Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 04 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 19.02.2020
г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Л.Мирчев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 5251/20 г., намери за установено следното:
Частният обвинител (и
граждански ищец) Д.К.С. и неговият повереник (адв. А.Н.) са подали в срока и по реда на чл. 318,
ал.4 и чл. 319 НПК въззивна
жалба (и допълнение към нея), с която са оспорили постановената на 25.02.2019
г. оправдателна присъда по н.о.х.д. № 7695/10 г. на СРС (НО, 1 с.), с която
четиримата подсъдими (И.Е.А., с ЕГН: **********; П.Г.Г.,
с ЕГН: **********; Е.С.Е., с ЕГН: **********; и В.М.М.,
с ЕГН: **********) са били признати за невинни по съответно повдигнатите им
пред първата инстанция обвинения, както следва:
1) подс.
А.: по чл. 387, ал.2, вр. ал.1 НК – за това, като
началник група към СДВР-Охранителна полиция, около 16.30 ч. на 30.07.2008 г. в
гр. София да е превишил властта си, разпореждайки на подчинените му полицаи
(подсъдимите Г., Е. и М.) да задържат пострадалия С. (въпреки качеството му на
член на Европейския парламент), да му поставят белезници и да го отведат в
СДВР/05 РУ, което (според обвинителния акт) довело и до тежки последици;
2) подсъдимите Г., Е. и М.:
а)
по чл. 142а, ал.2, вр. ал.1, вр.
чл. 20, ал.2 НК – за това, в периода 16.30 – 17.00 ч. на 30.07.2008 г. в гр.
София, като лица от състава на МВР (полицаи към СДВР, отдел „Охранителна
полиция”), в съучастие (съизвършителство) по между си
и в нарушение на службата им, противозаконно да са лишили от свобода пострадалия
С. (чрез поставяне на белезници и отвеждане в СДВР/05 РУ), въпреки статута му
на член на Европейския парламент; и б) по чл. 131, ал.1, т.т. 1 и 2, вр. чл. 130, ал.1, вр. чл. 20,
ал.2 НК – за това на същото време и място, като длъжностни лица, отново в
съучастие (съизвършителство) съвместно да са
причинили при изпълнение на службата си лека телесна повреда (временно
разстройство на здравето, неопасно за живота) на представител на обществеността
(Д.К.С., член на ЕП) при изпълнение на функцията му (организиране на протестен
митинг на ПП „Атака”);
3) подс.
Г. – и по чл. 144, ал.3, вр. ал.2, вр. ал.1 НК, за това на посочените дата и място, като лице
от състава на МВР да се е заканил с убийство на лице, ползващо се с международна
защита (Д.К.С., член на ЕП) и отправената закана („Копеленце,
ей сега ще ти прережа гърлото”) да е възбудила у пострадалия основателен страх
за осъществяването й.
От допълнението на въззивната жалба (л.19-20 от в.н.о.х.д.) става ясно, че с
нея се атакува основно наказателната част на присъдата (доколкото е направено
искане четиримата подсъдими да бъдат признати за виновни от СГС) и не се
оспорва отхвърлянето на четирите граждански иска (в която част следва да се
приеме, че проверяваният съдебен акт е влязъл в сила). Съпоставката между
писмената жалба и доводите, изчерпателно развити от ч.о. С. в откритото
заседание пред СГС на 19.02.2020 г., сочи, че основните оплаквания могат да се
обобщят в две насоки: а) за съществени процесуални нарушения
при оценката на доказателствата, липса на обективност при анализа на
свидетелските показания, целенасоченото фаворизиране на обясненията на
подсъдимите за сметка на казаното от самия С. в качеството му на свидетел – все
пороци, които (според жалбоподателя) са довели до грешни изводи по фактите; и б)
за неправилно приложение на материалния закон, допуснато от Районния съд при
тълкуването на понятието „имунитет” за членовете на Европейския парламент,
което - като резултат - е довело до неверния извод, че задържането на С. не е
било „противозаконно”, респ. - не се явява и престъпно по чл. 387 и чл. 142а НК.
Срещу оправдателната
присъда не е подаден въззивен протест, а участвалият
пред втората инстанция прокурор от СГП се солидаризира с изводите на СРС,
пледирайки, че жалбата е неоснователна. Такава е и претенцията на четиримата
подсъдими, представлявани от общо упълномощения от тях защитник – адв. В..
СГС намери, че следва да
потвърди обжалваната присъда. Тя е правилна (като краен резултат), въпреки, че
дължимият по силата на чл. 339, ал.2 НПК отговор на всички доводи на
жалбоподателя С. налага в съответствие с чл. 337, ал.3 НПК да бъдат ревизирани
(съответно – и коригирани) част от мотивите, които първата инстанция е
изложила, за да оправдае четиримата подсъдими.
І.
В мотивите си Софийският
районен съд е извел „пред скоби” въпроса за годността на обвинителния акт, за
възможността му (при така предявените факти
и претендирани престъпления) да формулира ясно
предмета на доказване и така да даде възможност на страните в съдебното
производство (извън прокурора) пълноценно да реализират своите процесуални
права. Обсдъждайки проблема, първата инстанция (л.576
от н.о.х.д.) е заключила, че въпреки неяснотата по някои въпроси, касаещи съставомерните признаци на деянията, изготвеният от СРП
документ формално отговаря на изискванията по чл. 246, ал.2 НПК и е следвало да
бъде разгледан по същество.
Въззивният съд не може да се съгласи с този
извод.
За повечето от
предявените престъпления обвинителният акт съдържа редица неясноти, които по
дефиниция са направили защитата срещу него невъзможна в рамките на първоинстанционното съдебно следствие. Умишлено или не,
актът на държавното обвинение е бил изготвен така, че изначално да „минира”
възможността за осъждане на подсъдимите, дори описаните факти да бъдат
доказани. Първата инстанция е следвало да вземе отношение по този въпрос и
ползвайки отменения вече процесуален ред (в сила до 05.11.2017 г.) – да
прекрати съдебното производство, връщайки делото на СРП за отстраняване на
празнотите и неяснотите. Въпреки, че това не е било сторено, с присъдата си
Районният съд е гарантирал с по-голям интензитет правото на защита на
подсъдимите, защото при така предявените обвинения, той не е имал друга
възможност, освен да ги оправдае. Така например, подс.
И.А. е бил предаден на съд за „превишаване на властта си” (чл. 387, ал.2, вр. ал.1 НК), въпреки, че никъде в съдържателната част на
обвинителния акт няма пояснения каква е била конкретната му власт във
възникналата ситуация (с какви правомощия е разполагал) и с какво поведението
му я е „надскочило”. Неговите съпроцесници
(подсъдимите Г., Е. и М.) също са били поставени в ситуация да не знаят срещу
какво се защитават. Първото обвинение срещу тях (чл. 142а, ал.2 НК) е включвало
две юридически твърдения, които изобщо не са били надлежно предявени: а)
за „нарушение на службата им” (което – по смисъла на чл. 142а, ал.2 НК - е
предполагало ясно да се дефинира какви в случая са били служебните им
задължения на полицаи и кое от тях е
било игнорирано); и б) за това, че са лишили ч.о. С. от свобода „противозаконно”
(което, от своя страна, е налагало този съставомерен
признак да бъде запълнен с конкретика как е следвало
да процедират и защо поведението им се явява противоправно).
Няма никаква яснота и защо СРП избирателно е окачествила пострадалия С. като
„представител на обществеността” при обвинението по чл. 131, ал.1, т.1-2 НК
(доколкото е следвало да се посочи кои от дефинитивните критерии по чл. 93, т.3 НК са налице), нито защо е приела, че причинената му лека телесна повреда е
„при изпълнение на функцията му” (който признак, пък, при всички положения е
налагал да се очертае дали служебното качество на С. като член на ЕП му е вменявало
и функция да организира или да участва в политически митинги на територията на
Р. България). Непълно е било и самостоятелното обвинение срещу подс. Г. за извършената закана с убийство срещу ч.о. С.,
защото включеният в него квалифициращ признак относно пострадалия („лице,
ползващо се с международна защита” – чл. 144, ал.3 НК) разкрива редица бланкетни правила, които са изисквали не само да се разясни
дефиницията по чл. 93, т.13 НК, но и да се инкриминира относимото
към случая съдържание на съответния международен договор, по който Р. България
е страна.
Допусната в обвинителния
акт неяснота по горепосочените въпроси е предпоставила
риска при евентуална осъдителна присъда съдът за първи път в мотивите си да
обосновава наличието на съответните съставомерни
признаци, доразвивайки тезата на прокурора и по този начин – да внесе
съществено изменение в обвинението. С постановеното оправдаване на подсъдимите
обаче, първата инстанция е гарантирала защитата им в по-голяма степен. При така
възникналата процесуална ситуация, няма как от СГС да се иска да упражни
правомощието си по чл. 335, ал.2 НПК (с идеята делото да бъде върнато за
провеждане на първоинстанционно разпоредително
заседание и повторно произнасяне относно въпросите по чл. 248, ал.1, т.3 НПК),
защото признаването на А., Е., Г. и М. за невинни на практика е санирало (отстранило) нарушенията при формулиране на
обвиненията.
ІІ.
Проверката на въпросите
по самото същество на делото не налага инкриминираните факти да бъдат изследвани и преповтаряни изцяло, защото
голяма част от обстоятелствата, изяснени пред СРС, следва да бъдат споделени.
Първостепенният съд е приобщил всички необходими доказателства и ги е изследвал
съобразно задълженията си по чл. 13 и чл. 14 НПК. Допуснатото от него в с.з. на
08.05.2015 г. (л. 427 от н.о.х.д.) отстъпление от непосредственото начало (чл.
18 НПК) чрез директно приобщаване на
показания, събрани от предходния състав (относно свидетелите С., Л., В.,
Н., Н., Б., Г.,Р., М. и мн. др.) не е ограничило
състезателния характер на делото, защото е проведено след съгласие на всички
участващи страни и на основание (чл. 281, ал.1, т.5 НПК), което е зависело
единствено от тяхната воля. Аналогична е и хипотезата, възникнала при
прочитането на дадените пред разследващия орган (т.ІІІ, л. 34, 48, 55 и 79 от
д.п.) показания на свидетелитеП., Т., С.и Д., защото
възможността те да бъдат ползвани при постановяването на присъдата също е произтекла
от еднопосочното желание на страните (чл. 281, ал.5 НПК).
1.
Произнасянето по въззивната
жалба не налага при всички положения фактите по делото да бъдат преповтаряни в
цялост. Относно първото повдигнато обвинение – срещу подс.
И.А., по чл. 387, ал.2, вр. ал.1 НК (за разпореденото
от него задържане на ч.о. С. по време на инкриминираните събития), това е
безпредметно. Районният съд е приел за установено (л.568 от н.о.х.д.), а в
обясненията си (л.477 и сл. от н.о.х.д.) и самият подсъдим е потвърдил, че след намесата на частния обвинител при
възникналия конфликт между органите на МВР и протестиращите симпатизанти на ПП
„Атака“, именно А. (като ръководител на групата към СДВР/ОП) е разпоредил на
колегите си (подсъдимите Г., Е. и М.) да отведат С. в СДВР/05 РУ с поставени
белезници. Проблемът е, че за да оправдае подс. А. за
това деяние, първата инстанция се е задълбочила в ненужни детайли (правомерен
ли е бил арестът; съществували ли са пречки за него поради имунитета на С. като
евродепутат и т.н.), вместо да констатира най-същественото основание за това.
Ако към датата на деянието (30.07.2008 г.) държавните служители в МВР са били
сред специалните субекти, които могат да бъдат наказателно-отговорни по чл. 387 НК (вж. чл. 371, б. „в“ НК, в редакцията към ДВ, бр. 75/06 г.), то с последващите изменения в чл. 371, б. „в“ НК (ДВ, бр.53/14
г.) възможността да отговарят по посочения състав е била значително стеснена (и
сведена единствено до престъпления по гл. ХІІІ от Ос.ч. на НК, „…извършени във
военно време или в бойна обстановка или при участие в мисия или операция извън
страната или във връзка с бойни действия“.). Следователно, към момента на постановяване на
присъдата процесното деяние е било обхванато от
действието на чл. 2, ал.2 НК и то се е явявало непрестъпно. Не е съществувала и
процесуална възможност за преквалифицирането му в общо престъпление „по служба“
(чл. 282 НК): първо – поради неподсъдността му на районен съд; и второ – поради
съществуващи в този състав допълнителни субективни признаци (специална цел за
облага или вреда), които не са били инкриминирани по делото.
2.
Голяма част от фактите, свързани с обвинението
срещу подсъдимите Г., Е. и М. за
съучастническо (съизвършителско) противозаконно
лишаване от свобода на ч.о. С. (чл. 142а,
ал.2, вр. ал.1 , вр. чл.
20, ал.2 НК) чрез фактическия му полицейски арест в 16.30 ч. на
30.07.2008 г. (поставянето на белезници), вкарването му в
служебния автомобил (с рег. № ******) и неговото транспортиране до СДВР/05 РУ
(където престоял до около 17.00 ч. същия ден), са били приети за установени в
рамките на първата инстанция, потвърждават се от свидетелските показания и не
се оспорват дори от самите подсъдими. Конфликтните моменти по този пункт на
обвинението са сведени до въпроса допустим ли е бил арестът на С., при условие,
че към посочения период същият е бил член на Европейския парламент, и
респективно – „противозаконно“ по смисъла на чл. 142а НК ли е било задържането
му. В действителност, от неговите показания и от разказа на останалите
симпатизанти на ПП „Атака“, присъствали на инцидента, става ясно, че пред
полицаите той се е легитимирал като евродепутат и така е свел до знанието им
своя обществен статус. Районният съд обаче, е противопоставил на това
обстоятелство правното положение, че членовете на ЕП нямат абсолютен имунитет
срещу задържане, защото наказателната им неприкосновеност не важи при заварено
нарушение. В тази насока, от една страна
се е позовал на забраната членовете на ЕП да бъдат подлагани на задържане (чл.
8 от Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на ЕС) и в същото време – на
правилото, че не може да има позоваване на имунитета, когато член на парламента
бъде заловен на мястото на извършване на нарушението (чл. 9, ал.3 от цитирания
Протокол). Именно като „нарушение“ е било изтълкувано поведението на ч.о. С.,
който преди задържането му на процесния митинг е
демонстрирал агресия и ругатни срещу присъстващите полицаи, оценени като
„хулиганство, съпроводено със съпротива срещу орган на властта“ (чл. 325, ал.2 НК).
Черпейки аргументи от чл.
9, ал.1, б. „а“ от Протокол № 7, пред въззивната
инстанция самият частен обвинител възразява на така лансираната от СРС теза,
защото - според цитираната норма, на територията на собствените си държави
членовете на ЕП се ползват от имунитетите, регламентирани за националните
парламенти. Поради това твърди, че приложимата в случая разпоредба на чл. 70 КРБ е позволявала
задържане единствено при заварено тежко престъпление (чл. 93, т.7 НК), на който
критерий хулиганството не е отговаряло.
Доводите са
неоснователни.
Правилото по чл. 9, ал.3
от Протокол № 7 за привилегиите и имунитетите на ЕС е общо (генерално) и то
изключва наказателната неприкосновеност на евродепутатите при залавяне „… на
мястото на извършване на нарушението“, независимо дали деянието (нарушението) е
реализирано при прякото изпълнение на парламентарните им функции или при
пребиваването им на територията на тяхната собствена държава. Последното, дори
и да обуславя приложимост на местния (национален) режим за депутатския имунитет
(в случая – този по чл. 70 КРБ), не гарантира неприкосновеност срещу задържане
при престъпления, които не са тежки (чл. 93, т.7 НК). Така е, защото нормата на
чл. 9, ал.3 от Протокола ограничава включително и правилата за националния
имунитет. Което означава, че той е приложим по принцип в случаите на чл. 9,
ал.1, б. „а“ с всички негови особености, но не и с рестрикцията престъплението,
позволяващо задържане на лицето, да е тежко. Такова условие в чл. 9, ал.3 не е
регламентирано, защото идеята на нормата е да се гарантира защита на законния
ред от всякакви противоправни прояви (вкл. и
административни), допуснати от тази категория публични лица. Пълна протекция
срещу задържане или претърсване им е предоставена единствено на функционално
ниво – „във връзка с изразените от тях мнения, или подадените гласове при
изпълнение на задълженията им“ (чл.8 от Протокол № 7).
Казаното дотук мотивира въззивния съд да възприеме тезата на СРС, че арестът на
ч.о. С. за времето между 16.30 ч. и 17.00 ч. на 30.07.2008 г. е бил правомерен.
Извършвайки неговото задържане и транспортиране до СДВР/05 РУ, подсъдимите Г., Е.
и М. не са допуснали той да бъде лишен от свобода „противозаконно“ по смисъла
на чл. 142а НК. Голяма част от гласните доказателства по делото в
действителност обосновават, че в следобедните часове на процесните
дата и място С. си е позволил да прояви престъпно хулиганско поведение срещу
органите на МВР и именно това е наложило арестуването му. Неговата поява на
мястото на възникналия спор между полицията и останалите митингуващи
е довела до ескалация на напрежението. Отнесъл се е агресивно срещу органите на
реда, позволил си е да им държи сметка защо не допускат част от гражданите да
преминат загражденията, блъскал и бутал е някои от полицейските служители. В
тази насока непосредствено изслушаните от СРС обяснения на четиримата подсъдими
не са останали изолирани от другите доказателства. Данни за проявено от ч.о. С.
буйстване са били съобщени и от св. А.П.(л.454, гръб – л. 455 от н.о.х.д.).
Казаното от него кореспондира с версията на подсъдимите и логично е било прието
с доверие.
Възраженията на ч.о. С.,
че СРС неправилно е отнесъл към процесните събития
института на неизбежната отбрана (чл. 12 НК), дори да могат да бъдат частично
споделени, не биха подменили извода, че деянието на подсъдимите Г., М. и Е. е несъставомерно от обективна страна по чл. 142а НК. Когато
задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление, полицейските
органи реализират свое законно правомощие (регламентирано в чл. 63, ал.1, т.1
от действалия към инкриминирания период ЗМВР),
което не във всички случаи може да се отъждестви със защитно деяние срещу
непосредствено противоправно нападение. Принципните
разсъждения на първата инстанция, изведени от общоизвестните постановки в
цитираното П-12/73-Пл., в конкретния случай не могат да намерят приложение. Ако
арестът на С. следваше да се разглежда като вид защитно поведение в контекста
на чл. 12 НК, логично би възникнал въпросът, защо „състоянието на задържане“ е
продължило след като „нападението“ е било преустановено (разяснението, че срещу
приключило нападение не може да има „неизбежна отбрана“ фигурира именно в мотивната част на П-12/73-Пл.).
3.
Оправдателната част на
присъдата относно повдигнатите срещу подсъдимите Г., Е. и М. обвинения по чл. 131, ал.1, т.т.1 и 2 НК също следва
да бъде потвърдена. Като се остави настрана фактът, че абсолютната давност за
преследване на това престъпление отдавна е изтекла, първата инстанция правилно
е преценила, че обосновката на обвинението страда от такъв доказателствен
дефиниц, който не позволява да се формират еднозначни
изводи с изискуемия по чл. 303, ал.2 НПК стандарт. Тримата подсъдими са били
подведени под отговорност за съвместно (съучастническо) причиняване на
множество наранявания по тялото и крайниците на пострадалия, които са обективно
установени (чрез приетата СМЕ) и отговарят на критериите за лека телесна
повреда по чл. 130, ал.1 НК. Проблемът е, че не може да бъде установен точният
принос на подсъдимите към въпросните телесни увреждания. Така например, никъде
по делото не се твърди, че подс. М. (който също е бил
в полицейския автомобил) е нанасял удари срещу ч.о. С.. От друга страна, при
проведеното разпознаване в досъдебното производство (т.ІІІ, л. 74) С. изрично е
заявил, че идентифицираното от него лице Е.Е. не го е
удрял в колата, а само го е държал. Това логично поставя и въпроса единствено подс. Г. ли е предизвикал констатираните травми, но
приведените от СРС аргументи за оправдаването му могат да бъдат споделени:
първо – никой от свидетелите не оспорва, че още преди вкарването му в
полицейския автомобил ч.о. С. е бил удрян и наранен от неустановени с точност
полицейски служители, с които е влязъл в противозаконно съприкосновение; и второ
– за целите на осъщественото от подсъдимите Г. и Е. задържане на С. също е била
употребена физическа сила, но тя е била изцяло пропорционална (съответна) на
установената обстановка и хулиганското му поведение. Именно тук първата
инстанция е имала пълно право да третира действията на Г. и Е. като причиняване
на вреди при условията на чл. 12а, ал.1 НК. Що се отнася до инкриминираната
като вид увреждане травма в сгъвката на лявото коляно на пострадалия, обосновано е било
преценено, че тя е настъпила по време на престоя на С. в СДВР/05 РУ след удар
от друг (неустановен) полицейски служител и няма как да бъде вменена в
отговорност на някой от тримата подсъдими.
4.
Несъстоятелна е и
обвинителната теза, че при транспортирането на ч.о. С. в полицейския джип
спрямо него подс. Г. се е заканил с убийство (че ще
му пререже гърлото) и заканата би могла да предизвика у пострадалия основателен
страх за нейното реализиране (чл. 144, ал.3, вр.
ал.2, вр. ал.1 НК). Единственото твърдение в тази
насока се съдържа в показанията на самия пострадал (т.І, л. 68, гръб от
н.о.х.д.), чиято достоверност няма как да бъде проверена. И тримата подсъдими
са отрекли в обясненията си подобна фраза да е била изричана, но
първостепенният съд правилно е открил несъставомерността
на обвинението в друга насока. Дори въпросният инкриминиран израз да беше
доказан, изричането му при конкретните условия на време, място и обстановка не
би кореспондирало с обективните признаци на чл. 144 НК. Повече от ясно е било,
че подобни думи не биха могли да породят у ч.о. С. „основателен страх“ от
реализирането на заканата, защото е в разрез с всякаква житейска логика
полицейски служител, извършил демонстративен арест на задържано лице (публична
личност), да „пререже гърлото“ му по време на легитимното му транспортиране до
най-близкото поделение на МВР за доизясняване на случая.
Казано накратко,
съвкупността от множеството дефекти при описанието на отделните деяния в
обвинителния акт и липсата на несъмнени доказателства, които да подкрепят друга
част от обвиненията срещу подсъдимите правилно е наложило като единствено
възможен изход тяхното оправдаване. Ето защо, по изложените вече съображения и
на основание чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен
състав:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната й част Присъда от 25.02.2019 г.
по н.о.х.д. № 7695/10 г. на СРС, НО, 1 състав.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: