Р Е Ш Е Н И Е
No………./………..12.2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито публично съдебно заседание на девети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ДИАНА СТОЯНОВА
при
участието на секретаря Румяна Дучева
като
разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 254 по описа за 2019г.
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Т.Г.В.
искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.430, ал. 2 от ТЗ, чл.92, ал.1 и чл.86 от ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца, в качеството й на
солидарен длъжник по издадената заповед за незабавно изпълнение
№4893/20.10.2016г. по ч.гр. дело №7826/2016г. по описа на Районен съд - Плевен
сумата от 33834.48евро,
представляваща договорна лихва за периода 12.05.2014г. до 17.05.2016г., сумата
от 13462.40 евро, санкционираща
лихва – неустойка по чл.20.2 от Общите условия за периода 12.10.2015г. до
17.05.2016г., сумата от 60.00 евро /шестдесет евро/, неустойка за обезщетяване на разходи за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем и за събирането му по т.24.1.6 и 281.70 евро/двеста осемдесет и едно евро и
седемдесет цента/, заемна такса управление, всичките суми дължими по
договор за обединяване на ипотечни кредити от 12.12.2013г., с който са
преструктурирани договор за ипотечен кредит от 25.01.2007г. с кредитополучатели
И. П. К.и И. Н. К.и договор за ипотечен кредит от 25.01.2007г. с
кредитополучатели О. В. В., В. А.В., В. С.ов В.ев, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението – 19.10.2016г.
до окончателното й изплащане.
В исковата молба ищецът
твърди, че е подал заявление за процесните суми и е издадена заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. Срещу издадената заповед е
подадено възражение в срока по чл.414 от ГПК от длъжниците, поради което за
ищецът се е породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване
съществуването на вземането с оглед дадените указания от заповедния съд.
Твърди се, че е сключен
договор за ипотечен кредит от 25.01.2007 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД
е предоставила на И. П. К.и И. Н. К.кредит е в размер от 200 000 лева, със срок
за издължаване от 240 месеца, платим на месечните вноски по кредита на 26-то
число на месеца по погасителен план. За предоставения кредит,
кредитополучателите е следвало да заплащат лихва, формирана от базов лихвен
процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно
Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК
Уют" /Приложение № 2 към договора/. Към датата на сключване на договора
базовият лихвен процент е 3.69%, стандартната надбавка е в размер от 5.3%, като
лихвеният процент по кредита се е равнявал на 8.99%. Кредитът е бил обезпечен с
ипотека върху недвижим имот: УПИ, находящ се в град Плевен, ул. „Сергей
Румянцев" № 29 с площ от 446 кв. м., заедно с построените в него Масивна
жилищна сграда с РЗП от 563.25 кв. м. и Гараж от 23.40 кв. м.
По силата на договор за
ипотечен кредит от 25.01.2017г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на
кредитополучателите О. В. В., В. А.В. и В. С.ов В.ев кредит в размер на 200 000 лева, със срок за
издължаване от 240 месеца, платим на месечните вноски по кредита на 26-то число
на месеца по погасителен план. За предоставения кредит, кредитополучателите е
следвало да заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условията
за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют"
/Приложение № 2 към договора/. Към датата на сключване на договора базовият
лихвен процент е 3.69%, стандартната надбавка е в размер от 5.3%, като лихвеният
процент по кредита се е равнявал на 8.99%. Кредитът е бил обезпечен с ипотека
върху недвижим имот: УПИ, находящ се в град Плевен, ул. „Сергей Румянцев"
№ 29 с площ от 446 кв. м., заедно с построените в него Масивна жилищна сграда с
РЗП от 563.25 кв. м. и Гараж от 23.40 кв. м.
Ищецът твърди, че към
12.12.2013г. по първият договор за кредит, кредитополучателите И. П. К.и И. Н.
К.са дължали сумата от 205686.02лв., главница и 6093.45лв., просрочена
договорна лихва. Към същата дата по втория договор за кредит
кредитополучателите О. В. В., В. А.В. и В. С.ов В.ев са имали задължение от в
размер на 197571.89лв. и 14449.64лв.
Общо задължението по двата
кредита се е равнявало на 423.801.00лв.
С договор за обединяване
на ипотечни кредити от 12.12.2013г. банката и кредитополучателите по двата
договора за кредит са се споразумели за преструктурирането им в един кредит.
Твърди се, че е отпуснат нов кредит в размер на 217000.00 евро, с който са
погасени задълженията по двата договора кредит. За новият кредит е бил уговорен
срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване –
12.12.2043г., платим на месечни вноски с падеж 25-то число на месеца. По силата
на този обединяващ договор кредитът се олихвява с променлив лихвен процент по
чл.7, който към момента на сключване на договора е 7.79%.
Договорът за обединяване
на кредити бил подписан и от ответницата Т.Г.В., в качеството й на солидарен
длъжник.
Поради забава на кредитополучателя
за заплащане на месечните вноски по погасителен план с повече от 90 дни /17
непогасени вноски/, банката е упражнила правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем на основание т.20.2 от Общите условия. Изявлението за
предсрочна изискуемост е връчено лично от ответницата В. на 04.05.2015г.
Допълнително е оформено и в нотариална покана, връчена на 02.06.2015г. чрез
лицето С. В.ев В.ев.
След обявяване на
предсрочната изискуемост спрямо всички длъжници на 12.10.2015г., на 16.05.2016г.
осъществена продажбата на ипотекирания имот, със съгласието на
банката/ипотекарен кредитор за сумата от 216000.00евро., която сума е постъпила
по сметка на длъжниците. С нея банката е погасила 215420.00 евро неиздължена
главница и частно 579.91 евро заемни такси.
След погасяването се
дължат сумата от 33834.48 евро,
договорна лихва, сумата от 13462.40евро, представляваща санкционна лихва,
съгласно т.20.2 от Общите условия, начислявана върху главницата в размер на
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10%, сумата от
341.73евро, представляваща такса за управление.
По изложените
съображения ищецът моли съдът да постанови решение, с което да приеме за
установено по отношение на ответника, че дължи сумите по издадената заповед за
изпълнение.
В съдебно заседание
ищецът, редовно призован, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата
молба, моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.
По делото е
постъпил отговор от ответницата Т.Г.В. в срока по чл.367 от ГПК,
в който се
оспорват предявените искове по основание
и размер. Ответницата оспорва обстоятелството да е отправяла искане за
отпускане на кредит, както и да е получавала твърдяната заемна сума. Не е
подписвала и договор за встъпване в дълг.
На следващо място ответницата
аргументира, че спрямо договора за кредит има качеството на потребител, в тази
връзка прави възражение, че клаузата на чл.9.1 от ОУ /даваща право за
едностранна промяна на условията на договора/ е неравноправна, като не е
посочен ясен механизъм за изменение.
По отношение на изискуемостта на
задължението се излага, че не е настъпил падежа му, тъй като не е обявена
предсрочна изискуемост. Ответницата оспорва редовността на връчването на
нотариалната покана, както и, да й било връчвано такова изявление лично чрез
куриер. Посочва се, че от съдържанието на изявлението е неясно и не са
конкретизирани сумите, които се дължат. Същите съображения излага и за
извлечението от счетоводни книги.
По изложените съображения моли съдът
да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
В съдебно заседание
ответницата чрез процесуалния си представител, поддържа подадения отговор, моли
да отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, събраните
и проверени по делото доказателства в тяхната съвкупност и приложимата законова
уредба , прие за установено от фактическа и правна страна:
От доказателствата се
установи, че е сключен договор за ипотечен кредит от 25.01.2007 г., по силата
на който „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на И. П. К.и И. Н. К.кредит е в размер
от 200 000 лева, със срок за издължаване от 240 месеца, платим на месечните
вноски по кредита на 26-то число на месеца по погасителен план. За
предоставения кредит, кредитополучателите е следвало да заплащат лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да
бъде намалена с отстъпка, съгласно Условията за ползване на преференциален
лихвен процент по програма „ДСК Уют" /Приложение № 2 към договора/. Към
датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3.69%, стандартната
надбавка е в размер от 5.3%, като лихвеният процент по кредита се е равнявал на
8.99%. Съгласно т.8.1 от общите условия кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент, за което уведомява кредиполучателите по подходящ начин. Кредитът
е бил обезпечен с ипотека върху недвижим имот: УПИ, находящ се в град Плевен,
ул. „Сергей Румянцев" № 29 с площ от 446 кв. м., заедно с построените в
него Масивна жилищна сграда с РЗП от 563.25 кв. м. и Гараж от 23.40 кв. м.
По силата на договор за
ипотечен кредит от 25.01.2017г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на
кредитополучателите О. В. В., В. А.В. и В. С.ов В.ев кредит в размер на 200 000 лева, със срок за
издължаване от 240 месеца, платим на месечните вноски по кредита на 26-то число
на месеца по погасителен план. За предоставения кредит, кредитополучателите е
следвало да заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условията
за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют"
/Приложение № 2 към договора/. Към датата на сключване на договора базовият
лихвен процент е 3.69%, стандартната надбавка е в размер от 5.3%, като
лихвеният процент по кредита се е равнявал на 8.99%. Съгласно т.8.1 от общите
условия кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което
уведомява кредиполучателите по подходящ начин. Кредитът е бил обезпечен с
ипотека върху недвижим имот: УПИ, находящ се в град Плевен, ул. „Сергей
Румянцев" № 29 с площ от 446 кв. м., заедно с построените в него Масивна
жилищна сграда с РЗП от 563.25 кв. м. и Гараж от 23.40 кв. м.
Анализът на съдържанието на двата договора
за банков кредит обосновават извода за тяхната валидност, като годно основание
да породят уговорените в тях права и задължения за кредитополучателите.
От заключението на вещото лице по съдебно счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се
установява, че кредитът и по двата договора са усвоени.
С договор за обединяване
на ипотечни кредити от 12.12.2013г. банката и кредитополучателите по двата
договора за кредит са се споразумели, че същите на основание чл.101 от ЗЗД като
солидарни длъжници поемат всички задължения по двата ипотечни кредита за общо
погасяване на остатъчния дълг 217000.00 евро. Уговорен е нов краен срок на
издължаване 360 месеца – до 12.12.2043г., платим на месечни вноски с падеж
25-то число на месеца. По силата на този обединяващ договор кредитът се
олихвява с променлив лихвен процент по чл.4, който към момента на сключване на
договора е 7.79%. Съгласно т.9.1 от общите условия към обединяващия кредит,
променливия лихвен процент е в зависим от базовия лихвен процент, определен по
одобрена от кредитора методология и се променя при промяна на базовия лихвен
процент по решение на кредитора.
Договорът за обединяване
на кредити е бил подписан и от ответницата Т.Г.В., в качеството й на солидарен
длъжник, заедно със С. В.ев В.ев. Липсва надлежно оспорване на подписите на
ответницата върху всяка една от страниците на обединяващия договор за встъпване
в дълг. Напротив процесуалния представител на ответницата изрично признава в първото
по делото заседание, че същата е подписала този документ.
Не е направено оспорване в
отговора на исковата молба, респективно не е проведено и доказване на въведеното
едва в първо съдебно заседание възражение за нищожност на договора за встъпване
в дълг и обединяване на кредити, че същият страда от порока липса на съгласие
на основание чл.26 ал.2, пр.2 от ЗЗД поради това, че не е подписан от всички
седем солидани длъжници.
Изложените мотиви обуславят извода, че договорът
за встъпване в дълг е действителен и като такъв поражда целените с него правни
последици. От това следва, че ответницата е пасивно материално легитимирана да
отговаря за задълженията на основание 101 от ЗЗД.
За определяне на размера на дължимата
договорнат лихва съдът намира, че следва да се произнесе по направените
възражения за неравноправност, както по въпросите за които следи служебно. Въпреки,
че предмет на предявения иск е само за лихва по обединяващия договор за кредит,
тези възражения са относими и към двата първоначални договора за кредит.
Основателността на тези възраженияще ще доведе до друг размер на главници, лихви
и такси при обединяването им, който пък ще намери отражение при погасяване на
задълженията по реда на чл.76, ал.1 и 2 от ЗЗД и ще предопредели различен краен
размер на дължимата договорна лихва по обединяващия кредит.
По въпроса за наличието на неравноправни клаузи,
настоящият състав извърши анализ на съдържанието трите договора и приема
следното:
Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Като в
разпоредбата неизчерпателно са посочени хипотези, при наличието на които такава
уговорка може да е неравноправна. В чл. 146 от ЗЗП е предвидено, че
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия.
В §13, т.1 от ПЗР от цитирания закон е
дадена дефиниция за „потребител“, а именно всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор
по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност.
В случая по дефиниция процесните три договора имат
характер на потребителски спрямо ответницата и спрямо нея важи потребителската
закрила.
От анализа на съдържанието на трите договора съдът
констатира, че са налице клаузи, които не са индивидуално договорени и по своето
съдържание могат да бъдат определени като неравноправни. Това са клаузите на т.8.1
от общите условия към двата ипотечни кредита и т.9.1 от общите условия към
обединяващия кредит, които дават право на банката да измени едностранно базовия
лихвен процент, който е компонента при формирането на фиксирания и променливия договорен
лихвен процент, ведно с добавката. Анализираните текстове не дават конкретна
информация какви са критериите, които обективно да водят до необходимостта от
увеличаване на лихвения процент, респективно на базовия такъв. Няма отразена
методология за начина, по който ще се извършва увеличението, към която тези
клаузи препращат. В допълнителното заключение към счетоводната експертиза на
л.281 и 282 вещото лице е изследвало все пак методологията на банката досежно
факторите, от които зависи промяната на базовия лихвен процент. Това са цена на
привлечения ресурс, цена на възможния ресурс, който банката би могла да
привлече, алтернатива за инвестиция, алтернатива за нови инвестиции, лихвен риск,
валутен риск и инфлационен фактор. Вещото лице обаче не е констатирало
конкретна формула за това кой фактор с каква тежест участва при определянето и
изменението на базовия лихвен процент.
От това следва, че не може да намери
приложение изключението предвидено в нормата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП за
сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято
цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за
приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143 от Закона за защита на потребителите, тъй като
увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали
клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва
да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин и потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената. Както отбеляза съдът вече налична формула на
ясен и разбираем език не е налице.
Макар и неравноправни клаузите по т.8.1 са били приложени
от банката, като е извършено
едностранно изменение на лихвения процент по двата първоначални договора за
кредит, съгласно заключението на вещото лице по основната задача в т.1 на л.281
чрез протоколи на КУАП.
Предвид
горното при определяне на остатъчния дълг за главница, договорна лихва и
наказателни лихви към момента на тяхното обединяване тези едностранни изменения
да не бъдат взети в предвид, тъй като по нищожни клаузи не се дължи.
По
обединяващия договор за кредит банката не е ползвала неравноправната клауза на
т.9.1 от общите условия, което обуслява при определяне на остатъчните главница,
договора лихва, неустойки и такси да бъде приложен уговорения лихвен процент от
7.79%.
На следващо място при определяне
размера на дължимият остатъчен дълг както по двата договора за кредит, така и
по обединяващия следва да бъдат анализирани и уговорките в анекси, към двата
ипотечни. Според тях върху дълга
се натрупва начислената, но непогасена договорна лихва. Наличието на тези
клаузи в посочените анекси и тяхното приложение от страна на банката е
констатирано от вещото лице в заключението по т. 3 на л.214 и л.218.
Тези клаузи по своята същност представляват такива за капитализиране изтекли лихви, което по
същество представлява увеличаване на главницата за сметка на прибавянето към
нея на дължими лихви. При капитализирането се постига като резултат олихвяване
на изтекли лихви. По силата на чл. 10, ал.3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ.
Институтът на капитализация на лихвите
е уреден последователно в няколко наредби на БНБ, действали в периода
31.05.1993г. - 11.04.2008г. /Наредба № 9 от 31.05.1993г. за класифициране на кредитите и образуване на
задължителните специални резерви (законови провизии) от банките,
отменена с Наредба № 9
от 15.07.1997 г. за оценка на рисковите експозиции на банките и за формиране на
провизии за покриване на риска от загуби, отменена с Наредба № 9
от 19.12.2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
за формиране на провизии за загуби от обезценка/. С разпоредбите
съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от посочените три наредби в периода
31.05.1993г. - 11.04.2008г. капитализиране на лихвите е било разрешено при
спазване на нормативно установените изисквания, като на банките изрично е
забранено да капитализират просрочени лихви, съгласно чл.16, ал.2 от Наредба
№9/19.12.2002г. След отмяната на Наредба №9/19.12.2002г. от 11.04.2008г. до
настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена нормативно в
подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от чл. 10, ал.3 ЗЗД е забранена. Разпоредбата на чл.294, ал.2 от ТЗ е неприложима,
тъй като се касае за сделки сключени между търговци, а не между потребител и
търговец.
По изложените съображения съдът
приема, че уговорките в тези анекси за капитализиране на лихвата, представляващи
анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1
от ЗЗД.
Т.е при определяне размера на
дължимата главница не следва да се вземат предвид капитализираните лихви,
присъединени към главницата.
По отношение на падежа, съдът намира,
че предсрочната изискуемост на обединяващия договор за кредит е настъпила поради
неплащане на дължимите вноски за период по дълъг от 90 дни /последна платена на
25.06.2014г. – л.226 от заключението/ и с получаване на последното уведомление
от всеки един от солидарните длъжници. Изявлението на банката за обявяване на
предсрочната изискуемост е извършено под формата на нотариална покана. Такава е
връчена лично на О. В.ев на 23.09.2015г., на В. В. на 07.10.2015г., на В. В.ев
на 07.10.2015г., на И.К.на 21.08.2015г., на И.К.на 21.08.2015г., на С. В.ев на
02.06.2015г. Уведомлението до ответницата Т.В. е получено от нейния съпруг С. В.ев
на 03.06.2015г., съгласно удостоверяването на нотариуса на нотариалната покана.
След обявяване на предсрочната
изискуемост не се дължи договорна лихва, съгласно разясненията дадени в т.2 по Тълкувателното решение №3/29.02.2019г. по
тълк. дело №3/2017г. на ВКС Следователно договорната лихва би се дължала само
за периода до 07.10.2015г.
Предвид всички изложени до тук мотиви съдът
възприема изчисленията на вещото лице досежно размера на договорната лихва,
като остатъчен дълг, направени във вариант 2 на т. 12.3 на л.227 от
заключението по допълнената задача на счетоводната експертиза, съгласно
приложение 16. При този вариант на изчисления не са приложени едностранните
изменения и клаузите за капитализация на лихви, такси при прилагане на
останалите действителни клаузи на договорите за кредит, при съобразяване на
датата на предсрочната изискуемост и датата на начисляване на договорна лихва
до 25.09.2015г. по приложение 16, л.270. Стойността на остатъчната договорна
лихва е 20093.76 евро.
По изложените съображения съдът
намира, че предявеният иск за договорна лихва е основателен и следва да бъде
уважен 20093.76 евро. и отхвърлен за разликата над тази сума до пълният
предявен размер от 33834.48евро.
По отношение
на дължимостта на претендираната неустойка в размер на 13462.40евро, съдът
намира следното:
Според нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да е
основателен искът за неустойка следва да се установи, че между страните е
сключен договор, пораждащ облигационна връзка между тях, наличие на пълно или
частично неизпълнение на договора, както и съществуваща валидна уговорка за
плащане на неустойка за това неизпълнение. Страната, която търси неустойката,
трябва да е изправна, за да може да ангажира отговорността на неизправната
такава.
В случая съдът прие, че между страните
е възникнала облигационна връзка, основана на двата договора за кредит и
договора за встъпване в дълг. Според новото предоговаряне са предвидени две
мораторни неустойки за неизпълнение на договорното задължение за плащане на
главницата и лихвите. Няма спор между страните, че длъжниците са спрели
плащанията си. Следователно са влезли в сила неустоечните клаузи на т.20.1 и т.20.2,
поради което съдът пристъпва към преценка тяхната действителност, за която
следи служебно. При извършването на тази преценка съдът съобрази, че клаузата
по т.20.2 не следва да бъде разглеждана сама за себе си и отделно от тази по
т.20.1, доколкото и двете са насочени към обезщетяване на вреди от забава.
Клаузата по т.20.1 предвижда
неустойка, която се начислява в размер на 3% върху неизплатената главница,
освен договорната лихва. Втората неустойка обаче по т.20.2 се начислява върху
целия остатъчен дълг, който се олихвява с договорна лихва, увеличена с 10%.
Целият остатъчен дълг включва в себе си не само главница, но и договорната
лихва до крайния падеж на договора, както и начислените неустойките по т.20.1 и
такси. Крайният резултат от прилагането на тази клауза е капитализиране на изтекли договорни лихви, неустойки и
такси, което води до увеличаване на главницата. По този начин е налице
начисляване на лихви върху лихви и неустойки върху неустойки, което се явява
недопустимо и по своята същност е опит на кредитора да извлече допълнителна
печалба, каквато не му се следва. Недопустимостта произтича и от характера на
договорната лихва, която представлява възнаграждение за ползването на известен
капитал - парична сума и характера на останалите задължения. Мораторната
неустойка обезпечава вредите от неизпълнение, а таксата за управление на представлява възнаграждение за предоставена
услуга. Те обаче нямат характер на предоставен капитал /парична
сума/, каквато е главницата. След като те не представляват кредит /заем/ върху
тях не се дължи договорна лихва, като уговорката те да се прибавят към
главницата противоречи на чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.430, ал.2 от ТЗ.
Следователно клаузата на т.20.2 от
общите условия се явява нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
При така формираните изводи се налага,
крайният такъв за неоснователност на иска за неустойка по чл.92, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 13462.40евро, тъй като
по нищожна клауза не се дължи заплащане неустойка.
За да
формира съдът мотиви за това дължат ли се и в какъв размер заемните такси,
следва да бъде направен анализ на тяхното основание, на което се дължат.
Съгласно
уточнителна молба на л. 11 общият размер на заемните такси от 341.73евро е
формиран от сбора на 60.00евро. – разходи за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем и за събирането му по т.24.1.6 и 281.73евро.- такса за управление по
т.24.1.2 от общите условия към договора.
Наведените твърдения обуславят извода,
че претенцията за сумата от 60.00евро има характер на компенсаторна неустойка,
тъй като уговарянето й предварително в договора, препращащ към тарифата и в
определен размер, отново по тарифата цели да обезпечи изпълнението в срок на
задължението за връщане на заемната сума и да обезщети разходите за
извънсъдебно събиране на вземанията, в това число и по обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
Клаузата съдът намира за действителна,
като непротиворечаща на добрите нрави, при изпълнени предпоставки за нейното
приложение. Следователно предявеният иск се явява основателен и следва да бъде
уважен в пълен размер за тази сума.
По отношение на таксата за управление
в размер на 281.70 евро, същата е начислена до 12.12.2014г. /т.е преди
обявяване на предсрочната изискуеимост/, съгласно заключението на вещото лице и
се дължи на основание т.24.1.2 от общите
условия към договора. По изложените съображения съдът намира, че предявеният
иск също се явява основателен за тази сума.
По
разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в заповедното производство в размер
на 1626.48лв., съразмерно от 1863.46 държавна такса, 1927.60лв., юрисконсултско
възнаграждение.
За исковото производство на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 1238.50лв., съразмерно от 1883.73лв. държавна
такса, 1000.00лв. депозит за вещо лице.
На ответницата се следват разноски от 57.10лв.,
съразмерно от 100.00лв. депозит за вещо лице.
По делото е направена искане за разноски от ответната
страна, като бъде присъдено на адв. Г. адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. В случая се касае за безплатна
адвокатка правна помощ, съгласно договор на л.289 от делото. На основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати. На основание посочената разпоредба съдът определя възнаграждение от
3330.00лв., което съобразено с фактическата и правна сложност на делото и
размерите по Наредба №1 от 09.04.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съразмерно отхвърлената част от иска ищецът дължи сумата
от 1901.33лв. за адвокатското възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО В
ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ СТРАНИТЕ, че ответникът Т.Г.В., ЕГН **********, с адрес
***, м-ст „Свети Никола“ №105А, ет.6 ДЪЛЖИ в качеството си на
солидарен длъжник на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Московска“ №19 по издадената заповед за незабавно изпълнение
№4893/20.10.2016г. по ч.гр. дело №7826/2016г. по описа на Районен съд - Плевен
сумата от 20096.76 евро/двадесет хиляди
деветдесет и шест евро и седемдесет и шест евроцента/, представляваща
договорна лихва за периода 07.10.2015г. до 17.05.2016г., сумата от 60.00 евро
/шестдесет евро/, неустойка за
обезщетяване на разходи за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за
събирането му по т.24.1.6 и 281.70
евро/двеста осемдесет и едно евро и седемдесет цента/, заемна такса
управление, всичките суми дължими по договор за обединяване на ипотечни кредити
от 12.12.2013г., с който са преструктурирани договор за ипотечен кредит от
25.01.2007г. с кредитополучатели И. П. К.и И. Н. К.и договор за ипотечен кредит
от 25.01.2007г. с кредитополучатели О. В. В., В. А.В., В. С.ов В.ев, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението
– 19.10.2016г. до окончателното й изплащане на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.430, ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, вр. Закона
за кредитните институции.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ №19 срещу Т.Г.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Свети Никола“ №105А, ет.6 искове с
правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.430,
ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, вр. Закона за кредитните институции да бъде прието
по отношение на ответницата, че дължи в качеството й на солидарен длъжник по
издадената заповед за незабавно изпълнение №4893/20.10.2016г. по ч.гр. дело
№7826/2016г. по описа на Районен съд - Плевен сумата за разликата над
20096.76 евро/двадесет хиляди
деветдесет и шест евро и седемдесет и шест евроцента/ до пълния предявен размер от 33834.48евро, представляваща договорна лихва за периода 08.10.2015г.
до 17.05.2016г., сумата от 13462.40 евро/тринадесет
хиляди четиристотин шестдесет и две евро и четиридесет евроцента/,
санкционираща лихва – неустойка по чл.20.2 от Общите условия за периода
12.10.2015г. до 17.05.2016г., всичките суми дължими по договор за обединяване
на ипотечни кредити от 12.12.2013г., с който са преструктурирани договор за
ипотечен кредит от 25.01.2007г. с кредитополучатели И. П. К.и И. Н. К.и договор
за ипотечен кредит от 25.01.2007г. с кредитополучатели О. В. В., В. А.В., В. С.ов
В.ев, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване
на заявлението – 19.10.2016г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Т.Г.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Свети Никола“ №105А, ет.6 ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Московска“ №19 сумата от 1626.48лв./хиляда
шестстотин двадесет и шест лева и четиридесет и осем стотинки/,
представляваща сторени съдебно деловодни разноски и адвокатско възнаграждение
за заповедно производство по ч.гр. дело №7826/2016г. по описа на Районен съд -
Плевен на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Т.Г.В.,
ЕГН **********, с адрес ***, м-ст „Свети Никола“ №105А, ет.6 ДА ЗАПЛАТИ на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Московска“ №19 сумата от 1238.50лв./хиляда
двеста тридесет и осем лева и петдесет стотинки/, представляваща сторени
съдебно деловодни разноски за исково производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Московска“ №19 ДА ЗАПЛАТИ на Т.Г.В., ЕГН **********, с адрес ***, м-ст
„Свети Никола“ №105А, ет.6 сумата от 57.10лв./петдесет и седем лева и десет стотинки/, представляваща
сторени съдебно деловодни разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ №19 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Е.Д.Г., към
Адвокатска колегия – Варна сумата от 1901.33лв.
/хиляда деветстотин и един лева и тридесет
и три стотинки/, представляваща
адвокатско възнаграждение за
исковото производство на основание чл.78, ал.3 от ГПК и чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Решението
да се връчи на страните.
СЪДИЯ
В ОКРЪЖЕН СЪД:
/ДИАНА СТОЯНОВА/