РЕШЕНИЕ №260002
гр.
Кюстендил, 06.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от девети
декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При участието на секретаря В. Бараклийска,
като разгледа докладваното от младши съдия Василев в. гр. д. №453/2020г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa с вх.
№14809/20.07.2020г. /пояснена с жалба с вх. №16642/10.08.2020г./ от М.В.Л.,
ЕГН: **********, живущ в гр. П., адрес за кореспонденция - затвора в
гр. Бобов дол, ул. „Васил Коларов“ №1, против решение №480/09.07.2020г.,
постановено по гр.д. №1729/2019г. по описа на Районен съд - Кюстендил.
С атакувания първоинстанционен акт е
оставена без уважение претенцията на Л. против Министерство на правосъдието с
правно основание чл.441 от ГПК, вр. с чл.49 от ЗЗД за сумата от 690 лв. –
обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно
наложен запор със запорно съобщение по
изп. д. №20181510400043 по описа на
ДСИ при РС-Дупница върху възнаграждението на лишения от свобода Л., получавано за полагания в затвор Бобов
дол труд за периода от 05.2018г. до 04.2019г. Л. е осъден да плати разноски на
Министерство на правосъдието в размер на 150 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач – ДСИ Т..
Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното
решение и постановяване на ново, с което да бъде уважен изцяло искът му срещу
Министерство на правосъдието /МП/ и в частност ДСИ Т.. Намира решението за
неправилно и незаконосъобразно. В акта имало противоречие, тъй като се
твърдяло, че не бил в трудово правоотношение с МП по смисъла на Кодекса на
труда /КТ/ и не получавал трудово възнаграждение, а в съобщението на ДСИ се
съдържало обратно твърдение – налагал се запор върху трудово възнаграждение.
Неправилен бил изводът на съда, че лишените от свобода били на държавна
издръжка по смисъла на чл. 84 от ЗИНЗС и поради това не се прилагала
разпоредбата на чл. 446 от ГПК. Това водело до дискриминационно отношение по
смисъла на чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, понеже се третирали
по различен начин длъжниците на база лично или обществено положение.
Отговорността на ДСИ била уредена като деликтна. Л. търпял вреди от действията
на ДСИ, тъй като поради запора не можел с възнаграждението си за труд да
покрива човешките си нужди, докато търпи наказание в затвора. Решението на КРС
не било съобразено с разрешенията, дадени в ТР №2/2013г. по ТД №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС. В същото не
се допускало никакви изключения за несеквестируемостта на доходите от всяко
трудово възнаграждение, като това важало и за лишените от свобода. Иска се
вземане предвид на т.1, 3 и 13 от цитираното тълкувателно решение.
Препис от въззивната жалба е изпратена на третото
лице–помагач с указание, че може в двуседмичен срок да предяви отговор на
жалбата. В отговора се сочи, че
възивната жалба била бланкетна, не били посочени факти и обстоятелства, определящи порочността
на акта и намира, че заради това на основание чл. 269 от ГПК следвало
въззивният съд да потвърди решението. Изводите в акта на КРС били правилни и
законосъобразни. Правилен бил изводът, че разпоредбите на Закона за
нормативните актове /ЗНА/ указвали, че нормите на ГПК спрямо тези по ЗИНЗС се
отнасяли като общи към специални. Чл. 11 от ЗНА именно определял, че е налице
законово отклонение и затова чл. 78 от ЗИНЗС била специална към чл. 446 от ГПК,
определяйки по-висок максимум на удръжките – 2/3 от заработената сума, след
приспадане на ФЗД и ДОД. В мотивите си съдът бил обсъдил позоваването на ищеца
на т. 3 от ТР №2 от 26.06.2015г. по ТД №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, но нямало
законова пречка да бъде наложен запор върху получаваните от Л. суми. Правилно
било обсъдено от съда и обстоятелството, че несеквестируемостта цели да остави
в патримониума на длъжника средства за осигуряване на определени нужди. Те – за
подслон, храна и облекло, обаче били задоволени чрез администрацията на
затвора, така че посредством запора тази нужда отпадала. Това се потвърждавало
и от текста на чл. 84, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС. По този начин, парични средства
на затворниците за задоволяване на тези нужди не им били нужни. На тази база се
иска потвърждаване на решението на Районен съд – Кюстендил.
Препис от жалбата е изпратен и на
въззиваемия – Министерство на правосъдието. В законовия срок е постъпил
отговор. Иска се отхвърляне на жалбата на Л. и потвърждаване на акта на КРС.
Правилно съдът приел съотношението общ и специален закон. Именно нормата на чл.
78, ал. 3 от ЗИНЗС сочела, че могат да се правят удръжки от получаваните от
затворниците суми до размер на 2/3 от тях, с изключение на вземанията по
издръжка, където запорът можел да бъде върху цялата сума. Съгласно чл. 57, ал.
1 от ППЗИНЗС удръжките по чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС се изчислявали по реда на чл.
446 от ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но не можели да
надвишават 2/3 от частта, която остава след приспадане на данъците. Месечните
нужди на лишените от свобода за подслон, храна и облекло се задоволявали от
администрацията на затвора и това било законово уредено чрез нормата на чл. 84,
ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС. С оглед на това, удръжките, които можели да се правят
върху доходите на лишените от свобода били по-големи от останалите.
Алтернативно се иска, в случай, че
настоящата инстанция прецени, че актът на КРС е неправилен, то се поддържа
възражението за съпричиняване от страна на ищеца в размер на 100%, както се
поддържали и останалите възражения. Иска
се потвърждаване на акта на КРС. Ако бъде уважена претенцията на Л., то се иска
от съда да разгледа предявения от Министерство на правосъдието /МП/ иск срещу
ДСИ Т., като последният бъде осъден да плати
платеното от МП обезщетение. Претендират се разноските, сторени пред
въззивната инстанция.
В съдебно заседание страните, редовно
призовани, явява се жалбоподателят М. Л.. Поддържа жалбата си,
коментира, че първоинстанционният съд неправилно е приложил ТР №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС. Иска отмяна на акта на Районен съд – Кюстендил и постановяване на
решение от КОС, с което да бъде уважена претенцията му изцяло.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на данните по
делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Съгласно приложеното в производството пред КРС
изпълнително дело, М.В.Л. е длъжник по изп. дело №20181510400043 по описа на
държавен съдебен изпълнител при Районен съд – Дупница. Взискател по него е
Министерство на правосъдието, а правното основание на вземането е чл.16 от
Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадалите от престъпления /
ЗПФКПП/. Размерът на сумата, за която е образувано изпълнителното дело е 1492,70 лв., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 29.10.2014г. до окончателното изплащане на сумата и 100 лв.
– юрисконсултско възнаграждение. На Л. е изпратена покана за доброволно
изпълнение, получена лично от него на 24.04.2018г., съгласно л.15 от изп. д. Със запорно съобщение – л. 22 от изп. д., вх.
№2029/29.05.2018г. на Затвора Бобов дол е наложен запор върху възнаграждението
на Л.. Съгласно справка /л.58 от гр.д. №1729/2019г. на КРС/, издадена от
началника на Затвора в гр. Бобов дол въззивникът е назначен на работа в същия
по силата на заповед №121/07.11.2014г., считано от 10.11.2014 г. Видно от
справка за направени удръжки от трудово възнаграждение на Л., вследствие на
изп. д. по което е длъжник, то размерът им за 2018г. е общо 430 лв., а за
2019г., до месец април – 260 лв., или общо за периода 690 лв. Въззивникът е
отправил молба-възражение до съдебния изпълнител за прекратяване запорирането
на неговите доходи /л.50 от изп. д./ В
същата изтъква, че сумите, които получава в затвора са несеквестируеми. Във
връзка с възражението на Л. съдебният изпълнител е изготвил становище, в което
мотивирано е посочена законосъобразността на направените удръжки, съобразно
ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Съгласно заповед
№ЛС-04-1373/23.08.2017 г. на Министъра на правосъдието /л.29 от гр. д.
№1175/2019г. по описа на Районен съд – Дупница/, в изпълнение на разпоредбата
на чл. 78, ал. 2 от ЗИНЗС е определено лишените от свобода, които работят да
получават 40 % от МРЗ. Видно от справка
на л. 23 и л. 24 от гр. д. №1175/2019г.
по описа на Районен съд – Дупница базата за определяне възнаграждението на Л.
през 2018г. е била минималната работна заплата за периода - 510 лв., 40 на сто, от които формира 204
лв. от тях са правени удръжки за данък общ доход / ДОД/ в размер на 10% /или
20, 40 лв./, а запорът по изпълнителните дела /образувани при съдебни
изпълнители Б. и Т./ е в общ размер на 120 лв. През 2019 г. минималната работна
заплата /МРЗ/ е станала 560 лв., което е рефлектирало на трудовото
възнаграждение на Л., което е било 224 лв., от което са правени удръжки в
размер на 10% за ДОД и общо 130 лв. запор по изпълнителните дела.
От
правна страна съдът установи следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна
страна, процесуално допустима е, заплатена е дължимата държавна такса, поради
което съдът пристъпи към разглеждане на нейната основателност. Атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба.
По доводa,
че е неправилен изводът на районния съд дали Л. се намира в трудово
правоотношение с Министерството на правосъдието:
Оплакването
от една страна няма отношение към предмета на делото, а от друга е
неоснователно. Лицата в местата, предназначени за изтърпяване на наказания
„лишаване от свобода“, които работят по трудови правоотношения в затворите са
единствено служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – чл. 19,
ал. 1, т. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/. Въззивникът Л. не е такова лице, а е изтърпяващ наказание „лишаване от
свобода“, поради което приложимите за него норми са в глава IX от ЗИНЗС. Съгласно текста на чл.77 от ЗИНЗС
лишените от свобода имат право на подходяща работа, което не е равнозначно на
трудово правоотношение по смисъла на Кодекса на труда. Осъществяваното от Л.,
вследствие на заповед №121/07.11.2014г., е трудова дейност, която е критерий за
степента на поправянето му и превъзпитанието. Новелата на чл. 78 от ЗИНЗС
определя, че за положения труд лицата лишени от свобода получават
възнаграждение. За да възникне трудово правоотношение следва да е налице
сключен писмен трудов договор, в резултат на проведен конкурс или подбор. В
тридневен срок от сключването на трудовия договор уведомление се изпраща на
Националната агенция за приходите /НАП/. В настоящия случай нищо от изброеното
не е налице, за да се установи наличие на трудово правоотношение. Това, обаче,
не влиза в колизия с възможността за налагане на запор върху възнаграждение,
което се получава на основание положен труд, а не по силата на сключен трудов
договор.
По
оплакването за несеквестируемостта на доходите на Л.:
Несеквестируемостта
върху определен размер от доходите на длъжника /освен и върху определени
имуществени права/ е законодателно решение, целящо осигуряване екзистенциален
минимум за гарантиране живота и физическото оцеляване на длъжника. В случая,
видно от текста на чл. 84 от ЗИНЗС, лишените от свобода имат право безплатно на
храна, облекло, обувки, здравно осигуряване, а съгласно чл. 129 от ЗИНЗС – и от
безплатни медицински грижи. Ето защо, базовите материални потребности, макар и
в семпъл вид се предоставят на лицата, търпящи наказание лишаване от свобода, безплатно и парични средства в точно тази насока не
са им необходими. Поради това и на база чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС на лишените от
свобода могат да се правят удръжки съгласно
действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се
възнаграждение. Този извод е маркиран и във възражението на Л., изготвено във
връзка с наложения запор на възнаграждението му по изпълнителното дело. Гарантирайки осигуряването на минимален жизнен
стандарт от държавата на лишените от свобода законодателят е определил, че
несеквестируемата част от доходите на тези лица не се определя съгласно текста
на чл. 446 от ГПК /, която е обща/, а според специалната норма на чл. 78, ал. 3
от ЗИНЗС, и тя представлява една трета от полагащото се възнаграждение, когато
не се касае за издръжка. Видно от правното основание, на което се базира
вземането на Министерство на правосъдието – чл. 16 от Закона за подпомагане и
финансова компенсация на пострадалите от престъпления, то същото не е издръжка.
В този смисъл верен е доводът на жалбоподателя, че има несеквестируема част от
доходите му, но тя не се определя по ГПК, а по ЗИНЗС и е една трета от полагащото се въззнаграждение. При преценката
дали е нарушено правилото за несеквестируемия размер на доходите по ЗИНЗС съдът
следва да съобрази дали е удържан дял по-голям от две трети от полагащото се
възнаграждение на лишения от свобода през претендирания период – 05.2018г. до
04.2019г. Съгласно заповед №ЛС-04-1373/23.08.2017
г. на Министъра на правосъдието, в изпълнение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2
от ЗИНЗС е определено лишените от свобода, които работят да получават 40 %
от МРЗ. Видно
от приложената справка - л.52 и л.53 от
изп. д. №43/2018г. по описа на ДСИ при ДРС, направените удръжки за запор по
своя размер не надхвърлят две трети от полагащото се възнаграждение на Л.. Това е така защото: през 2018г. Л. е
получавал на база МРЗ 510 лв., от която следва на основание чл. 78, ал. 2 от ЗИНЗС и заповед №ЛС-04-1373/23.08.2017 г. на Министъра на правосъдието, сочеща
че полагаемото възнаграждение е 40% от МРЗ и след 10% ДОД се формира чиста сума
от 183, 60 лв. Следва да се отбележи, че
размерът на възнаграждението, върху което могат да се правят удръжки, се
формира след като се приспаднат
дължимите данъци и осигурителни вноски, ето защо несеквестируемата една трета
от дохода на Л. през 2018г. се определя спрямо чистия му доход от 183, 60 лв. /т.е.
след приспаднат ДОД, а не 204 лв., което правилно е съобразено от КРС/, а за
периода на 2019г. чистия му доход, след
приспадане на 10% ДОД е 201, 60 лв. През 2018 г. правените удръжки за запори са
били в общ размер на 120 лв., а през 2019 г. - 130 лв., поради което за Л. са
оставали съответно 63, 60 лв. месечно
през 2018 г. и 71, 60 лв. месечно през 2019 г., които са не са по-малко от една
трета от чистия му месечен доход 1/3 от 183, 60 лв. е 61, 20 лв., а 1/3 от 201,
60 лв. е 67, 20 лв. Ето защо не е била накърнена несеквестируемата чрез удръжки
за запори по изпълнителни дела една трета от чистия му доход през процесния
период и съответно не е налице нарушение на нормата на чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС. Що се касае до оплакването, че ДСИ Т. не е
съобразил разрешението дадено в т. 3 от ТР
№2/2013 г. от 26.06.2015г., постановено по ТД №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва
да се отбележи, че видно от мотивите на тълкувателното решение същото определя
законосъобразното приложение на нормата на чл. 446 от ГПК, за което както
по-горе се посочи тя е неприложима в настоящия случай, тъй като той се урежда
съгласно постановеното в чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС, която е специална и която в
този и аналогични случаи дерогира прилагането на процесуалната норма на чл. 446
от ГПК. Ако казусът не засягаше частичната несеквестирумост на доходите, получавани от
лице полагащо труд в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“,
където на същите лица чрез държавния бюджет безплатно се осигурява минимален
жизнен стандарт – облекло, обувки, прехрана, медицински грижи и подслон, то
извън тази хипотеза прилагането на цитираното тълкувателно решение е
задължително за прилагане.
Ето
защо, настоящият съдебен състав на Окръжен съд - Кюстендил ще потвърди решение №480/09.07.2020г., постановено по гр. д.
№1729/2019г. по описа на Районен съд -
Кюстендил като законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК, съдът следва да присъди разноски в полза на Министерство на
правосъдието за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., за която
сума ще бъде осъден въззивникът Л.. Размерът на юрисконсултското възнаграждение
се определя от съда по Наредбата за заплащане на правната помощ и заплащането
му е поискано от процесуалния представител на МП с отговора на въззивната
жалба.
По обжалваемостта:
Съобразно
нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК и с оглед на
обстоятелството, че настоящото гражданско дело е с цена на иска под 5 000 лв.
/цената на иска е 690 лв./, то решението не подлежи на обжалване и е
окончателно.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№480/09.07.2020г., постановено по гр. д. №1729/2019г. по описа на Районен съд -
Кюстендил.
ОСЪЖДА М.В.Л., ЕГН:**********,
живущ в гр. П., с адрес за кореспонденция Затвор Бобов дол, гр. Бобов дол, ул.
„Васил Коларов“ № 1, ДА ЗАПЛАТИ на Министерство на правосъдието, с адрес гр. София, ул.
„Славянска“ № 1 сумата в размер на 150.00 лв. (сто и петдесет лева).
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач – ДСИ В.Т.,***, стая 15.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.