РЕШЕНИЕ

 

№ ...............

гр.София, 05.07.2016 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в публичното съдебно заседание на пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                                       

при участието на секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17145 по описа за 2013 год. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по искова молба на М.Л.Д., с която срещу К.Й.П. са предявени осъдителни искове по чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 20000.00 лв., представляваща дължима част от сума по споразумение от 16.03.2010 г., която е следвало да бъде заплатена не по-късно от 31.12.2010 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 145.00 лв.- лихва за забава върху сумата претендирана по споразумението, предявен като частичен от цялото вземане 14500.00 лв. за времето от 31.12.2010 г. /крайният срок по споразумението за заплащане на сумата/ до 28.11.2011 г. /датата на предявяване на иска/ и установителни искове срещу К.Й.П., Ц.А.П. /в която част производството е прекратено с определение от 16.11.2016 г./ и Е.К.Й. за искове по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване спрямо ищеца – кредитор недействителността по отношение на ½ от сключения от ответника – длъжник К.Й.П. договор за дарение на недвижим имот от 30.12.2009 г., оформен с нотариален акт № 117, том І, рег.№ 4106, дело № 98/30.12.2009 г. на нотариус Д.Д. с рег.№ 117, по силата на който прехвърля по време на брака си с Ц.А.П. /втория ответник/ собствеността върху апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********на третия ответник Е.К.Й., тъй като сделката го уврежда като кредитор.  

Ищецът подържа твърдения, че съгласно споразумение от 16.03.2010 г. между М.Л.Д. и К.Й.П., последният се задължил да възстанови дадената му в периода м.10.-м.12.2009 г. в заем сума 30000.00 лв. /по банков път/ или да плати сумата 60000.00 лв., както следва: сумата 10000.00 лв. не по –късно от 31.08.2010 г. и сумата 50000.00 лв. не по-късно от 31.12.2010 г. Поддържа, че на 30.12.2012 г. П. е превел сумата 30000.00 лв., с което е върнал дадения заем.

Твърди, че на 30.12.2009 г. К.П. е дарил заедно със съпругата си Ц.П. собствения им недвижим имот – апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********на дъщеря си - третия ответник Е.К.Й..

Ищецът отправя искане, съдът да постанови решение, с което да осъди ответника К.Й.П. да му заплати сумата 20000.00 лв., представляваща дължима част по т.ІІ, пр. последно от споразумението, сумата 145.00 лв.- лихва за забава, предявен като частичен от цялото вземане 14500.00 лв. – лихва за забава върху дължимата сума по споразумението за времето от 31.12.2010 г. /крайният срок по споразумението за заплащане на сумата/ до 28.11.2011 г. /датата на предявяване на иска/, както и да признае за установено спрямо ответниците К.Й.П., Ц.А.П. и Е.К.Й., че сключения от ответника – длъжник К.Й.П. договор за дарение на недвижим имот от 30.12.2009 г., по силата на който прехвърля по време на брака си с Ц.А.П. /втория ответник/ собствеността върху апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********на третия ответник Е.К.Й. е недействителен по отношение на ½ от имота, тъй като сделката го уврежда като кредитор.

В срока по чл.131 ГПК ответниците изразяват следното становище  по исковете: Оспорват исковата молба като нередовна, като излагат подробно становище. Оспорват исковете по основание и размер. Оспорват сумата 30000.00 лв. да е била получена от първия ответник през 2009 г. в т.ч. и чрез банков превод. Поддържат твърдения, че през 2005 г. след пенсионирането на първия ответник същият започнал да извършва дейност по покупко-продажби на земеделски земи в района на гр.Каварна и гр.Шабла с оглед инвестиции. По това време цената на такива земи бележела динамичен ръст на повишение. Тази информация първия ответник споделил с бащата на ищцата – Л.Д.. Последния му възложил приживе закупуване на земя за неговата дъщеря – ищцата, след което да бъде извършена препродажба, като с разликата формирана като печалба да бъде закупен апартамент за ищцата. В изпълнение през 2006 г. първия ответник получил с два превода сумата 30000.00 лв. К.П. договорил земеделска земя в с.Крапец, но ищцата не искала да бъде закупена на нейно име, поради което реализирал покупката на свое име. По това време цените на имотите рязко спаднали и първия ответник не могъл да продаде земята в с.Крапец, както и да реализира печалба. Предложил на ищцата да й прехвърли собствеността върху имота, но тя отказала. Ищцата отправила претенции за връщане на предадената му за инвестиция сума в двоен размер. Оспорват претенциите по чл.135 ЗЗД с възражения, че договорът за дарение е бил сключен преди подписване на споразумението, на което ищецът основава претенциите си. Излагат твърдения, за това че притежават други имущества и не целят увреждане на ищеца, доколкото в производството бъде установено, че ищецът е кредитор на поддържаното основание.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, обсъди направените от страните доводи, съгласно разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По претенцията с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД:

Правото на ищеца да получи заплащане на неустойка по чл.92 ЗЗД /мораторна неустойка/ предпоставя наличие на валиден договор с ответника и в частност на клауза за неустойка, неизпълнение от страна на ответника на задължението му да върне сумата, след посочения срок и липса на правоизключващи отговорността за неустойка обстоятелства. Неустойката цели да обезщети вредите, претърпени от страна по договора, като размерът им е предварително определен, а наличието на претърпени вреди не е необходимо да се доказва от страната, която търси заплащането на неустойка.

Страните не спорят и се установява, чрез представеното споразумение от 16.03.2010 г., сключено между М.Л.Д. и К.Й.П., че последният се задължил да възстанови дадената му в периода м.10.-м.12.2006 г. в заем за инвестиране сума 30000.00 лв. /по банков път/ или да плати сумата 60000.00 лв., както следва: сумата 10000.00 лв. не по –късно от 31.08.2010 г. и сумата 50000.00 лв. не по-късно от 31.12.2010 г. С оглед твърденията на ищеца и при тълкуване на сключения между страните договор /споразумение/ по реда на чл.20 ЗЗД, съдът намира че в производството се установи, че поетото задължение по раздел ІІ от споразумението за връщане на сумата 60000.00 лв. включва както главното задължение по заемното правоотношение в размер на 30000 лв., така и акцесорно задължение в размер на 30000 лв. за компенсация при забава връщането на сумата по главното задължение – мораторна неустойка. Съдът намира, че сключеното споразумение притежава характеристиките на спогодба чиято уредба се съдържа в чл.365 ЗЗД доколкото страните – кредитор и длъжник с взаимни отстъпки едновременно са създали и изменили съществуващите между тях облигационни отношения във връзка с предоставения заем, като същевременно са договорили задължение за мораторна неустойка поради забава в плащането на сумата по заема.

Възражението на ответника, че споразумението е било сключено при заплашване на П. от страна на ищцата и нейни близки остана недоказано в производството съобразно правилата на чл.154, ал.1 ГПК- при пълно и главно доказване - без съмнение /. Според указаното в чл.30 от ЗЗД, заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Страната по договора може да претендира унищожаването му на основание чл.30 ЗЗД само когато насрещната по договора страна или друго лице са възбудили в нея основателен страх - страх за живота, здравето, честта или имуществените й интереси, каквито факти по делото не са установени. Твърдението, че майката на ищцата /Ц.Д./ е отправяла заплахи към съпругата на К.П.- Ц.П. и тяхната дъщеря Е.Й. /ответници в производството/ съдът намира че се установи чрез показанията на свидетелите Л.А.Й.и Г.Х.Б.. Както установява свидетелят Л.А.Й.зимата на 2009 г. е имало неприятна сцена /скандал/ за около 5-10 минути между възрастна ниска, по – пълничка жена с характерен нос и Е. и Ц. /ответниците/ на една автобусна спирка. Жената им крещяла, че са крадци, че нейната дъщеря има връзки с руската мафия и следи детенцето на Е., тъй като дължат пари но нейната дъщеря /на възрастната жена/.

Чрез показанията на свидетеля Г.Х.Б. се установи, че майката на ищцата Ц.Д. и ответницата Ц.П. са работили заедно в едно детско заведение /ясла/ в гр.Враца. Свидетелят сочи, че през 2010 г. Ц.Д. е влязла в детската ясла, като е започнала да вика директора П. /вероятно ответницата/, е мошеничка, както и че дъщерята на Ц.Д. е свързана с руската мафия и ще бъдат взети мерки по отношение на синът на ответницата, който е в Лондон, тъй като го следили. В резултат, П. се разстроила и викали линейка от Спешна помощ. Свидетелят Б. сочи и друга сцена между П. и Д., която обаче се случила средата на 2010 г. /т.е. след подписване на споразумението на 16.03.2010 г.

Така установените, чрез посочените гласни доказателства обстоятелства обаче не водят до категоричен и несъмнен извод, че К.П. е подписал споразумението на 16.03.2010 г. поради упражнена спрямо него /неговите близки/ психическа принуда-заплашване, както и че именно тази принуда е мотивирала неговото съгласие с постигнатото споразумение и съответно полагането на подпис, а не съществуващите облигационни отношения между ищцата и ответника и тяхното последващо уреждане, чрез споразумението. В подкрепа на този извод е и установеното погасяване чрез плащане на сумата 30000 лв. от ответника на ищцата, извършено на 30.10.2012 г.,т.е. след сключване на споразумението.

Възраженията на ответника, че сумата 30000 лв. не му е била предоставена в заем, а само с цел инвестиране за закупуване на имот на ищцата по възлагане, съдът намира за недоказани и съответно неоснователни. От една страна предмет на спора по образуваното производство не е сумата 30000 лв., която страните не спорят, че е била предоставена от ищцата на първия ответник на основанието посочено в съставения писмен документ. Последното, доколкото осъдителната претенция на ищеца касае сумата 30000.00 лв., която страните са договорили в раздел II като компенсация за забава на плащането на получената и съответно предадена сума 30000 лв. в периода м.10.-м.12.2006 г. От друга, доколкото при тълкуване волята на страните по споразумението се установи, че основание за предаване и съответно получаване на сумата 30000.00 лв. е било именно заем с цел инвестиране. Съставеният частен документ с характеристики на диспозитивен в частта на отразяване на волята на страните, а в частта на отразяване на факта на даване и получаване на сумата – свидетелстващ /удостоверителен/ не бе опроверган в производството и съдът следва да зачете неговата формална доказателствена сила за посочените обстоятелства. Освен това в съставеният документ ответникът е удостоверил неизгодни за себе си факти, поради което съдът следва да приеме за доказани същите.

Вида на сделката се определя от нейното съдържание -действителната обща воля на страните, а не от това, как е наименована от тях. Тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД - отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и практиката и добросъвестността. В този смисъл е изразеното становище и в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 151 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 409/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.

Чрез удостоверяване волята на страните в съставеното споразумение, съдът намира че е прекъсната давността за главното вземане произтичащо от заем 30000 лв. по см. на чл.116, б»а» ЗЗД доколкото в случая длъжникът е признал съществуването на задължението си към този момент в т.І от споразумението. В посочения смисъл е и постановеното Решение № 105 от 05.06.2014 г. по т.д. № 1697/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК. В последното е изразено стантовище, че признанието по чл.116, б»а» ЗЗД не е признание за възникване на задължението, произхода или размера му, а за съществуване на задължението към момента на самото признание, при условие, че е извършено до изтичане на срока на погасителната давност и е отправено до кредитора или негов представител.

Страните не спорят и се установява, чрез приложената вносна бележка, че на 26.10.2012 г. /след подписване на споразумението/ ответникът К.П. е заплатил на ищцата сумата 30000.00 лв., като в съставения платежен документ е посочил, че това са «получени пари за закупуване на земеделска земя». Както бе посочено по-горе основанието за размяна на посочената престация се явява установено и съответно доказано чрез приложеното споразумение. Доколкото съставената вносна бележка притежава характеристики на частен диспозитивен документ, в който ответника е отразил изгодни за себе си факти същият не обвързва съда да приеме така отразеното основание за размяна на престация с оглед правилата на чл.178 и чл.180 ГПК. При отчитане обаче на извършеното плащане, съдът намира че следва да съобрази указаното в разпоредбата на чл.76, ал.1, пр.1 ЗЗД, че плащането на сумата 30000 лв. е погасило задължението по заемното правоотношение /посочено в т.І от споразумението и включено в глобалното задължение по т.ІІ от споразумението/, което страните не спорят, че е било свързано с инвестиция при закупуване на имоти.

По изложените съображеня, съдът намира че в производството се установи договарянето на мораторна неустойка в сключеното споразумение /т.ІІ/ имаща за цел да обезпечи и обезщети вредите на кредитора ищец от късното изпълнение на задължението по заемното правоотношение – връщане на предоставената в заем сума 30000 лв. Установи се нейният размер 30000 лв. опредЕ.глобално върху общото задължение. Доколкото не се установи заплащане на сумата от страна на ответника, съдът намира че осъдителния иск по чл.92 ЗЗД следва да бъде уважен.

По възражението за изтекла погасителна давност за вземането за мораторна неустойка:

Вземането за неустойка се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок по силата на чл.111, б»б» ЗЗД. При съобразяване разпоредбата на чл.114 ЗЗД и договорения краен срок за плащане на сумата 50000 лв. – 31.12.2010 г. съдът намира че към момента на подаване на исковата молба – 28.11.2013 г. този тригодишен срок не е изтекъл. При определяне датата на изискуемост на задължението за мораторна неустойка съдът съобрази втория посочен срок за плащане 31.12.2010 г., тъй като както бе посочено след подписване на споразумението е било извършено доброволно погасяване на задължението за връщане на заетата сума в размер на 30000 лв. на 30.10.2012 г., т.е. 10000 лв. с краен срок на плащане 31.08.2010 г. и 20000 лв. с краен срок на плащане 31.12.2010 г. Последното при съобразяване волята на длъжника отразена в платежния документ и правилата на чл.76, ал.1 ЗЗД.

По отношение на релевантния за изхода на спора въпрос „Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал. 1 ГПК дали спира и прекъсва погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането?” е налице образувано тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС по което към настоящия момент не е постановено решение. С оглед становището на настоящия състав и предвид наличието на произнасяния по този въпрос, съдът намира че към момента на подаване на исковата молба за предявената първоначално част от вземането 300 лв. от общо вземане 30000.00 лв. е била прекъсната давността за цялото вземане, в т.ч. и непредявената част от него в размер на 29700 лв. Изводът се основава на изричното указание дадено в исковато молба от ищеца, че предявява иск за част от вземането си в размер на 300 лв. при общо посочен размер на вземане за мораторна неустойка 30000 лв. Доколкото в хода на процеса е извършено увеличение на размера на предявената претенция по реда на чл.214 ГПК от 300 лв. на 20000 лв. съдът намира че давността се счита прекъсната за посочения размер 20000.00 лв. по силата на чл.116, б»б» ЗЗД. Поради това, възражението на ответника, че не дължи заплащане на мораторна неустойка, поради погасяването на това вземане по давност, съдът намира за неоснователно доколкото след прекъсване на давността по силата на чл.117, ал.1 ЗЗД почва да тече нова давност.

За обосноваване на този извод съдът съобрази следното:

Съобразно дадените разяснения с решение № 610/9.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на делото. В този случай, с влизане в сила на решението по частичния иск е формирана сила на пресъдено нещо за вземането в предявения размер, а непредявената част не е била включена в предмета на делото и остава извън пределите на СПН. Така приетото разрешение, както е посочил съда, не би могло да се приложи към втората хипотеза - увеличение на иска в хода на производството по делото. Съдът е разяснил в решение № 3205/25.12.1972 г. по гр. д. № 2364/72 г. на I г. о., че при увеличение на иска, правните последици, свързани с предявяване на иска, настъпват от увеличението на иска за новозаявената част. В това решение изрично е направено разграничение между хипотезите, от една страна - иск, предявен като частичен, и поискано увеличение в течение на производство и предявяването на иск с една цена, защото ищецът е считал, че такъв е обемът на правата му и след това поискан по-висок размер на цената, и от друга - когато ищецът е заявил правата си в пълния им обем, но цената е приблизително опредЕ.поради затруднение да бъде посочена точно. От своя страна в решение № 589/23.06.2008 г. по т. д. № 211/2008 г. на ВКС, ТК е приел, че исковата молба прекъсва давностния срок само за вземането, предявено с частичния иск, а за останалата непредявена част давността не е прекъсната.

С оглед така дадените разяснения със задължителен характер и предвид нормата на чл.115, б”ж” и чл.116, б”б” ЗЗД, съдът намира, че при подаването на исковата молба на 28.11.2013 г. пред СРС, 50 състав по гр.д.№ 49381/2013 г. давността за цялото вземане не е била прекъсната, а само за предявената частична претенция – за сумата 300.00 лева. По време на процеса обаче е била спряна давността за остатъка от вземането с оглед въведеното изключение във връзка с правата на страната, заявила своето вземане като частичен иск, да предприеме увеличение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК, като въведе в предмета на спора и останалата непредявена част, в случая 30000.00 лева. С предявяване на частичния иск, както е прието в решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, І т. о., спира течението на давностния срок по чл. 115, ал. 1, б."ж" ЗЗД за цялото вземане, което спиране следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск; Тези последици настъпват в случай, че искът би могъл да се квалифицира като частично предявен, т. е. в исковата молба ищецът е посочил основанието и пълния размер на дължимата престация, а не само частично предявеното искане. В съобразителната част на решението е изяснено, че спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б."ж" ЗЗД е относимо към вземането и съответно, ако размерът на иска е увеличен в хода на съдебното производство, то изменението ще е предприето по време, когато давност за вземането не тече, а началният момент, спрямо който се преценява спирането на давността за окончателно прецизирания размер на вземането, включително за сумите, с които искът е увеличен в хода на висящия процес, е датата на предявяване на иска. Правните последици от спирането на давността настъпват за заявеното от ищеца в исковата молба вземане. С оглед така изложените правни изводи, съдът намира че правните последици от спирането на давността за увеличената в хода на процеса част от вземането – 20000.00 лева по образуваното производство са настъпили по отношение на остатъка от непредявеното вземане – 19700 лева, тъй като ищецът по проведеното производство е предприел увеличение на иска в посочения размер.

По отношение претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 145 лв., предявена като частичен иск от общо вземане в размер на 14500 лв., представляваща лихва за забава в размер на законната за периода от 31.12.2010 г. до 28.11.2011 г. върху дължимата по т.ІІ от споразумението сума 30000 лв. съдът намира следното:

Доколкото в случая се претендира заплащане на мораторна неустойка, договорена като глобална сума в т.ІІ от споразумението и същата обезпечава изпълнение на задължението по т.І за връщане на дадената в заем сума в размер на 30000 лв., то, кумулативното искане за заплащане на лихва за забава, макар и за посочения период съдът намира за недопустимо с оглед характеристиките на обезщетенията за вреди от забавено изпълнение по чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и направения избор от кредитора – да претендира неустойка за забавено изпълнение на главното задължение по т.І. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение № 68 от 09.07.2012 г. по т.д. № 450/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. В същото е изразено становище и че при извършен избор на кредитора да претендира и неустойка за забавено изпълнение и лихва за забава в размер на законната последната е дължима само при по-висок размер на лихвата, т.е.  за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва. Този извод не може да бъде формиран по настоящето производство доколкото, както бе посочено в сключеното споразумение е предвиден глобален размер на мораторна неустойка за забавено връщане на сумата 30000 лв. по заемното правоотношение без определяне на срок на забавата. Поради това, съдът намира че следва да отхвърли като неоснователна претенцията за сумата 145 лв., предявена като частичен иск от общото вземане 14500 лв.

По претенцията по чл.135, ал.1 от ЗЗД:

Искът по чл.135 от ЗЗД е правен способ за защита на кредитора срещу разпоредителните действия на длъжника, с които последният намалява или обременява имуществото си, предназначено, съгл. чл.133 от ЗЗД да служи за удовлетворяване на кредиторите, и по този начин създава опасност за реализиране вземането на кредитора. Основателността на иска е обусловена от кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на чл.135, ал.1 от ЗЗД, а именно: качеството на кредитор на ищеца преди извършване на сделката, извършването на правно действие от длъжника, с което имуществото му се е намалило, увреда на кредитора и че длъжника е знаел за увреждането. Качеството кредитор е обусловено от наличието на действително вземане, което по правило трябва да е възникнало преди извършване на увреждащото действие от длъжника и да съществува при извършването му. Ирелевантно за спора по чл.135 от ЗЗД е дали вземането е ликвидно и изискуемо към момента на осъществяване на разпоредителната сделка – достатъчно е да е възникнало, да е действително, и да не е погасено чрез някой от предвидените в закона правни способи.

Качеството кредитор на ищеца, съдът намира че се установи в производството, чрез представеното и обсъдено по-горе споразумение от 16.03.2010 г., с което ответникът К.Й.П. е признал съществуването на парично задължение към ищеца произтичащо от договор за заем за сумата 30000 лв., което не е било погасено към момента на сключване на договора за дарение 30.12.2009 г. Кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което поначало има вземане, без да е установено със съдебно решение, като в процеса по чл. 135 от ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими от закона доказалствени средства. В този смисъл е и Решение №45/ 01.06.2011г. по гр. д №450/2012 г. Г.К., на ВКС, III Г. О.

С оглед гореизложеното съдът приема, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска- качеството кредитор на ищеца.

Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие, което уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора. Безспорно е , че с договора за продажба на недвижимия имот първия ответник е намалил своето имущество, което несъмнено би затруднило удовлетворяването на кредитора.

Според чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за удовлетворение на неговите кредитори и той посочва върху какво иска да се насочи изпълнението. В съответствие с чл.154, ал.1 от ГПК ответниците не ангажираха доказателства за наличие на друго имущество, с което кредитора да се удовлетвори.

Така, в производството не бе спорно и се установи, че с договор за дарение на недвижим имот от 30.12.2009 г., оформен с нотариален акт № 117, том І, рег.№ 4106, дело № 98/30.12.2009 г. на нотариус Д.Д. с рег.№ 117, К.Й.П. /ответник в производството/ прехвърля по време на брака си с Ц.А.П. собствеността върху апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********на Е.К.Й. /ответник в производството/.

Третата предпоставка за възникване на правото по чл.135 от ЗЗД има субективен характер, а именно: при възмездни сделки наличие на знание, че кредиторът ще бъде увреден с опредЕ.разпоредителна сделка. В случая намира приложение установената презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, според която знанието за увреждане на приобретателя се предполага до доказване на противното при наличие на близко родство-съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, между третото лице и длъжника. В случая се установи, че дарения /ответник в производството/ Е.К.Й. е дъщеря на дарителя К.Й.П., т.е налице е знание и у двамата ответници за увреждането на кредитора. Презумпцията е оборена. Възраженията в обратния смисъл, съдът намира за неоснователни.

По изложените съображения, съдът намира че по делото се доказа кумулативното наличие на всички предпоставки на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД, поради което същият следва да бъде уважен и да бъде обявена за недействителна по отношение на ищеца в една част прехвърлителната сделка между ответниците, обективирана в договор за дарение на недвижим имот от 30.12.2009 г., оформен с нотариален акт № 117, том І, рег.№ 4106, дело № 98/30.12.2009 г. на нотариус Д.Д. с рег.№ 117, по силата на който К.Й.П. прехвърля по време на брака си с Ц.А.П. собствеността върху апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********на ответника Елена К.Й. по отношение на притежаваната от него част от имота – ½ ид.ч.

С решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/14 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 639 от 06.10.2010 г. на ВКС, ІV решение № 328 от 23.04.2010 г. по гр. д. 879/10 г. на ВКС, ІІІг.о., решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС, ІV г.о., с решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр. д. 754/09 г. на ІV г.о. и др. постановени по реда на чл.290 ГПК, съставите на ВКС са приели, че всяко отчуждаване на длъжниково имущество намалява възможността за удовлетворяване на кредитора, като иска по чл.135 ЗЗД е основателен в случаите, при които длъжникът се лишава от свое имущество или извършва други правни действия, затрудняващи удовлетворяването на кредитора. Прието е още, че длъжникът не разполага с възражение, че притежава друго имущество, извън разпореденото, тъй като той не разполага с правната възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества кредиторът ще насочи своето принудително изпълнение. Така при недобросъвестност на длъжника, кредиторът ще има правната възможност да насочи своето принудително изпълнение и срещу имота предмет на иска по чл. 135 ЗЗД. С тези решения, а и с редица други, тъй като в тази насока практиката на ВКС е еднозначна е прието, че съобразно разпоредбата на чл.133 ГПК за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество - дали с обезпеченото в негова полза или с друго такова. С посоченото решение № 639/10 г. съставът на ВКС, ІV г.о. изрично е приел, че знанието на длъжника за увреждане е установено винаги когато същият знае, че има кредитор, като увреждащо действие е всяко и всеки правен и фактически акт, с който се засягат правата на кредитора. Тази задължителна практика, която настоящият състав споделя налага извод, за това че винаги отчуждаването на длъжниково имущество води до обективно намаляване възможностите на кредитора да се удовлетвори, както и че осъществената сделка с длъжниковото имущество е увреждаща, поради това, че за удовлетворяване на дълга служи цялото длъжниково имущество и длъжника не разполага с правна възможност да посочва, от коя движимост или недвижимост следва да се удовлетвори кредитора.

Поради това, съдът намира предявените искове по чл.135 ЗЗД за основателни.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК в тежест на ответниците следва да бъдат възложени сторените от ищеца разноски в общ размер на 2957.70 лв. съобразно приложения списък по чл.80 ГПК. Искането за ответниците за намаляване размера на присъжданото адвокатско възнаграждение с оглед действителната правна и фактическа сложност при условията на чл.78, ал.5 ГПК съдът намира за неоснователно доколкото предвидения в чл.7, ал.2, т 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер 2518 лв. / само по искът по чл.135 ЗЗД/ превишава договорения размер 2000 лв.

По изложените съображения, СГС

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА К.Й.П.,ЕГН ********** с адрес *** да заплати на М.Л.Д., ЕГН ********** с адрес гр.София, ж.к.**********, действащ чрез адв.С.Б. от САК, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата 20000.00 - /двадесет хиляди/ лв., предявен като частичен от общо вземане 30000 лв., представляваща дължима мораторна неустойка по т.ІІ от споразумение от 16.03.2010 г. за забава при заплащане на сумата 30000.00 лв., представляваща задължение по договор за заем по т.І от споразумението от 16.03.2010 г. която неустойка е с посочен краен падеж на плащане 31.12.2010 г.

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявеният от М.Л.Д., ЕГН ********** с адрес гр.София, ж.к.**********, действащ чрез адв.С.Б. от САК срещу К.Й.П.,ЕГН ********** с адрес ***, иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата сумата 145 лв., предявена като частичен иск от общо вземане в размер на 14500 лв., представляваща лихва за забава в размер на законната за периода от 31.12.2010 г. до 28.11.2011 г. върху дължимата по т.ІІ от споразумението от 16.03.2010 г. сума 30000 лв.

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА на осн. чл.135, ал.1 от ЗЗД, по отношение на М.Л.Д., ЕГН ********** с адрес гр.София, ж.к.**********, действащ чрез адв.С.Б. от САК, прехвърлителната сделка на недвижим имот- договор за дарение на недвижим имот от 30.12.2009 г., оформен с нотариален акт № 117, том І, рег.№ 4106, дело № 98/30.12.2009 г. на нотариус Д.Д. с рег.№ 117, с който дарителят К.Й.П.,ЕГН ********** дарява по време на брака си с Ц.А.П. на дарения Е. К.Й., ЕГН ********** собствеността върху «Апартамент № 3 със застроена площ от 96.253 кв.м., находящ се в гр.София, ж.к.**********, на втори етаж, при съседи на жилището: от изток – коридор, от запад – фасада, от север – ап.№ 4, от юг-ап.№ 2, отгоре – ап.№ 7, отдолу – магазини, заедно с избено помещение № 3 с площ от 11.620 кв.м.» ПО ОТНОШЕНИЕ НА ½ ИД.Ч. ОТ ТАКА ОПИСАНИЯ ИМОТ, поради това че с тези действия длъжника К.Й.П.,ЕГН ********** го уврежда като кредитор.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, К.Й.П.,ЕГН ********** и Е. К.Й., ЕГН ********** *** да заплатят на М.Л.Д., ЕГН ********** с адрес гр.София, ж.к.**********, действащ чрез адв.С.Б. от САК сумата от 2957.70 лв.- деловодни разноски за тази инстанция съобразно уважената част от исковете.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 СЪДИЯ: