№ 184
гр. Варна, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Анета Н. Братанова
Магдалена Кр. Недева
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно търговско дело
№ 20213001000374 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa на С. ПЛ. Н., подадена чрез адв. П.И., против
решение № 260045 от 01.03.2021 г., постановено по т. д. № 18/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Варна, в частта, с която съдът е уважил подадения от „Първа
инвестиционна банка” АД иск с правно основание чл. 422 от ГПК и е приел за
установено, че в полза на „Първа инвестиционна банка” АД, съществува вземане от
ответника С. ПЛ. Н., въз основа на Договор за банков кредит № 014LD-R-002990 от
29.07.2013 г., с настъпил падеж на 27.07.2018 г., за следните суми: 8 372.13 евро –
просрочена главница, ведно със законна лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане, 5 058.06 евро – просрочени наказателни лихви съгласно
раздел – 2-ри, т. 10 от договора, изчислени за периода след 27.02.2016 г. до 17.02.2019
г., 1 298.37 евро – непогасена част от възнаградителни лихви, изчислени за периода
след 19.02.2016 г. до 27.07.2018 г., за които е издадена Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 2636 от 2019 г. по описа на Районен съд –
Варна.
В жалбата въззивникът излага доводи за неправилност на решението, поради
нарушения на материалния закон и необоснованост. Счита, че пред
първоинстанционния съд, ищецът не е провел пълно и главно доказване на правата, от
които черпи правния си интерес, нито е установил по категоричен начин наличието на
предпоставките за уважаване на исковата претенция, съгласно разпределената от съда
1
в доклада по чл. 146 от ГПК доказателствена тежест. Излага подробни доводи за липса
на новация. Твърди, че Договор за банков кредит № 014LD-R-002990 от 29.07.2013 г.
излиза извън автономията на волята и свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, и е
нищожен поради противоречие с добрите нрави. Релевира оплаквания за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Намира изразеното от
първоинстанционния съд становище, че формирането на главницата от начислени по
предходния договор лихви е допустимо и законосъобразно, за неправилно. Излага
доводи, че договорът от 2013 г. е сключен в нарушение на закона. Сочи, че е налице
нищожност на споразуменията за „служебно преоформяне” на дълга поради факта, че
вземането за изтекли лихви е било променено на главница, върху която се начисляват
лихви. Навежда аргументи, че е налице анатоцизъм. Счита клаузата за определяне на
размера на главницата по новия договор за нищожна и твърди, че като такава тя води
до нищожност и на обусловените от нея клаузи относно приетия нов погасителен план
и увеличение на възнаградителната лихва. Излага подробни съображения за
нищожност на договора от 2013 г. Намира начисляваните от банката мораторни лихви
за представляващи неустойка, с оглед, на което счита, че е налице прекомерност. В
условията на евентуалност, въззивникът прави искане съдът да съобрази наведениете
пред първоинстанционния съд възражения за недопустимост относно прибавяне на
изтекли лихви към нова главница, поради което счита, че дължимите от ответната
страна суми, следва да се изчислят като от новообразуваната главница в размер на
8 950 евро бъдат приспаднати задълженията за лихви по Договор за кредитна карта от
2008 г. в размер на 4 725.23 евро и задълженията на ответника бъдат преизчислени
спрямо получения размер на главница от 4 224.77 евро, и съгласно погасителен план от
таблица № 4 от ССЕ по делото, като бъдат съобразени от съда наведените доводи за
допусната забава по плащанията и изтекла погасителна давност. В тази насока се
уточнява, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК /19.02.2019 г./
задължението се състои от непогасена главница в размер на 3 469.07 евро; договорна
лихва в размер на 652.91 евро, представляваща сбор от непогасената по давност лихва
за периода 27.02.2016 г. до 27.07.2018 г., дължима по вноски от № 31 до № 60, съгласно
погасителен план на стр. 18, 19 и 20 от ССЕ; и наказателни лихви за просрочие в
размер на 1 445.66 евро, представляваща сбор от непогасената по давност лихва за
периода 27.02.2016 г. до 27.07.2018 г., дължима по вноски от № 31 до № 60, съгласно
погасителен план на стр. 18, 19 и 20 от ССЕ. Моли за отмяна на решението в
обжалваната част. Претендира разноски.
Няма доказателствени искания.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор от „Първа
инвестиционна банка” АД, чрез ю. к. Г.Д.. В същия се излагат доводи за нередовност и
неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че въззивникът не е изпълнил
императивните правни норми на чл. 260, т. 5 и 6 от ГПК. Въззиваемата страна счита, че
2
първоинстанционният съд е постановил решението си при спазване на материалния и
процесуалния закон. Намира, че обжалваното решение не страда от твърдените пороци.
Твърди, че в производството пред Окръжен съд – Варна са събрани и обсъдени всички
поискани от ответника доказателства. Излага доводи за неоснователност на наведеното
твърдение за нищожност на процесния договор за банков кредит. Инвокира доводи, че
процесният кредитен договор има самостоятелен характер на договор за потребителски
кредит, а не на допълнително споразумение, респективо спогодба по смисъла на чл.
365 от ГПК. Счита, че страните ясно и категорично са заявили волята си относно
всички клузи по договора, като същите са им били изначално известни. Сочи, че ССЕ
категорично установява, че за срока на действие на договора няма данни за
едностранна промяна от страна на банката – кредитор на стойностите на първоначално
уговорения по договора годишен лихвен процент, съответно няма промяна на размера
на посочените в погасителния план равни месечни погасителни вноски. Съобразно
изложеното, счита за правилен извода на първоинстанционния съд. Моли за
потвърждаване на решението.
Няма доказателствени искания.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е подадена в срок, от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
В проведеното о. с. з. на 09.11.2021 г., процесуалните представители на
въззивника поддържат жалбата. Молят за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната му част. Претендират разноски като представят списък по чл. 80 от ГПК.
В о. с. з. процесуалният представител на въззиваемото дружество поддържа
изложеното в отговора на въззивната жалба. Моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната
съвкупност, по вътрешно убеждение, в съответствие с правомощията си по чл. 269 от
ГПК и въз основа на приложимия закон, Апелативен съд - Варна приема за установено
следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422 от
ГПК, от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу С. ПЛ. Н., като кредитополучател за
установяване, че последният дължи на банката сумата от 17 885.28 евро, равняващи се
на 34 980.57 лева, състояща се от 8 372.13 евро просрочена главница по Договор за
банков кредит № 014LD-R-002990 от 29.07.2013 г., ведно с със законната лихва от
подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане, 5 860.93 евро
просрочени наказателни лихви съгласно договора, начислени за периода от 19.05.2014
г. до 17.02.2019 г. вкл., 3 652.22 евро просрочена договорна лихва за периода от
27.03.2014 г. до 27.07.2018 г., както и сторените разноски по ч. гр. д. № 2636/2019 г. по
3
описа на Варненския районен съд.
В исковата молба се сочи, че „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставила
на С. ПЛ. Н. главница в размер на 8 950 евро, с краен срок на погасяване 27.07.2015 г.
Подробно се описват условията, при които е сключен договорът. Ищецът излага още,
че длъжникът е допуснал забава на плащанията на 54 вноски по главница и 52 вноски
по договорна лихва, като е настъпил падеж на 27.08.2018 г., което е послужило като
основание за изискуемост и ликвидност на вземането на банката. Твърди, че е
депозирал заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК на 18.02.2019 г., пред Варненския районен
съд, за издаване на заповед за изпълнение. Последният е уважил искането с издадена
Заповед за изпълнение № 1341 от 19.02.2019 г. по ч. гр. д. №2636/2019 г. по описа на
Варненския районен съд. Сочи се, че в предвидения срок длъжникът е подал
възражение по реда на чл. 414 от ГПК, поради което Варненският районен съд е
указал на кредитора възможността му да предяви иск за съществуване на вземането.
В отговора на исковата молба ответникът С. ПЛ. Н., чрез адв. П.И., оспорва
предявената искова претенция като неоснователна. Твърди, че не е усвоявал лично
суми по Договор за банков кредит № 014LD-R-002990 от 29.07.2013 г. и не е бил
страна по предходно правоотношение по Договор за кредитна карта № 39PKO-A-
3127от 28.01.2008 г., на каквото основание е отпуснат кредитът съгласно т. 1 от
договора. Инвокира доводи за нищожност на процесния договор за банков кредит
поради липса на основание, невъзможен предмет и противоречие със закона. Счита, че
отпускането на парична сума на заемателя следва да е с определена цел и липсата на
такава обуславя нищожност на договора поради противоречие с повелителните
разпоредби на чл. 430, ал. 1 от ТЗ. Твърди се изначална недействителност на
процесния договор поради липса на съществените елементи на новацията – за
рефинансиране на стар дълг. Намира, че след като не е налице съществуващ дълг, не са
изпълнени основните предпоставки за настъпване на ефекта на обективната новация.
Излага подробно доводи за несъответствие на договора за банков кредит с
изискванията на ЗПК. Счита клаузите на чл. 4 и чл. 10 от Договор за банков кредит №
014LD-R-002990 от 29.07.2013 г. и чл. 1 буква м, чл. 4, чл. 6, чл. 11 от Общите условия
за неравноправни и нищожни поради противоречие с чл. 146 от ЗЗП. Твърди, че
същите не са индивидуално договорени. Прави възражение за погасяване на част от
претенцията с изтичане на петгодишна давност за главницата и тригодишна за лихвите,
считано от съответната падежна дата по погасителен план. Твърди погасяване на
всички вземания за главница пет години преди датата на подаване на заявлението, т.е.
преди 18.02.2019 г. Счита, че договорните възнаградителни лихви с настъпил падеж
18.02.2016 г. са погасени, а по отношение на наказателната лихва намира, че е са
погасени всички вземания по същата с настъпил падеж до 18.02.2016 г., тъй като се
начисляват за всеки просрочен ден.
4
Съгласно приложения по делото Договор за банков кредит № 014LD-R-002990
от 29.07.2013 г., страните са постигнали съгласие за усвояване на сумата от 8 950 евро
по разплащателна сметка на длъжника. Видно от съдържанието на договора за кредит е
посочено, че целта на кредита е за погасяване на съществуващи задължения по
Договор за кредитна карта № 39PKO-A-3127от 28.01.2008 г. Договорът е със срок на
усвояване до 23.08.2013 г. и краен срок за погасяване 27.07.2018 г. В т. 4 от същия е
уговорена годишна лихва в размер на базисния лихвен процент на банката в евро,
увеличен с надбавка от 10.01 пункта, като към сключването на договора за кредит
базисния лихвен процент възлиза на 7.99%. Посочен е и годишен процент на разходите
към същата дата от 21.62%, както и общата сума дължима по договора в размер на
13 980.10 евро. В т. 10 е уговорена лихва за просрочени задължения, съгласно раздел
II, т. 4 лихвен процент заедно с наказателна надбавка в размер на законната лихва,
считано от деня, следващ датата на падежа на вноската. Съгласно договореното между
страните банката си запазва правото да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Кредитополучателят се задължава да погаси задължението си по договор за кредитна
карта от 2008 г. и да закрие същата.
Приобщени са към доказателствения материал по делото Погасителен план -
Приложение 1 и Общи условия, неразделна част от договора. Съгласно двустранно
подписания погасителен план срокът на договора е 60 месеца, като месечните
погасителни вноски са анюитетни и са в размер на 228.39 евро. Уговорена е падежна
дата 27-мо число на всеки месец и че равните погасителни вноски включват лихва по т.
2 от договора и главница, като първата следва да се заплати на 29.07.2013 г., а
последната на 27.06.2018 г.
Видно от материалите по делото, Договорът за банков кредит е непроменен до
края на действието му, а именно до 27.07.2018 г.
Съгласно представеното извлечение от сметка по ч. гр. д. № 2636/2019 г. на
Варненския районен съд кредитът е в просрочие, считано от 27.02.2014 г. – общо 1817
дни към датата на подаване на заявлението /18.02.2019 г./. Към тази дата са просрочени
според кредитора 54 бр. погасителни вноски за главница и 52 бр.вноски за договорна
лихва. На базата на същото извлечение банката е подала пред районния съд
заявлението по чл. 417 от ГПК, с което е предявила вземането си спрямо С. ПЛ. Н. за
просрочена главница в размер на 8 372.13 евро, просрочена лихва за периода от
27.03.2014 г. до 27.07.2018 г., възлизаща на 3 652.22 евро, просрочена наказателна
лихва в размер на 5 860.93 евро за периода от 19.05.2014 г. до 17.02.2019 г.
Претендирана е и законната лихва от подаване на заявлението 19.02.2019 г. до
изпълнение на цялото задължение. Според извлечението кредиторът се позовава на
сключен между него и С. ПЛ. Н. договор за банков кредит на 29.07.2013 г. В
заявлението е посочено, че кредитът е изцяло усвоен на 29.07.2013г. в пълен размер от
5
8 950 евро, както и че е изискуем в цялост, поради настъпил падеж на 27.07.2018 г. и
неплащане на дължимите вноски по него.
Издадена е заповед № 1341 от 19.03.2019 г. за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ. Срещу същата е подадено бланкетно
възражение по чл. 414 от ГПК, в което длъжникът е посочил, че не дължи сумите,
претендирани със заявлението.
Към доказателствения материал по делото е приобщен и Договор за издаване
на револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт от 28.01.2008г.,
сключен между страните, ведно с Общи условия и проткол за получаване на картата,
всички подписани и от двете страни. От съвкупния анализ на приложените
доказателства по делото следва, че именно във връзка със същия е сключен договора за
кредит от 29.07.2013 г., по-конкретно с цел погасяване на съществуващите задължения
по договора за кредитна карта.
От заключението на допуснатата по делото ССчЕ, която съдът кредитира като
обективно, компетентно дадена и неоспорена от страните, се установява, че по силата
на сключения между страните договор за банков кредит от 29.07.2013 г. ищецът е
предоставил на ответника сумата от 8 950 евро, като на същата дата е усвоена сумата.
Кредитът в размер на 8 622.28 евро, с левова равностойност от 16 848.38 лева, е
отпуснат по разплащателната сметка на длъжника с IBAN BG37FINV91501015950785
за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта № 39PKO-A-
3127/28.01.2008 г. Към датата на сключване на договора за кредит от 2013 г.,
задълженията по предходния договор от 2008 г. възлизат на 16 848.38 лв., всички
възникнали в периода 2008 г. до юли 2013 г. Вещото лице е констатирало, че липсва
промяна в договорната лихва за времето на действие на договора. Безспорно
установена от експертизата е липсата на обслужване на кредита от кредитополучателя
след 19.05.2014 г. като платената общо сума възлиза на 1 712.71 евро, отнесени за
погасяване на редовна лихва, главница, просрочена лихва, просрочена главница и
лихва за просрочие на банкови такси. Според заключението, към последното
извършено плащане по договора е налице просрочена главницата от 313.08 евро, 63.55
евро редовна лихва и 8.05 евро лихва за просрочие /л. 90 от т. д. № 18/2020 г. на ВОС/.
В таблица № 5 към експертизата са отразени дължимите наказателни лихви, а в
таблица № 8 са посочени начислените от банката лихви по договора за кредит от
началото до последната падежна дата, като същите изцяло съвпадат с тези в
погасителния план към договора.
С допусната допълнителна ССчЕ по искане на ответника, вещото лице е
посочило от какви вземания е формирано задължението по договора за кредитна карта
от 2008 г., както и за отнасяне на погасителните плащания на картодържателя. От
заключението е видно, че на 29.07.2013 г. и на 30.07.2013 г. е извършен автоматичен
6
трансфер от сметката на С.Н., по която на два транша е усвоен кредита от 8 950 евро
към сметката, която обслужва кредитната карта.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда достига
до следните правни изводи:
По същество:
Предявен е иск за установяване съществуване на вземането на „Първа
инвестиционна банка” АД срещу С. ПЛ. Н. в общ размер на 17 885.28 евро, равняващи
се на 34 980.57 лева, състояща се от 8 372.13 евро просрочена главница по договора за
банков кредит от 29.07.2013 г., ведно с със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане; 5 860.93 евро просрочени наказателни
лихви съгласно договора, начислени за периода от 19.05.2014 г. до 17.02.2019 г. вкл.; 3
652.22 евро просрочена договорна лихва за периода от 27.03.2014 г. до 27.07.2018 г.,
както и сторените разноски по ч. гр. д. № 2636/2019 г. по описа на Варненския
районен съд.
От представените по делото доказателства се установява наличието на сключен
между страните договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с
чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка с титуляр С. ПЛ. Н., ведно
с Общи условия към същия. Доколкото това правоотношение е неоспорено от страните
и съдът не констатира неравноправни клаузи съобразно вмененото му служебно
задължение да следи за наличието на такива, то в случая следва да се приеме, че този
договор е възпроизвел действие между страните.
Видно от данните по делото, както и от събраните доказателства, се установява,
че по договора за кредитна карта и овърдрафт са налице непогасени задължения към м.
юли 2013 г., в размер на 16 848.38 лв. Във връзка с това страните са сключили Договор
за банков кредит № 014LD-R-002990 от 29.07.2013 г. Видно от представените писмени
доказателства и съгласно заключението по ССчЕ, сумата по кредита в размер на 8
622.28 евро, с левова равностойност от 16 848.38 лева, е усвоена, чрез превод по
банковата сметка на кредитополучателя, за погасяване задълженията му във връзка с
договор за кредитна карта от 2008 г., възникнали в периода 2008 г. до 2013 г. Безспорно
се установява, че длъжникът спрял да изпълнява задълженията си по договора за
кредит след 19.05.2014 г. От заключението на ССчЕ се установява, че платената от
кредитополучателя общо сума възлиза на 1 712.71 евро за погасяване на редовна
лихва, главница, просрочена лихва, просрочена главница и лихва за просрочие на
банкови такси.
На следващо място, действително следва да бъде съобразена нормата,
субсумирана в разпоредбата на чл. 107 от ЗЗД. Процесният договор за потребителски
кредит представлява нов договор, сключен между страните. Този извод следва от
7
посочената в договора за потребителски кредит и видна от клаузите му цел - да служи
за погасяване на предходни задължения на ответника към банката по договора за
кредитна карта.
Въззивникът оспорва наличието на новация по съображения, че е налице
признание на съществуващия дълг и разсрочване на плащането по него. Съдът взе
предвид цитирната в тази насока съдебна практика, съгласно която способите за
преструктуриране на отпуснат кредит, включително разсрочването му за облекчаване
на съществуващия дълг, при приспадане на вече платени задължения по договора, не
са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на
чл. 107 от ЗЗД.
В случая обаче, видно от съдържанието на процесния договор за кредит, не е
извършено само преструктуриране на първоначалните задължения по договорите за
кредитна карта, а е поет изцяло нов дълг, чиято цел е да погаси предходния. Налице е
също така преминаване от един вид банков продукт - този по договора за кредитна
карта към друг банков продукт - стандартен банков потребителски кредит, сключен
при съвсем различни условия и срокове от предходния договор за кредитна карта.
Овърдрафтът е договореност, при която на клиента се разрешава да тегли над баланса,
останал като кредит в текущата сметка, но само до определен лимит, а кредитът се
отнася до фиксираната сума, взета назаем за определен период, която се очаква да бъде
изплатена с лихва. Следва да се съобрази, че е налице съществена разлика в характера
и предназначението на Договора за банков кредит и Договора за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка. От съдържанието на договора за кредит е видно желанието на
страните да погасят старото задължение. Безспорно при обективната новация новият
елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема нов дълг с
нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Именно с
процесния договор за кредит длъжникът е поел задължение за разсрочено плащане на
една глобална сума, а не за погасяване на отделни суми – главница, лихви, такси и
комисионни, както е било уговорено в договора за кредитна карта. Предходното, в
съвкупност, неизменно води до изпълнение на необходимата цялост от
правопораждащи факти за наличие на обективна новация. Ето защо настоящата
съдебна инстанция намира, че с договора за потребителски кредит действително е
извършена обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като по новото
съглашение е извършена промяна, както на основанието, така и на предмета на
първоначалния договора за кредитна карта, като чрез новацията старият дълг е
погасен, а на негово място е възникнал нов.
За да е валидна новацията на дълга, извършена с процесния договор за
потребителски кредит, следва да са налице кумулатино следните предпоставки: от
8
обективна страна 1/. да има валидно възникнало съществуващо предишно задължение,
което да се погасява; 2/. да има валидно възникване на нов дълг на мястото на стария;
3/. да съществува разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете
задължения трябва да имат различен предмет, а от субективна страна страните следва
1/. да имат ясно изразено намерение и 2/. способност за новиране.
При изследване на горепосочените предпоставки настоящата съдебна инстанция
намира, че в случая всички те са налице. На първо място валидно е възникнал и
съществуващ към датата на сключване на договора за кредит от 2013 г. предходен дълг
по по-рано сключения договор за кредитна карта от 2008 г., които задължения са били
поети при различни условия - лихвен процент, срокове, начин на погасяване и
структура на дълга в сравнение с новопоетия дълг, поради което стария и новия дълг
имат различен предмет и основание.
На следващо място, настоящият съдебен състав намира за неоснователни
наведените оплаквания във въззивната жалба, че сключеният договор за банков кредит
излиза извън автономията на волята и свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от
ЗЗД, както и че е нищожен, поради противоречие с добрите нрави на основания чл. 26,
ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Съдът съобрази формираната съдебна практика на
касационната инстанция по въпроса относно критериите за установяване дали
договорни клаузи накърняват добрите нрави, обективирана в решение №
135/19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г. на ВКС, IІ т. о., ТК и в решение № 60080 от
16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о., ТК. Прието е, че съгласно
принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се
отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - аргумент от чл.
288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани
и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на
договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя,
търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на
договорите във връзка с дейността си трябва да положи най-голямата дължима грижа –
тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита
9
от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
сключените от потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи
в договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на потребителя,
тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Уговорките, които определят основния предмет на договора, сключен от потребител, и
не са индивидуално договорени, не могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и
разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Винаги кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата страна в
преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от
гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на
информираност. Правилно първоинстанционният съд е приел, че валидността на
клаузите в процесния договор следва да се прецени към момента на сключването му.
Видно от представения по делото заверен препис от Договор за банков кредит №
014LD-R-002990 от 29.07.2013 г., той съдържа всички съществени условия на чл. 22 от
ЗПК. В процесния случай подписвайки договора за кредит, кредитополучателят е
декларирал и че са му представени и е запознат с Общите условията на Банката за
кредити на физически лица и че приема тяхното приложение. Видно от двустранно
подписания погасителен план към договора, в същия са ясно очертани основните
елементи по възникналото облигационно отношение между страните, като в табличен
вид са разграфени съответните задължения и срокове за изпълнение по тях. На базата
на съвкупния анализ на доказателствата по делото съдът намира, че няма данни
кредиторът да се е договарял във вреда на кредитополучателя, тъй като последният е
имал възможност на база на предоставената му от ответната банка информация
относно кредита да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи
разумна преценка.
С оглед гореизложеното и на базата на установената фактическа обстановка,
настоящият състав намира и възраженията за неравноправност на клаузи от договора,
с които са уговорени лихвите за неоснователни. Също така от заключението дадено по
ССчЕ се установява, че за времето на действие на договора липсва промяна в
договорната лихва.
На следващо място относно третата предпоставка от фактическия състав на чл.
107 от ЗЗД - да съществува разлика между погасеното и новосъздаденото задължение,
като двете задължения трябва да имат различен предмет, съдът препраща към вече
изложените съображения относно промяна, както на основанието, така и на предмета
на първоначалния договора за кредитна карта, като счита, че чрез новацията старият
дълг е погасен, а на негово място е възникнал нов.
Съгласно доктрината последиците от подновяването не настъпват по право. Те
10
са функция на намерението на страните към момента на възникване на новия дълг
/animus novandi/. Намерението за подновяване означава, че страните желаят уговорката
за прекратяване на стария дълг и тази за създаване на новия дълг да са свързани по
такъв начин, че възникването на новото задължение да цели заместване на старото
задължение. Това намерение не може да се предполага, а трябва да се извлече чрез
тълкуване на уговорките между страните съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД /така
Калайджиев, А., Облигационно право, Обща част, Шесто издание, Сиби, С., 2013, с.
553/. В процесния договор за кредит, с оглед на очертания предмет и посочените
задължения на кредитополучателя, ясно и недвусмислено е изразена волята на
страните, старият дълг по договора за кредитна карта да бъде погасен чрез теглене на
нов заем, различен по вид и условия.
По отношение на възраженията, че с извършената новация е допуснат
анатоцизъм, по съображения, че наред с главницата по стария дълг, към главницата по
новия дълг са прибавени лихви и така са преобразувани в нова главница, върху която
са начислени лихви, като така е осъществено капитализиране на лихви, съдът намира
следното:
В съдебната практика безспорно се приема, че уговорката в допълнителни
споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница
на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от 33Д, който е допустим само
при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ, но не и по отношение
на физически лица, каквото качество има длъжника, като преструктурирането на дълга
съглано чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите
експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск
/отм./, не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на
изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от 33Д. Това означава, че липсва каквато и да е правна
възможност по сключени с физически лица договори за кредит да се допуска
начисляване на лихви във лихви. Отделно от това обаче в съдебната практика се
приема, че олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавянето им
към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не
представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от 33Д.
В процесния случай не се касае до допълнително споразумение към договора за
кредитна карта, т. е. не е налице преструктуриране на дълга по него, а поемане на
изцяло нов дълг, различен от предходния или с други думи е налице извършена
обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Изрично уговорената в договора за
потребителски кредит цел е погасяване на съществуващи задължения на длъжника по
договора за кредитна карта досежно дължимия кредитен лимит. По новия договор за
кредит погасяването му е уговорено чрез анюитетни вноски, които включват два
11
компонента: част от главницата и част от възнаградителната лихва. По своя правен и
икономически характер последната представлява цена или още възнаграждение, което
се заплаща на кредитора за ползването на предоставените от него парични средства, за
разлика от мораторна лихва, която е тази, която се дължи при забавено изпълнение на
парично вземане. С оглед на гореизложеното съдът счита, че чрез рефинансирането на
стария дълг със сключването между страните на нов договор за потребителски кредит
не е извършено капитализиране на лихви, поради което не е извършвано и забраненото
от закона начисляване на лихви върху лихви /анатоцизъм/.
Последица от новацията, която засяга старото правоотношение е
едновременното прекратяване на всички акцесорни права и задължения, включително
всички обезпечения по стария дълг, както и възраженията на длъжника, които е имал
по старото правоотношение. В процесния случай с договора за кредит е налице
новиране на старото задължение на длъжника. Същият е поел задължение за
покриване на един цял дълг без да са относими отделните пера, които са го формирали.
Следователно възраженията, че е налице прибавяне на изтекли лихви към нова
главница и съответно анатоцизъм, се явява неоснователно. В този смисъл
неоснователни се явяват и възраженията във въззивната жалба, направени в условията
на евентуалност, че следва бъдат приспаднати задълженията за лихви по Договор за
кредитна карта от 2008 г. в размер на 4 725.23 евро, а оттам и оплакването, че размерът
на дължимата главница по договора за банков кредит към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК /19.02.2019 г./ е в размер на 3 469.07 евро.
На следващо място, съобразно наведените във въззивната жалба възражения за
наличие на прекомерност на неустойка, настоящият съдебен състав намира следното:
неустойката, предвидена за неизпълнение на парично задължение, има за цел да
обезпечи изпълнение на задължението и да служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Освен обезщетителна и
обезпечителна, тя има и санкционна функция, като целта е да се стимулира
изпълнението и превентира допускане на неизпълнение. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й функции /т . 3 от Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк.
дело № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС/.
В процесния случай страните са се договорили отговорността за забавено
плащане да бъде не само обезщетение за изправната страна, но и същевременно да
бъде и санкция за изпадналия в забава. В т. 10 от процесния договор за банков кредит е
предвидена санкция при просрочие на изплащането на вноски от страна на
кредитополучателя или недостиг на авоари по сметката, наказателна надбавка към
договорената възнаградителна лихва. Санкцията за просрочие на плащането се явява
като надбавка над посочения лихвен процент в раздел II, т. 4 от договора и е в размер
12
на законната лихва. Видно от предходното, в настоящия случай уговорената неустойка
не излиза извън присъщите й функции. Размерът на наказателната надбавка не
накърнява принципа на справедливостта, с което да води до накърняване на добрите
нрави. Уговорената неустойката като определен процент над възнаградителната лихва
изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели, но не предвижда неоснователно
разместване на блага. В тази връзка са и правните изводи на ВКС по Решение № 89 от
02.10.2019 г. по т. д. № 1214/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС.
По изложените съображения, настоящата съдебна инстанция намира, че напълно
обосновано окръжният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит, с
който между страните е извършена обективна новация по чл. 107 от ЗЗД, не е
нищожен, а валидно е обвързал страните, доколкото е налице валидно сключен
предходен договор за кредитна карта, чиито задължения са погасени именно със
средствата, отпуснати с новия договор за кредит.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези
на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове, в тази обжалвана
част, то първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и
законосъобразен.
По разноските:
Съобразно изхода от спора разноски се дължат в полза на въззиваемото
дружество „Първа инвестиционна банка” АД. Същото претендира заплащането на
юрисконсултско възнаграждение, но в преклузивния срок не е представен списък по
чл. 80 от ГПК и доказателства за сторените разноските. Съгласно Тълкувателно
решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВСК няма пречки
списъкът с разноските да бъде инкорпориран, както в исковата молба, така и в
жалбата като част от нея, ако страната счита, че направените към този момент разноски
изчерпват разходите й по водене на делото. В конкретния случай страната е заявила в
открито съдебно заседание, че претендираният разход във връзка с производството
пред въззивната инстанция представлява юрисконсултско възнаграждение. В случая не
е необходимо страната да представя доказателства за направените разноски, доколкото
правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при
благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в полза на въззиваемото дружество
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, определен по реда на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение в обжалваната част е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено. В останалата необжалвана част
същото е влязло в законна сила.
Водим от горното, съдът
13
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260045 от 01.03.2021 г., постановено по т. д. №
18/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. ПЛ. Н., ЕГН: **********, гр. Варна, да заплати на „Първа
инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, със седалище – гр. София, район „Изгрев“,
бул. „Драган Цанков“ № 37, сумата в размер на 300 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 8
от ГПК.
В необжалваните осъдителни части първоинстанционното решение е влязло в
законна сила.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1,
респективно ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14