследник, той може да предяви оплакване за пълната
продължителност на производството /решението по делото Sadik Amet and
Others v. Greece, № 64756/01/.
Практиката на ЕСПЧ е намерила израз в решение № 306/22.10.2019 г. по
гр. дело № 4482/2017 г. на IV г. о., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело №
1610/2019 г. на IV г. о. на ВКС, в които е прието, че наследник на починала
страна по делото (каквото се явява ищцата, упражнила правата си по чл. 75, ал.
3 във вр. с чл. 74, ал. 2 НПК, за което няма спор и са представени
доказателства пред САС), е процесуално и материално правно легитимирано
10
да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 26 ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. След
встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът
има качеството на пряко пострадал, а за предходния период - на непряко
пострадал, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право
и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още
приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта. В този
смисъл спрямо втората част на твърденията на ищцата, свързани с лично
търпените от нея вреди от неоправданата продължителност на
производството, няма пречка същите да бъдат заявени за защита пред съд.
Тяхната основателност е въпрос на доказване в процеса.
По настоящото дело няма спор, че наследодателят на ищцата, който е
бил жив при образуване на наказателното производство, но е починал по
време на същото, е бил включен в списъка на пострадалите лица от
престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез
провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското
малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода
1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано
процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г.
Самата ищца също е била обект на провежданите действия, тъй като по делото
се установява, че нейното име също е променено, тя е станала свидетел на
репресивните действия, съпътстващи процеса и това силно я е травмирало в
ранна детска възраст. Макар и тя да не е била задържана и лишаване от
свобода (както нейния наследодател), тя е напуснала България със
семейството си, принудени от развилите се в страната процеси. В този смисъл
тя самата има право да очаква в морален аспект наказателното преследване на
лицата, причинили й всички негативни преживявания, да започне и приключи
в обозрими и разумни срокове. Липсата на подобно нормално протекло във
времето наказателно производство е причинила на ищцата неимуществени
вреди.
Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при наличието на тези
обстоятелства, ищцата, в качеството си на пострадал от престъплението и като
наследник на лице, пострадало от престъпление, разполага с активна
легитимация по предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС.
11
Относно съществото на спора и обстоятелствата определящи
дължимостта и размера на обезвредата съдът приема следното:
ВКС еднозначно приема, че независимо от неговата фактическа и
правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали
лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси,
процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото
на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок,
за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ,
осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че
обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност
за провеждане на наказателно преследване.
Следва да се има предвид, че в случая действително съществуващите в
законодателството механизми за стимулиране на ритмично развитие на
производството не са довели до ускоряването на същото (наличие на 74
съдебни акта с предписание за по-бързо развитие). В този смисъл
възражението на ищцата е правилно – тя е била разочарована в по-голяма
степен, поради това, че въпреки предприети действия, процесът е продължил
мудното си развитие и държавата не е успяла да приложи каквато и да било
мярка на принуда спрямо собствения си апарат, принуждавайки го да
придвижва и развива регулярно наказателния процес.
Основателно е също оплакването, че наличието на множеството
пострадали лица не може да е оправдание за изключителното и извънредно
дълго продължило производство от 33 години. Не съществува основателна
причина, която да послужи за оправдаване на подобно дълго развитие на
който и да е правен спор.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.
2б от ЗОДОВ (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то
гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение №
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съществува силна,
12
но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното
производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което
по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични
неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството
е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността
поради забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на
такива вреди за ищцата и нейния наследодател – стрес, накърнено чувство за
справедливост, неоправдаване на очакванията за поне частично
възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар.
"възродителен процес", разочарование от липсата на напредък на
производството за толкова дълъг период от време, страх, че деянията ще
останат ненаказани, загуба на доверие в институциите, чувство на безсилие и
безпомощност от тяхното бездействие. Събраните по делото доказателства не
оборват посочената по-горе презумпция. Обратно – свидетелските показания
(които съдът не намира основания да игнорира) удостоверяват наличието на
претърпени неимуществени вреди, тъй като се установява, че А. Ч. и неговата
дъщеря са очаквали развитие на процеса, възмездяване за търпените от тях
несгоди, имали са желание да се информират за динамиката на процесуалните
действия, но това не било разрешено.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че
искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен. При определяне
размера на обезщетението съдът намира, че макар и обичайни и типични за
подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищцовата
страна в един изключително продължителен период от време от
приблизително 30 години. С оглед това настоящият съдебен състав намира, че
следва да се приложи развиващата се и актуализираната практика на ВКС
(решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение №
13
73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 506 от
30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, определение №
3307 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 3589/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение
№ 50062 от 02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС,
решение № 338 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС
и др.), съгласно която справедливият размер на обезщетението за
репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност -
обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната
продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. №
1/1991 г., възлиза на сумата 30 000 лв. В сочената по-горе практика се приема,
че при определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че
самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие -
предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. ВКС също
така приема, че при установяването на сходни конкретни факти и
обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими
обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат
определяни сходни по размер (а не по-ниски) обезщетения за неимуществени
вреди, като тези, присъждания от ВКС на по аналогични случаи.
Необходимо е да се подчертае, че част от твърдените вреди не са
резултат от забавеното производство, а са пряка последица от престъплението,
за което се е водил т.нар. дело за възродителния процес. Не може в настоящото
производство да бъдат обезщетяване вредите от това, че ищцата и нейните
близки са били репресирани и подложени на насилствена смяна на имената,
принудени да напуснат рождените си места, нечовешките условия на
пребиваване в лагери и затвори и пр.
Тезата за предубедеността на прокурора не може да бъде приета за
установена и релевантна, тъй като по делото не са ангажирани преки
доказателства за това твърдение, а и дори да бъде доказано, то не може да
послужи като факт, обуславящ по-висок размер на обезщетение дължимо от
държавата.
За пълнота следва да се посочи, че цитираното от ищцата решение №
60242 от 13.01.2022 г. по гр.д. № 339/21 г., ІІІ ГО, ВКС, досежно механизъм на
парично остойностяване на вредите е неотносимо.
За определяне на размера на обезщетението следва да се държи сметка,
14
че ищцата и нейните сънаследници на А. Ч. претендират обезщетение за
вредите, търпени от техния близък, като всеки от тях следва да получи
припадащ се дял. Този въпрос е можел лесно да бъде разрешен, ако
претенциите и на трите лица са били предявени в едно производство, вкл. и
поради процесуална икономия, по-малък размер на разноските (в това число и
за адвокат и за самите ищци), по-облекчен ред за доказване само в едно
производство, с цел избягване на противоречиви решения и пр. Тъй като това
обаче не е сторено и съдът не е обединил производствата (което не подлежи на
инстанционен контрол) в настоящото производство следва да се съобразят
само конкретно събраните в хода на настоящият процес доказателства. Като
отчита и актуалната практика на ВКС (например решение по гр.д. № 4306 от
2024 г., ВКС), съдът приема, че дължимият на ищцата размер на обезвреда, за
доказаните и посочени по-горе вреди, в очертания обем, възлиза на 30 000 лв.
Посочените стойности са съобразени с обществено икономическите условия
към датата на подаване на исковата молба през 2023 г. Настъпилите промени в
икономическата среда и състоянието на същата понастоящем не могат да
влияят на размера, тъй като исковата молба съдържа само твърдения за факти,
настъпили преди подаването й.
Тезата, че решението на съда следва да се определя по скала (както е
разрешен спора в други държави-членки) не намира опора в действащото по
настоящем законодателство в страната. Наличие на скала, алгоритъм, списък с
критерии и пр. при всички случаи би способствало и облекчило реда за
обезщетяване на пострадалите лица, вкл. би осуетило трайно възможността от
водене на множество и излишни типизирани спорове пред съдилищата.
Такава система обаче не е приета в нормативен акт, а за да определи
обезщетението съдът спазва обективните критерии, възприети от практиката
на националните съдилища, като продължителност на процеса, поведение на
пострадалото лице, сложност на воденето наказателно преследване, характер и
обем на преките вреди и пр. Всякакви други способи за изчисляване,
възприети в други държави не могат механично да бъдат пренЕ.и към
настоящия спор, тъй като те са съобразени с обществено-икономически
условия различни от тези в страната. Неподходящо разрешение е и
предложеното от ищцата средно аритметично изчисление, определено според
размера на обезщетенията в различни съдебни актове разделено на определен
брой месеци или години, тъй като този подход не държи сметка за
15
конкретиката на всеки правен спор.
Възражението на прокуратурата, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ няма
обратно действие и не може да се прилага към процесния иск, съдът приема за
неоснователно. Сочената разпоредба не създава нови права доколкото
обективната отговорност на държавата за причинени вреди на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действие или бездействие на
нейни органи или длъжностни лица е закрепена още през 1991 г. в
конституционните текстове - чл. 7 КРБ. Правилата на ЗОДОВ само поясняват
реда за разглеждане на претенциите. В допълнение – ищцата, дори и без
приемане на нормата на чл. 2б ЗОДОВ, би могла да се позове и на прякото
действие на нормите на конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (чл. 6, § 1).
Посоченото обезщетение се дължи с лихва, която следва да се начисли
от датата на исковата молба, тъй като исковата молба е постъпила преди
приключване на производството, от чиято продължителност се претендират
вреди – така и в определение № 104 от 23.02.2021 г. по гр.д. № 2869/20 г.,
ВКС.
При този изход на спора и възприетите крайни изводи по същество
досежно размера на уважения иск, съдът приема, че на процесуалният
представител на страната се следва размер на адвокатски хонорар от 350 лв.
(както е заплатен) и стойността на разноските, сторени пред съда. Ето защо
определението по чл. 248 ГПК следва да се отмени, като на ищцата се присъди
допълнително сумата от 87,52 лв., така както е искано с молба по чл. 248 ГПК.
Предвид изложените аргументи решението на СГС следва да се отмени
в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен
за сумата над 13 000 лв. до 30 000 лв. и да се потвърди в останалата
отхвърлителна част. Определението по чл. 248 ГПК също следва да се отмени.
При този изход на спора на жалбоподателката се следват разноски в
размер на 15 лв., така както е претендирано.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3733 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 7609/2023 г.,
16
СГС, І-12 с-в, в частта, в която се отхвърля иска на А. А. Й. с основание чл.
2б ЗОДОВ, предявен срещу Прокуратурата на РБ, за сумата на 13 000 лв. до
сумата от 30 000 лв., и определение № 12923 от 20.08.2024 г. по същото дело,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на А. А. Й.,
ЕГН **********, на основание чл. 2б ЗОДОВ, допълнително сумата от 17 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС на сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на
ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП София, ведно със
законната лихва върху главницата от 30.06.2023 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на А. А. Й. разноски пред
СГС в размер на 87,52 лв. и 15 лв. пред САС.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17