№ 837
гр. София, 29.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Костадинка Костадинова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Т. Огн. Шуманова
като разгледа докладваното от Мина Мумджиева Въззивно наказателно дело
от частен характер № 20221100604711 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба и допълнение към
нея от частния тъжител С. С. срещу присъда на СРС, НО, 121 с-в от
04.07.1992г. на НЧХД 11252/2021г., с която подсъдимият Б. К. К. е признат за
невиновен по обвинението, че на 03.07.2021г., 04.07.2021г., 17.07.2021г. и
18.07.2021г. за времето от 10:00часа до 12:00 часа в гр. София, ж.к „****,
като родител не е изпълнил съдебно решение 101706/23.04.2019г. на СРС, 3
ГО, 92 с-в по гр. дело 53569/2018г. относно постановените лични контакти
между майката С. М. С., с ЕГН: **** и детето С. Б. К. с ЕГН:**********, като
не предал детето на майката – престъпление по чл.182, ал.2 от НК. С
присъдата направените по делото разноски са възложени в тежест на частната
тъжителка.
В жалбата се твърди, че постановената присъда е неправилна,
незаконосъобразна и необоснована, поради което към въззивния съд се
отправя искане да я отмени и да постанови нова осъдителна присъда. В
допълнението към жалбата се излагат подробни съображения във връзка с
поведението както на подсъдимия, така и на майката. Изразява се несъгласие
в интерпретацията на показанията на св. Н. С. и З., а по отношение на
депозираните от детето С. К. показания се излагат съображения за това, че
1
същите са дадени в резултат на упражнено спрямо детето домашно насилие
от страна на баща му – подс. К.. В заключение се предлага съдът да признае
подсъдимия за виновен по предявеното му обвинение, като наложи съответно
наказание и го осъди да заплати направените по делото разноски.
В проведено разпоредително заседание на 10.11.2022г. въззивният съд
прецени, че за изясняване на обективната истина по делото не се налага
разпит на подсъдимия, свидетели и вещи лица, нито събирането на нови
писмени доказателства.
В хода на съдебните прения повереникът на частния тъжител – адв. И.
– моли съдът да уважи жалбата по изложените в нея съображения. Застъпва
тезата, че режимът на лични отношения е бил известен на подсъдимия, като е
направил всичко възможно детето да не се вижда с майка си. В заключение
моли въззивният съд да признае подсъдимия за виновен за престъпление по
чл.182, ал.2 от НК с всички произтичащи от това последици, вкл. заплащане
на направените пред двете съдебни инстанции разноски.
Защитата на подсъдимия – адв. К. – оспорва жалбата и допълнението
към нея, като счита, че първоинстанционният съд е направил подробен
прочит на доказателствената съвкупност и е достигнал до правилни правни
изводи. Подчертава, че решението на гражданския съд е неизпълнимо поради
нежеланието на детето да вижда майка си.
В правото си на лична защита подс. К. заявява, че не се чувства
виновен, тъй като детето му не иска да вижда майка си, като самият той не го
е спирал.
В правото си на последна дума подсъдимият твърди, че не е спирал
детето, нито го е скрил, като същото посещава училище.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и
допълнението към нея, както и тези, изложени от страните в съдебно
заседание и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок от надлежно
легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен съдебен
контрол, поради което е допустима, но по същество е неоснователна.
Първоинстанционният съд е анализирал събраните по делото
доказателства, като е посочил и онези, които са неотносими към предмета на
делото и съответно - неподлежащи на подробен коментар от съда. Така
правилно не е анализирал представеното запорно съобщение от частната
тъжителка, доколкото се отнася до претенция за издръжка спрямо нея, както
и доклада от Дирекция „Социално подпомагане“, тъй като същият касае
период извън инкриминирания.
При самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства
въззивната инстанция не намери основания за съществена промяна на
фактическата обстановка по делото, която е следната:
2
Подсъдимият Б. К. К. е български гражданин, с ЕГН: **********.
Подсъдимият е роден на ****г. в гр. Рудозем, неженен, неработещ, живеещ в
с. Луково, вилна зона „Божена чука“.
Частната тъжителка С. живеела на семейни начала с подсъдимия в гр.
София, ж.к „****, ап.13 – апартамент, чийто собственик бил именно
подсъдимият. На 18.11.2006г. двамата станали родители на св. С. Б. К.. С
течение на времето отношенията между родителите се влошили, като
значение оказала и честата употреба на алкохол от страна на майката.
С решение 101706/23.04.2019г. на СРС, Трето ГО, 92-св, влязло в
законна сила на 28.05.2019г. упражняването на родителските права по
отношение на малолетния С. К. било предоставено на бащата Б. К.;
местоживеенето на детето било определено при неговия баща; майката била
осъдена да заплаща месечна издръжка в размер на 180 лева, бил определен
режим на лични отношения на майката С. С. и детето С. К. както следва: всяка
първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 10:00ч. в събота до
18:00ч. в неделя, с преспиване; през коледните празници – всяка нечетна
година за времето от 10:00 часа на 24.12 до 18:00 часа на 26.12.; през
новогодишните празници– всяка четна година за времето от 10:00 часа на
31.12. до 18:00 часа на 01.01. на следващата година; през великденските
празници – всяка четна година за времето от 10:00 часа на Разпети петък до
18:00 часа на Великден; както и един месец през лятото по време, което не
съвпада с платения годишен отпуск на бащата.
По инициатива на тъжителката било образувано изпълнително дело
893/2019г. по описа на ДСИ Б.К. при СРС.
На 27.05.2020г. подсъдимият сключил предварителен договор за
продажба на притежавания от него апартамент в гр. ****. Впоследствие
подсъдимият заживял заедно със сина си извън София, а именно – във
вилната зона в село Луково, общ. Своге, като не уведомил тъжителката за
промяната на местожителството си. От Дирекция „Социално подпомагане“
все пак тъжителката и нейната майка – св. Н. С. научили, че подсъдимият
вече не живее на декларирания в съдебното решение адрес (установено от
писмените доказателства – уведомление от 17.12.2019г. от длъжностно лице
при Агенция за социално подпомагане (л.44 от изп. дело 839/2019г. по описа
на СРС, отд. 1/уч. 22).
На 17.07.2021г. и на 18.07.2021г. частната тъжителка и майка й – св. Н.
С. отишли до познатия им адрес в ж.к. „Западен парк“, за да осъществят
среща с детето С. К., звънели на звънеца, изчакали известно време, но никой
не им отворил и съответно не осъществили контакт.
След отказ от страна на СРП да образува наказателно производство
частната тъжителка депозирала тъжба в деловодството на СРС, въз основа на
която било образувано НЧХД 11252/21г. по описа на СРС, НО, 121-ви с-в.
Установената фактическа обстановка въззивният съд приема след
3
анализ на доказателствения материал, събран в хода на наказателното
производство, включващ: гласни доказателствени средства: свидетелските
показания на Н. С., на С. К., на Милчо З.; писмени доказателства: решение
101706/23.04.2019г. на СРС, 3 ГО, 92 с-в, издаден изпълнителен лист от
30.05.2019г., протокол по ДСИ при СРС от 29.01.2020г.,, документи от
Агенция „Социално подпомагане“, предварителен договор за покупко-
продажба на недвижим имот, докладна записка от 23.10.2015г.,,копие от
изпълнително дело 839/2019г. и други, приобщени по реда на чл.283 от НПК.
На първо място не могат да бъдат споделени доводите на защита за
необоснованост на съдебния акт на СРС. Възприетите от първата инстанция
изводи относно основните факти са правилни и обосновани, като при
съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати
логически несъответствия. Доказателствената съвкупност по делото е
еднопосочна относно няколко факта, а именно: общо дете между подсъдимия
и тъжителката – свидетелят С. К., роден на 18.11.2006г.; наличието на влязло
в сила на 28.05.2019г. решение на съда, с което родителските права се
предоставят на бащата и с което се определя режим за лични контакти с
майката. Спорно и нуждаещо се от подробен коментар е поведението на
подсъдимия и дали същото е станало причина за неизпълнението на
постановеното съдебно решение.
Районният съд при анализа на депозираните от св. С. К. показания е
обърнал особено внимание на неговата възраст и емоционално състояние.
Въззивният съд намира този подход за разумен и съобразен със зрялостта на
детето и особената ситуация, пред която е изправено – ситуация, в която
влизат в съществено противоречие интересите на баща си (подсъдимия) и на
майка му (тъжителката). Акуратно първоинстанционният съдебен състав е
кредитирал като добросъвестно и чистосърдечно споделена информацията,
касаеща изричното му нежелание да се вижда и контактува с майка си
(частната тъжителка) и баба си (св. Н. С.). Нежеланието на свидетеля К. да
общува с майка си намира доказателствена опора и в приобщените писмени
доказателства по делото. Твърдението в жалбата, че показанията на детето са
депозирани под влияние на бащата и упражнено насилие от него върху
свидетеля, съдът намира за необосновано, тъй като по делото не са събрани
категорични доказателства за тенденциозно отношение и насаждане на
негативизъм в детето към майката от страна на подсъдимия К.. Видно от
заявеното от детето, същото никога не е било възпирано от страна на
подсъдимия да поддържа и осъществява контакт с майка си, а дори напротив
– било е поощрявано с думите: „отиди и се виж с майка ти, няма никакъв
проблем.“ (л.76, СП, СРС). В съдържателен план показанията му са източник
на информация освен за волята му да не пристъпва към общуване с
тъжителката, така и за възприети от него моменти на консумация на алкохол
от страна на майка му, както и относно факта на нанасяни му удари от
последната. Обстоятелството, че тъжителката е имала проблеми с алкохола се
потвърждава и от показанията на собствената й майка – св. Н. С..
4
Контролираният съд не е игнорирал като източник на доказателства и
споделеното от св. Н. С., че на 17.07.2021г. и на 18.07.2021г. тя е придружила
тъжителката до адреса на подсъдимия – гр. София, ж.к Западен парк, бл.87 с
желанието да спазят определения им режим на лични отношения и да се
видят със св. С. К., но среща така и не била осъществена. Въззивният съд
намира за недостоверно твърдението на св. С., че към юли 2021г., когато са
посещавали известния им към онзи момент адрес на подсъдимия, тя и дъщеря
й (тъжителката С.) не са знаели, че подс. К. е с променен такъв. Това е така,
тъй като видно от материалите от образуваното изпълнително дело още през
2020г. тъжителката е узнала за този факт, като чрез адвоката си дори е
депозирала молба, с която иска съдействие по установяване на новото
местожителство на подсъдимия с цел осъществяване на личен контакт със
сина си (л.115 от и.д. 839/2019г. по описа на СРС). Съдържанието на тази
молба е възпроизведено в документ, който датира от 22.03.2021г., т.е. преди
инкриминирания от обвинението период, началната дата на който е от
03.07.2021г. (л.26, СП, СРС).
На следващо място следва да бъдат обсъдени показанията на св. З..
Действително същият не е възприел пряко факти и обстоятелства,
инкриминирани в тъжбата, но споделеното от него спомага за цялостното
изясняване на фактите по делото. Отделно от това, от показанията на св. З. се
извличат контролни факти за характера на изградените отношения между
детето и ЧТ (неговата майка). Показанията на св. З. са източник на
доказателства за грижите, полагани от подсъдимия спрямо детето му, за
влошените отношения между подсъдимия и тъжителката, за оплакването на
детето от това, че майка му злоупотребява с алкохол и че се срамува от това.
От показанията на този свидетел се извличат и данни относно смяната на
адреса на подсъдимия и приблизителния период от време, в който е станало
това (2019-2020г.). Възражението на повереника, че по делото липсват
доказателства за реална продажба на апартамента от страна на подсъдимия, е
неоснователно. Дали подс. К. е осъществил реална покупко - продажба или е
сключил друг вид договор, касаещ недвижимия му имот, е обстоятелство
извън предмета на доказване. Фактът, че подсъдимият не е променил и
постоянния си адрес в базата данни на населението също не може да обуслови
извод за неговата виновност или желание да се укрие от съдебните власти,
още повече – същият се е явявал в съдебните заседания по делото. Не без
значение в случая е и фактът, че съгласно постановения съдебен акт на
гражданския съд местожителството на детето е установено при неговия баща,
а не непременно на територията на гр. София и в частност – на адреса, на
който подсъдимия и синът му са пребивавали към момента на постановяване
на съдебното решение на гражданския съд. Поради това и промяната на
местожителството на бащата - подс. К., след постановяване на съдебното
решение, определящо режима на лични отношения между тъжителката и
общото им дете, не се явява в противоречие с установеното в съдебния акт
относно местожителството на дееца и не представлява неизпълнение на
5
съдебния акт. Тук е мястото да бъде посочено, че подсъдимият К. не е длъжен
да предоставя собственото си жилище за осъществяването на лични контакти
между детето и майката, което е още един аргумент в подкрепа на крайните
изводи, до които е стигнал първоинстанционният съд, а именно за липсата на
осъществен субективен състав на престъплението, инкриминирано с частната
тъжба.
С оглед изложеното и въз основа на така установената и приета
фактическа обстановка правилно първоинстанционният съд е обосновал
своите правни изводи за липса на осъществен от подсъдимия К. състав на
престъплението по чл.182, ал.2 от НК, които въззивният съд споделя изцяло.
Престъплението по чл.182, ал.2 от НК засяга обществените отношения,
свързани с нормалното осъществяване на родителските права и задължения в
интерес на детето, както и правата на детето да бъде отглеждано и
възпитавано по начин, който да му осигури нормално физическо, умствено,
нравствено и социално развитие, правото му на лични отношения с
родителите си. Престъплението е формално, тъй като не предвижда
настъпването на конкретен противоправен резултат.
В настоящия случай безспорно се установи, че с решение №
101706/23.04.2019г., постановено по гр. д. № 53569/2018 г. на Софийски
районен съд, 92 с-в упражняването на родителските права по отношение на С.
К. било предоставено на бащата – подс. К.; местоживеенето на детето било
определено при неговия баща; както и че бил определен режим на лични
отношения на майката С. М. С. и детето С. Б. К., както следва: всяка първа и
трета събота и неделя от месеца за времето от 10:00ч. в събота до 18:00ч. в
неделя, с преспиване; през коледните празници – всяка нечетна година за
времето от 10:00 часа на 24.12 до 18:00 часа на 26.12.; през новогодишните
празници – всяка четна година за времето от 10:00 часа на 31.12. до 18:00часа
на 01.01. на следващата година; през великденски празници – всяка четна
година за времето от 10:00 часа на Разпети петък до 18:00 часа на Великден;
както и един месец през лятото по време, което не съвпада с платения
годишен отпуск на бащата.
От обективна страна категорично по делото се доказа, че на датите
17.07.21г. и 18.07.21г. (попадащи в определения със съдебно решение режим)
тъжителката не е осъществила личен контакт с детето си – св. С. К..
Недоказана обаче остава причината за неизпълнението на съдебното решение
да се корени в поведението на подсъдимия. Дори и да се приеме за
установено, че подсъдимият не е съобщил на тъжителката актуалния си адрес,
това обстоятелство не променя наличието на самостоятелно съществуващи
пречки за контакт между детето и неговата майка, които са извън волята на
подсъдимия. Такава пречка се явява категоричният отказ на детето да се види
с майка си и баба си. В конкретния случай не се касае за моментно настроение
или спонтанно възникнала ситуация, а за състояние на трайно отчуждение
между детето и неговата майка. Както правилно е посочил районният съд,
6
детето е самостоятелна личност със свои възприятия за света и изразено
отношение към всеки родител, които следва да бъдат зачитани, особено
когато се касае за дете, което е достатъчно голямо, за да може да изразява
собствената си воля и желания, както е в настоящия случай. Въззивната
инстанция намира, че подсъдимият К. не е възпирал детето от контакти с
тъжителката, но поради нежелание на детето да контактува с нея,
изпълнението на съдебното решение в частта относно личния режим с другия
родител е било извън възможностите му. Тук следва да се отбележи и че
според чл. 3, т. 1 от Конвенцията за правата на детето, ратифицирана с
решение на ВНС от 11.04.1991 г., в сила от 03.07.1991 г., висшите интереси на
детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до
децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции
за социално подпомагане, от съдилищата, административните или
законодателните органи, а чл. 3, т. 1 от ЗЗДет прогласява принципа на
зачитане и уважение на личността на детето. В тази връзка интересите на
детето в конкретните моменти са били от първостепенно значение и именно
наличието на посоченото нежелание на детето е било причината, поради
която определеният със съдебно решение режим не е бил осъществяван.
Ключово значение в случая имат освен показанията на детето С. К., така и
изготвеното становище от Агенция Социално подпомагане от 15.01.2020г.
(л.47 от папката на изп. дело 839/2019г.), в което се приема, че
„принудителното предаване на детето е недопустимо и представлява насилие
спрямо детето съгласно ЗЗДет.“ В същото становище се поддържа позицията,
че следва да се „ вземе предвид спецификата на възрастта на детето и да се
запази психоемоционалното му състояние“. В тази посока е и съдебната
практика, т. напр. ППВС № 4/62 г., в което се посочва по какъв начин
подлежат на изпълнение решенията относно упражняването на родителски
права. В цитираното постановление е указано, че изпълнението на тези
решения следва да се извършва след въздействие и убеждение върху
родителите и децата, след предварителна психическа подготовка, като се
подхожда според обстановката на конкретния случай и като не се допуска да
се стигне до психически сътресения. В тази връзка следва да се спомене, че
задължението на органите да пристъпят до принуда при осъществяването на
личните отношения между родител и дете е ограничена и трябва да се отчита
интересът и правата и свободите на заинтересованите лица, а именно висшият
интерес на детето и на правата му, признати по силата на член 8 от Конвенция
за защита на правата на човека и основните свободи.
Доводите на повереника, че от смяната на адреса на подсъдимия, както
и от нежеланието му да посети социалните служби във връзка с изпълнението
на постановеното съдебно решение прозирал умисълът за неизпълнение на
постановеното съдебно решение, въззивният съд намира за неоснователни.
Приоритетни за подсъдимия в ролята му на баща са били интересите на
неговото дете, в частност - не/желанието на сина му – св. С. К. да
осъществява контакт с тъжителката. Видно от показанията на детето,
7
проверени с показанията на св. З., същото не е било подтиквано от бащата да
избягва контакт с майката, тъй като самото то е било травмирано от
неприятни спомени с нея, свързани с предходен период от време, когато
родителите са живеели заедно и частната тъжителка е употребявала алкохол.
Логично е и решението на бащата да зачете волята на сина си, който макар и
непълнолетен, вече е имал оформени представи и впечатления за другия си
родител – тъжителката С.. По изложените съображения въззивният съд се
съгласява с изводите на първата съдебна инстанция, че действията на
подсъдимия не са продиктувани от стремеж целенасочено и съзнателно да
осуети личния контакт на детето с майка му, в частност да не изпълнява
влязлото в сила съдебно решение относно личните контакти на св. К. с
тъжителката. Обоснован е изводът на първия съд, че подсъдимият е имал
основание да счита, че не се касае за моментно състояние на детето, а за
нанесена в миналото травма върху неговата психика, причинена от
поведението на неговата майка. При това положение е напълно оправдан
стремежът на подсъдимия като родител да избегне влошаването на
психичното състояние на детето.
Правилно СРС е отчел, че възведените в тъжбата инкриминирани дати
– 03.07.2021г. и 04.07.2021г. не се извеждат от нито едно от събраните по
делото доказателства, с оглед на което подс. К. следва да бъде оправдан и в
тази част по повдигнатото му обвинение.
Изложено дотук обуславя като законосъобразни и обосновани
изводите, че обвинителната теза, изложена в тъжбата, не се субсумира под
престъпния състав на чл.182, ал.2 от НК. Обстоятелството, че подсъдимият
К. е годен субект на престъплението (баща е на детето С. К.), променил е
местоживеенето си и съответно това на сина си, както и фактът, че има влязло
в сила решение на гражданския съд, определящо режим на лични отношения
между детето и майка му (тъжителката С.), не са достатъчни за
постановяването на осъдителна присъда. Това е така, тъй като
неизпълнението на съдебния акт не може да се вмени във вина на
подсъдимото лице, а се дължи на изрично изразеното нежелание от страна на
непълнолетния С. К. да общува с майка си както по телефона, така и при
личен контакт.
Въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че отношенията
родители деца са изключително деликатни, поради което те следва да бъдат
внимателно коментирани и интерпретирани. Водещ следва да е именно
интересът на детето и психоемоционалното му благосъстояние. Настоящата
инстанция не оспорва факта, че общуването на детето с всеки един от
родителите е важно за детската психическа и емоционална стабилност, за
правилното му развитие в хармонична среда и изграждането му като личност.
Няма спор и че с разпоредбата на чл.182, ал.2 от НК е криминализирано
деяние на неизпълнение или осуетяване изпълнението на съдебно решение
относно упражняването на родителски права именно в защита на тези
обществени отношения, свързани с грижата за децата след прекратяване на
8
отношенията им с родителите. Въззивният счита, че макар и да са важни
личните потребности от виждане и общуване на родителя, който не е титуляр
на родителските права с детето, те са ценност, пред която има приоритет
емоционалното благосъстояние на детето. При невъзможност да се
синхронизира емоционалния комфорт на детето и правата на родителя за
личен контакт, с решаващо значение са потребностите и интересите на
детето, независимо, че те в случай на противоречия засягат общуването с
другия родител. Съдът приема, че това е така, тъй като осигуряването на
личен контакт между детето и родителя, на когото не са възложени
родителските права, е само един от многото фактори, влияещи върху
душевното спокойствие и физическо здраве на малолетните и ненавършилите
пълнолетие, тяхното възпитание и развитие в позитивна посока. В случая
този въпрос не би могъл да се разреши със средствата на наказателната
репресия, а е уместно двамата родители – подс. К. и тъжителката С. да
потърсят надеждна и стабилна комуникация помежду си, така че да осигурят
лични контакти на детето в хармонична среда и при контакт с всеки един от
тях. Не без значение са предвидените в чл.23 от Закон за закрила на детето
възможности за закрила на детето в семейна среда, в частност – предвидената
в т. 6, съгласно която следва да се осигури „социална работа за улесняване
връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в
отношенията“.
С оглед всичко изложено и при извършената, на основание чл. 314, ал.
1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания,
налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с оглед изложените
съображения въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а присъдата на районния съд потвърдена изцяло.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от
НПК,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 170 от 04.07.2022г. по НЧХД №
11252/2021г., на СРС, НО, 121-ви състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10