РЕШЕНИЕ
№ 634 28.11.2019 година град
Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II състав
На двадесет и девети октомври две хиляди и
деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА
ХРИСТОВА
Секретар: Катерина
Маджова
като разгледа докладваното от мл. съдия Христова
в.гр.д. №1461 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С Решение от 21.03.2019 г.,
постановено по гр.дело №2597/2018 г., РС Стара Загора, III граждански състав, е признал за установено по
отношение на И.Д.И. съществуването на вземането на „АРИИ“ ЕООД за сумата от
1441.47 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие в размер на
1263.47 лева и стойността на обучение на ответника в размер на 178 лева, както
и законна лихва от 08.02.2018 г. до изплащане на вземането, присъдени със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №485/13.02.2018
г. по ч.гр.д. №757/2018 г. по описа на РС Стара Загора. Присъдени са разноски
за заповедното производство в размер на 328.83 лева и разноски за исковото
производство в размер на 608.83 лева.
Със същото решение са отхвърлени
насрещните искове на И.Д.И. срещу „АРИИ“ ЕООД, както следва: 1) иск по чл. 55,
ал. ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата 178 лева, удържана за проведено обучение на
ответника; 2) иск по чл. 242 от КТ за сумата 510 лева, неизплатено трудово
възнаграждение за м. ноември 2017 г.; 3) иск по чл. 220, ал. 2 от КТ за сумата
1981 лв., обезщетение за неспазено предизвестие; 4) иск по чл. 224 от КТ за
сумата 570 лева, обезщетение за неползван платен годишен отпуск.
Решението е обжалвано от ответника И.Д.И.,
който счита същото за неправилно и незаконосъобразно. Счита уважените с него
искове за неоснователни и недоказани, като излага подробни съображения в тази
посока. Счита собствените си възражения и насрещни искове за основателни и
доказани, като се оплаква, че районният съд не е взел предвид и обсъдил
съображенията му, като е достигнал до погрешни и необосновани правни изводи.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият
– ищец „АРИИ“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа
становище за нейната неоснователност и недоказаност.
Съдът, след като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба на „АРИИ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Стара Загора, кв. „Казански“, бл. 44, ап. 6, срещу И.Д.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415
от ГПК вр. с чл. 220, ал. 1 от КТ и чл. 234 от КТ и чл. 86 от ЗЗД
да признае за установено съществуване на вземането му за сумата от 1441.47 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред РС Стара
Загора (08.02.2018 г.) до изплащането ѝ. Претендираната сума представлява
обезщетение за неспазен срок на предизвестие от 3 месеца за прекратяване на
основание на чл. 326, ал. 1 от КТ на трудово правоотношение по трудов договор
от 09.02.2017 г., изменен с допълнително споразумение от 20.10.2017 г., и
платена от ищеца сума за професионално обучение за придобиване от ответника на
професионална квалификация за професия „куриер“. За посочената сума е издадена
заповед по чл. 410 от ГПК по заповедно дело № 757/2018 г. по описа на РС Стара
Загора. Ищецът е навел твърдения, че страните сключили трудов договор на 09.02.2017
г. с уговорен 3-месечен срок на предизвестие за прекратяването му. На 14.11.2017
г. ответникът подал молба за прекратяване на договора, а на 27.11. писмено заявил,
че не желае да отработи предизвестието, като ще заплати неустойка съгласно
трудовия договор. Между страните било сключено споразумение и на ответника било
проведено професионално обучение, като според уговореното между тях, при
прекратяване на трудовия договор преди изтичане на 18 месеца от сключване му,
сумата за обучението в размер на 178 лева се възстановява от служителя. Поради изложеното
за ищеца възникнало вземането по чл. 220, ал. 1 от КТ за сумата от 1263.47 лв.,
представляваща три брутни трудови възнаграждения, и вземане за сумата от 178
лева, платена за обучение на ответника. За посочените суми била издадена
заповед по чл. 410 от ГПК. Претендирал е разноски.
Ответникът И.Д.И., в предоставения
му срок е оспорил исковете. Навел е твърдения за неоснователност на исковата
претенция, тъй като: срокът на предизвестие за прекратяването на договора бил
един месец; професията, за която е проведено обучението, се различавала от
длъжността, на която бил назначен с трудовия договор, длъжността му била
променена с допълнително споразумение чак през м. октомври 2017 г., като
работодателят не е ползвал професионалната му квалификация през целия срок на
трудовото правоотношение; липсвало правно основание за връщане на сумата за
обучението. Посочил е и съображение за недоказаност на претенцията, тъй като
молбата за напускане и обяснението, че не желае да спази предизвестието били
написани под натиск и заплахи от страна на работодателя.
Ответникът е предявил и насрещни
искове, както следва: за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск; за
връщане на удържаната му сума за професионално обучение; за неизплатен остатък
от трудово възнаграждение за м. ноември 2017 г.; за неспазено предизвестие.
Посочил е, че не е ползвал отпуск, а под натиск е написал молба за ползването
му със задна дата. Изложил е още, че реално не му е провеждано обучение, през
целия период на обучението е работил в склада на ответника, а не е посещавал
място на изнесено обучение. Твърдял е, че действително уговореното трудово
възнаграждение е било в размер на 800 лева, от които 340 лева следвало да се
изплащат по банков път, а 460 лева – в брой, като за последния месец е получил
само сума в размер на 290 лева по банков път. Сочил е още, че работодателят е
прекратил трудовото му правоотношение още на 28.11.2017 г., като не е изчакал
да изтече тримесечният срок на предизвестие. Претендирал е разноски.
По делото е приложено ч.гр.д. №757/2018
г. на РС Стара Загора, съгласно което същото е образувано по заявление по чл.
410 от ГПК вх. № 3870/08.02.2018 г. Със Заповед №485 от 13.02.2018 г. съдът е
разпоредил И.Д.И. да заплати на „АРИИ“ ЕООД сумата от 1441.47 лв., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 08.02.2018 г., до изплащането ѝ,
представляващи неспазено предизвестие за прекратяване на трудовия договор по
чл. 326 от КТ и споразумение за обучение от 13.02.2017 г., както и сумата от 328.83
лв., държавна такса и адвокатско възнаграждение. За така издадената заповед
длъжникът е уведомен лично на 26.04.2018 г., като уведомление е било залепено
на адреса му на 24.03.2018 г. На 04.04.2018 г. длъжникът е подал възражение
срещу издадената заповед. На 25.04.2018 г. заявителят е уведомен за
необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че
е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е представил
на 21.05.2018 г.
По делото са приети неоспорени от
страните писмен трудов договор от 09.02.2017 г., носещ подпис за страните по
него. От него се установява, че ищецът е възложил на ответника по трудов
договор и ответникът се е съгласил да изпълнява длъжността „администратор офис“
при основно месечно трудово възнаграждение от 460 лв. и допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит от 0.6% за всяка година, при
срок изпитване от 6 месеца в полза на работодателя.
По делото е прието неоспорено от
страните допълнително споразумение от 20.10.2017 г., съгласно което длъжността
на ответника е променена от „администратор офис“ в „куриер логистик“.
От приетите и неоспорени от страните писмени
доказателства (приложение към лицензия на център за професионално обучение към
„Еконт Експрес“ ООД; договор за професионално обучение на лица между Център за
професионално обучение „Еконт“ към „Еконт Експрес“ ООД, И.Д.И. и „АРИИ“ ЕООД;
споразумение за обучение от 13.02.2017 г. между „АРИИ“ ЕООД и И.Д.И.; фактура
№********** от 01.02.2017 г. за сумата 178 лв. и наименование на
стоката/услугата „такса обучение“; извлечение от разплащателна сметка на „АРИИ“
ЕООД с превод от 01.02.2017 г. в размер на 178 лв. с получател „Еконт Експрес“
ООД и описание: „такса за обучение към ЦПО Еконт И.И.“) се установява, че
ответникът Д. е бил обучен за професия „куриер“, като страните са се уговорили,
че при прекратяване на трудовия договор, преди да изтекат 18 месеца от
сключването му, сумата за обучението се възстановява от служителя.
По делото е прието неоспорено от
страните извлечение от разплащателна сметка на „АРИИ“ ЕООД, от която се
установява, че на 22.12.2017 г. е извършен банков превод в размер на 291.40 лв.
с получател И.Д.И. и описание: „работна заплата за м. ноември“.
От молба от 14.11.2017 г., носеща
подпис, положен за ответника, се установява, че ответникът е поискал да бъде
освободен от работа, считано от 15.02.2018 г. Видно от писмено изявление от
27.11.2017 г., носещо подпис на ответника, той заявява, че не желае да отработи
предизвестието във връзка с молбата за напускане и поради тази причина ще
заплати неустойка съгласно трудовия договор.
Приета е още молба
вх.№107/06.10.2017 г., носеща подпис на ответника, за ползване на платен
годишен отпуск в размер на 18 дни, считано от 06.10.2017 г. до 31.10.2017 г.
По делото са приети неоспорени от
страните два броя разписки, носещи подписа на ответника, за получаване на
трудовата му книжка на 23.02.2017 г. и на 1.12.2017 г.
От прието по делото и неоспорено от
страните заключение по назначената съдебно-икономическа експертиза, изготвена
от вещото лице след проверка при ищеца и запознаване с документи по делото, се
установява, че трикратният размер на брутното трудово възнаграждение на
ответника към датата на прекратяване на трудовия му договор с ищеца е 1440.06
лв. В допълнително заключение по съдебно-икономическа експертиза вещото лице е
посочило, че за времето на трудовото правоотношение на ответника се полагат 16
дни платен годишен отпуск съответно на времето (9.5 месеца), през което е
работил при ищеца.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл.
259 от ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му. Решението е допустимо – съдът е разгледал предявения
иск при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
Във въззивната жалба въззивникът
(ответник в производството пред районния съд) е навел аргументи за
недействителност на трудовия договор поради едностранна промяна на трудовите
функции и нарушения на императивни разпоредби на трудовото законодателство от
страна на работодателя. Сочи, че още с отговора на исковата молба е оспорил
действителността на трудовия договор. Тези съображения на въззивника не могат
да бъдат споделени.
Съгласно чл. 74 от КТ
недействителен е трудов договор, който противоречи на закона или на колективен
трудов договор или ги заобикаля. Обявяването на недействителността на трудовия
договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков
процес по трудов спор. По същия начин се обявяват за недействителни и само
отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов
договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението –
работодателят от една страна и работника от друга, има правен интерес от
обявяване на недействителността (така Решение №319 от 05.11.2013 г. по гр.д. №20/2013
г. на ВКС, IV ГО; Решение №81 от
25.02.2011 г. по гр.д. №930/2010 г. на ВКС, III ГО). По
недействителността на трудовия договор съдът може да се произнесе и без да е
предявен нарочен иск за нея по чл. 74 от КТ, преюдициално – по довод или
възражение на страните – в процес по искове, чиято основателност обуславя
(Решение №218 от 5.07.2011 г. на ВКС по гр.д. №775/2010 г., III ГО; Решение №176
от 17.03.2010 г. на ВКС по гр.д. №3022/2008 г., III ГО).
Такова възражение обаче по общите правила на гражданския процес следва да бъде
предявено още с отговора на исковата молба с оглед процесуалната преклузия по
чл. 133 от ГПК. Когато страната е пропуснала преклузивните срокове,
процесуалното ѝ право да сезира съда с възражението за недействителност
на трудовия договор (която има преюдициално значение спрямо съответния друг
иск) се преклудира в това производство. В настоящия случай това е сторено едва
с въззивната жалба, поради което е преклудирано и не следва да се разглежда от
въззивния съд.
За пълнота е необходимо да се
отбележи следното. Въззивникът твърди, че е налице едностранната промяна на
трудовите му функции от страна на работодателя, изразяваща се в несъответствието
между длъжността, посочена в трудовия договор с код по НКПД, и функциите и
задълженията, които е имал съгласно приложената към трудовия договор длъжностна
характеристика. Видно от длъжностната характеристика, сред основните длъжностни
задължения на длъжността „администратор офис“ са: приемане, отчитане и
съхраняване на пратки, пари и свързаните с това документи; управляване на
автомобил за изпълнение на поставени от ръководител офис задачи по доставка на
пратки, изпълнение на процедури и инструкции към тях за приемане на заявки,
трафик, складова дейност, куриерска услуга и др. на „Еконт Експрес“ ООД и др. Същите
са основните длъжностни задължения и на длъжността „куриер-логистик“, на която
е бил преназначен с допълнително споразумение към трудовия договор. Анализът на
длъжностната характеристика показва, че задълженията, които е поел при
сключване на трудовия договор и които твърди да са му били вменени, отговарят
на изложеното в длъжностната характеристика и на уговореното между страните, което
напълно опровергава твърдението за несъответствие и едностранна промяна на
трудовите функции. Несъответствието между кода по НКПД и наименованието на длъжността, вписано в трудовия
договор, не променя характера на работата или длъжността,
нито прави договора недействителен.
На следващо място в жалба, като
основание за недействителност на трудовия договор се поддържа, че е налице
нарушение на императивни разпоредби на КТ относно съществени клаузи на
трудовото правоотношение – работно време и трудово възнаграждение. Изложените
твърдения обаче не сочат на уговорки в трудовия договор, постигнати в нарушение
на императивни норми (които в противен случай биха били заменени с предвиденото
в тези норми съдържание), а на неизпълнение от страна на работодателя на
задълженията му по трудовото правоотношение – да заплаща в срок и в пълния
уговорен размер трудовото възнаграждение на работника или служителя, както и да
съблюдава работното време и почивните съгласно трудовия договор и правилата на
КТ.
Твърденията относно системна
промяна на работното време, промяна без основание на трудовото възнаграждение,
намаляване на работната заплата на формално основание и чрез глоби за
недоказани нарушения, вменяване на имуществена отговорност, работа в почивния
ден (събота) са направени за първи път пред въззивната инстанция. Твърденията
за неспазване на работното време и полагане на труд от 6:30 до 19-20 или 21
часа и за несъответствие на посоченото в трудовия договор и действително
уговореното трудово възнаграждение са останали недоказани. Единствените
доказателства за установяване на действителния размер на уговореното трудово
възнаграждение, чието събиране е поискал въззивникът, са свидетелски показания.
Съгласно разпоредбата на чл. 62 от КТ обаче, трудовият договор, с предписаното
в чл. 66 от КТ съдържание, елемент от което е и трудовото възнаграждение, се
сключва в писмена форма, която е условие за валидността му. Дори и при
едностранно изменение на трудовото правоотношение от работодателя, следва да е
налице писмен акт и този извод се налага от разпоредбата на чл. 66, ал. 5 от КТ, предвиждаща, че при всяко изменение на трудовото правоотношение
работодателят е длъжен при първа възможност или най-късно до един месец след влизането
в сила на изменението да предостави на работника или служителя необходимата
писмена информация, съдържаща данни за извършените промени. В случая за
доказване на твърдяната прикрита уговорка относно размера на трудовото
възнаграждение, е необходимо същата да отговаря на изискванията за нейната
действителност (т.е. писмена форма) съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, която предвижда, че ако страните прикрият сключеното между тях съглашение
с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са
налице изискванията за неговата действителност. Следователно, размерът на
трудовото възнаграждение не може да бъде установен без наличието на писмени доказателства.
Изложеното още веднъж подкрепя
извода за неоснователност на съображенията за недействителност на трудовия
договор.
Във въззивната жалба са приведени и
съображения относно недължимостта на сумата за обучение. Поддържа се, че
обучението е за професия „куриер“, която е различна от длъжността, на която е
бил назначен ответникът и за която не се изисква специално обучение. Сочи се,
че работодателят неоснователно е задължил служителя да се обучава професионално
за длъжност, която не е заемал първоначално. Твърди се, че тези възражения и
доказани обстоятелства не са били обсъдени от районния съд, който е достигнал
до погрешни и необосновани правни изводи.
Това оплакване не може да бъде
споделено. Районният съд в атакуваното решение е достигнал до извода за
дължимост на сумата от 178 лв., представляващи възнаграждение за проведено на
работника обучение, като е взел предвид всички събрани по делото доказателства,
които са еднопосочни в този смисъл. Ответникът не е доказал твърдението си, че
обучението не е провеждано реално. Доказано е от друга страна, че страните са
постигнали споразумение за провеждане не обучението, сключен е договор с
обучаващата организация, за проведеното обучение е съставена фактура и същото е
било заплатено от работодателя. Същевременно, съгласно уговорката в
споразумението за обучение, сумата се възстановява от работника/служителя при
прекратяване на трудовия договор преди изтичането на 18 месеца от сключването
му, какъвто е настоящият случай. От заключението на съдебно-икономическата
експертиза пък се установи, че същата сума не е удържана на работника от заплатените
му трудови възнаграждения. Тези изводи на първоинстанционния съд се споделят
изцяло от въззивната инстанция.
По отношение на насрещните искове
съдът намира следното.
Въззивникът И.И. е предявил
следните насрещните искове срещу работодателя си „АРИИ“ ЕООД: 1) иск по чл. 55,
ал. ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата 178 лева, удържана за проведено обучение на
ответника; 2) иск по чл. 242 от КТ за сумата 510 лева, неизплатено трудово
възнаграждение за м. ноември 2017 г.; 3) иск по чл. 220, ал. 2 от КТ за сумата
1981 лв., обезщетение за неспазено предизвестие; 4) иск по чл. 224 от КТ за
сумата 570 лева, обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Оплакванията
във въззивната жалба относно тях се изчерпват със съждение за добросъвестно
изпълнение от страна на въззивника на трудовите му задължения и за
основателност и доказаност на насрещните му искове. Твърди се общо, че неговите
възражения и доказани обстоятелства не са били обсъдени от районния съд, който
е достигнал до погрешни и необосновани правни изводи.
За да достигне до извод за
неоснователност на насрещните искове, съдът, макар и лаконично, е обсъдил
събраните доказателства. От заключението на съдебно-икономическата експертиза
се установява, че сумата от 178 лева не е удържана от трудовото възнаграждение,
същевременно е дължима и не са налице основания за връщането ѝ от
работодателя. Това е обосновало и отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата 178 лева, удържана за проведено обучение на ответника. От
приетото като писмено доказателство и неоспорено от въззивника извлечение от
разплащателна сметка на работодателя и от заключението на
съдебно-икономическата експертиза се установява, че трудовото възнаграждение за
м. ноември 2017 г. му е било изплатено, като същевременно не е доказан друг
действително уговорен размер на трудовото възнаграждение. Това е обосновало
отхвърляне на иска по чл. 242 от КТ за сумата 510 лева, неизплатено трудово
възнаграждение за м. ноември 2017 г. Недоказано е останало твърдението, че не е
използвал полагащия му се платен годишен отпуск, а оттам – и претенцията за
обезщетение за неизползването му. Недоказани са останали твърденията на
въззивника, че подписал редица документи, сред които и молбата за ползване на
отпуск, под натиск и заплахи от страна на работодателя. При първоинстанционното
разглеждане на делото не е посочил доказателства за установяване на това свое
твърдение. При тези съображения правилно е отхвърлен и искът по чл. 224 от КТ
за сумата 570 лева, обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Установено
по делото е, че въззивникът е изявил воля за неспазване на тримесечното
предизвестие за прекратяване на договора. Недоказано е останало твърдението му,
че е написал и тази молба под натиск и заплахи от страна на работодателя.
Поради това районният съд е отхвърлил и иска по чл. 220, ал. 2 от КТ за сумата
1981 лв., обезщетение за неспазено предизвестие.
Предвид изложеното въззивният съд
намира, че атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
В съдебно заседание пред въззивния съд
процесуалният представил на въззиваемата страна е претендирал разноски за
настоящата инстанция, но не е представила доказателства за такива, поради което
същите не следва да ѝ бъдат присъждани.
Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с
цена на иска до 5000 лв., поради което и настоящото решение е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Воден от горните мотиви, Окръжният
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 21.03.2019 г., постановено по гр. дело №
2597/2018 г. по описа на РС Стара Загора.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.