№ 4446
гр. София, 15.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110118517 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Ищцата И. С. Б. чрез адв. Д. Г. – АК-Ловеч, е предявила срещу ответника
„**********“ АД искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143,
ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 124, ал. 1 ГПК, както следва:
за прогласяване нищожността на чл. 27 от Договор за потребителски
кредит № 982793/15.08.2023г., предвиждащ заплащане на неустойка за недадено
обезпечение;
за прогласяване нищожността на чл. 10 от Договор за потребителски
кредит № 982793/15.08.2023г., предвиждащ заплащане на разходи за събиране на
просрочени вземания;
за прогласяване нищожността на чл. 28 от Договор за потребителски
кредит № 982793/15.08.2023г., предвиждащ заплащане на допълнителна неустойка за
неизпълнение на задължение по договора в размер на 1 % от просрочената сума.
Ищцата твърди, че на 15.08.2023г. сключила по реда на ЗПФУР с ответника описания
по-горе договор за предоставяне на потребителски кредит в размер на 1500,00 лева, които
следвало да се върнат в срок от 24 месеца при 36% лихва и 42,58% ГПК. Посочено било, че
общата дължима за връщане сума е 2305,96 лева. Според чл. 17 от Договора заемателката
следвало в тридневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения – поръчител, който да отговаря на завишени персонални и
имуществени изисквания, описани в исковата молба, или банкова гаранция. Според чл. 27 от
Договора при неизпълнение на това задължение се дължала неустойка в размер на 0,9% на
ден от стойността на усвоената сума. Тази неустойка била включена в погасителния план,
като по този начин сумата, която трябвало да се върне, възлизала на 5234,30 лева.
Обосновава се, че клаузата, предвиждаща заплащане на описаната неустойка, е нищожна,
тъй като тя е последваща сключването на договора и няма присъщите на неустойката
функции. Целта ú била да се заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПКр и нормата на чл.
33, ал. 1 ЗПКр. Тя нямала обезщетителна функция, тъй като не зависела от неизпълнението
на главното задължение по договора и не обезпечавала същото, а единствено генерирала
допълнителна печалба за заемодателя. Неустойката обективно се дължала независимо от
1
това, дали заемателят изпълнява или не задълженията си по договора да връща в срок
дадената в заем сума и лихвите към нея. Уговорката по недопустим начин прехвърляла на
заемателя-потребител последиците от неизпълнението на задължението на заемодателя-
търговец да извършва предварителна проверка на платежоспособността. Начинът, по който
била уговорена, реално предпоставял начисляването на неустойка, тъй като даването на
исканите обезпечения било обективно невъзможно. Потребителката нямала възможност да
влияе върху клаузите на договора. Същите били неравноправни. Нищожна поради
противоречие с чл. 10а ЗПКр и чл. 33 ЗПКр била клаузата на чл. 10, предвиждаща заплащане
на разходи за събиране на просрочените задължения. Поради противоречие с чл. 33 ЗПКр
била нищожна и клаузата на чл. 28 от Договора, според която заемателката дължала
допълнителна неустойка за неизпълнение в размер на 1% от просрочената сума на ден.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**********“ АД чрез адв. Х. Н. – АК-
Разград, е подал Отговор на исковата молба, вх. № 187950/07.06.2024г. на СРС, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Сключването на договора било потвърдено
от потребителката. Оспорват се изложените в исковата молба твърдения за недействителност
на клаузата за неустойка, като същата съответствала на нормативните изисквания,
установената практика и на присъщите ú функции. Останалите оспорени клаузи също били в
съответствие със закона и добрите нрави. Неустойката била дадена за обезщетяване на
вредите, изразяващи се в необезпечаването на заема и неговото изпълнение. Клаузата била
индивидуално уговорена и затова равноправна.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „**********“ АД чрез адв. Х. Н. – АК-
Разград, е предявил срещу първоначалната ищца И. С. Б. насрещни искове с правно
основание по чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждането ú
да му заплати сумата от 1452,84 лева, представляваща дължим и неплатен остатък от
главницата по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, №
982793/15.08.2023г., ведно със законната лихва от подаването на насрещната искова молба
/07.06.2024г./ до окончателното ú изплащане, както и сумата от 627,79 лева, представляваща
договорна лихва върху главницата за периода 15.08.2023г.-07.06.2024г. Твърди, че с
ответницата сключили Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, №
982793/15.08.2023г. С отпуснатите суми били погасени служебно задълженията на Б. по
предходен кредит, а остатъкът ú бил предоставен чрез изплащането му на каса в ИзиПей.
Тъй като тя не платила повече от два месеца задълженията си по договора, то вземанията
били предсрочно изискуеми и дължими в посочените в насрещната искова молба размери.
В срока по 131, ал. 1 вр. чл. 211, ал. 2 ГПК ответницата по насрещния иск И. С. Б.
чрез адв. Д. Г. – АК-Ловеч, е подала Отговор на насрещна искова молба, вх. №
378904/25.11.2024г. на СРС, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Позовава се
на вече изложените в исковата молба аргументи по повод недействителността на клаузата за
неустойка. Обосновава, че договорът за кредит и приложенията към него, ако и да отговарят
формално на изискванията на ЗПКр, не съответстват на същите, тъй като съответните
стойности, посочени в договора, не съответстват на действителните. Вписаният лихвен
процент и ГПР не били реални, още повече, че в ГПР следвало да се включи и сумата за
неустойка. Затова и не били посочени по ясен и разбираем начин лихвата, ГПР и общата
сума, която следвало да се върне. Договорът бил нищожен, включително с оглед наличието
на въведена конструкция, чиято цел била да прикрие действителните разходи по него.
В насроченото по делото публично съдебно заседание ищцата и ответница по
насрещните искове не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен
вид, като предявените от нея искове се поддържат, а насрещните се оспорват. Ответникът и
ищец по насрещните искове се представлява от адв. Н., който оспорва първоначално
предявените искове, съответно поддържа насрещните такива.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú,
предявените насрещни искове и становището на ответницата по тях, съобразявайки
събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и
вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба и насрещната искова молба са подадени от надлежно легитимирани
страни при наличие на правен интерес от производството, като предявените с тях искове са
2
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по исковете с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл.
124, ал. 1 ГПК е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките,
установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В
тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на
предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между
страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил
наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. По предявените насрещни
искове доказателствената тежест е за ищеца по тях, който следва да установи сключен между
страните договор, включително дадено съгласие на потребителя, действителност на
договора, предоставяне на отпуснатата в заем сума, настъпване на падежа/предсрочната
изискуемост. В тежест на ответника по насрещните искове е да установи плащане на
задължението, съответно обстоятелствата, които го освобождават от това задължение. Извън
това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Страните не спорят, че между тях е сключен по реда на ЗПФУР Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, № 982793/15.08.2023г. със съдържание
съобразно представените по делото разпечатки. Страните също така не спорят, че ищцата е
получила дадената в заем сума от 1500,00 лева /л. 97/.
С Договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, № 982793/15.08.2023г.
заемодателят „**********“ АД е предоставил на заемателката И. С. Б. в заем сумата от
1500,00 лева при годишна лихва от 36% и вписан ГПР 42,58%. Съгласно погасителния план
към договора отпуснатата в заем сума от 1500,00 лева следва да се върне за 24 месеца на
вноски с падежи от 15.09.2023г. до 15.08.2025г. с размер на месечната вноска от 218,10 лева /
с включена неустойка/ при общо дължима сума по кредита 2305,96 лева без неустойка, а с
неустойка – 5234,30 лева. Съгласно чл. 10 от Договора страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски от страна
на заемателя ще принуди кредитора да направи разноски за събирането на просрочените
вземания. В случай, че потребителят забави заплащането на погасителна вноска, същият
дължи на кредитора такса от 10,00 лева, представляващи направените разходи за събиране
на просрочените задължения. Тази такса се начислява за всеки един отделен погасителен
период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено. Всички начислени
такси по този ред не могат да надхвърлят сумата от 120,00 лева. Съгласно чл. 17 от Договора
в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят-заемател трябва в тридневен
срок от подписване на договора да осигури поръчителството на едно физическо лице или да
предостави банкова гаранция, за които в общите условия към договора са поставени
съответни изисквания. Поръчителят се одобрява по преценка на заемодателя. Съгласно чл.
27 от Договора, ако потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17, той дължи
на кредитора неустойка в размер на 0,9% дневно от стойността на усвоената по договора
сума за всеки ден, за който не е предоставено уговореното обезпечение. В договора е
вписано, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение причинява на кредитора-заемодател вреди в размера на неустойката.
Предвидено е договорът да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция – чл. 1, т.
11. Съгласно чл. 28 от Договора неизпълнението на което и да е договорено задължение,
включително неплащане в срок на дължима сума, освен другите договорени неустойки, води
до задължение за заплащане на неустойка от страна на заемателя в размер на 1% от
просрочената сума на ден.
Клаузите на чл. 10 и чл. 28 от Договора са сами по себе си нищожни поради
3
противоречие с нормата на чл. 33 ЗПКр, според която при забава потребителят дължи само
законна лихва. Наред с това чл. 28 противоречи и на добрите нрави, като се стига до
необосновано високи неустойки за потребителя – на годишна база неустойката за забава
възлиза на 365%!
Клаузата на чл. 27 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да
заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 17 от Договора, е нищожна.
Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3
ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от
потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт
да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за
риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или
минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр,
следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при
предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С
въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително
обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което отново противоречи на
нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител
кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от
друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски. Уговорената
неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг. ТР 1/2009-2010-
ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното
задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното
задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата и лихвите по
кредита, взети заедно: при съответни изчисления се установява, че неустойката възлиза на
328,5% годишно! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да
връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е
действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без
той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и
крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още
пари. Следователно предоставянето или не на обезпечение от страна на искащото заем лице
за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на неговата кредитоспособност.
Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването
или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще
изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем
суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален
обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на
допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да
бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.
Посоченият в договора ГПР от 45,58% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този
разход, привидно наречен „неустойка“, като реалният ГПР по договора не е този, посочен в
него. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и
въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по
обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до
нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и
скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е
посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които
4
трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за
потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело
№ С-714/2022г. на СЕС/. Затова и първоначално предявените искове са основателни и
следва да бъдат уважени.
При нищожен договор за кредит заемателката дължи връщането само на чистата
стойност на кредита, т.е. на получената от нея главница /чл. 23 ЗПКр/. Б. не оспорва, че е
получила сумата от 1500,00 лева. Ответникът и ищец по насрещните искове признава, че тя
му е заплатила 875,10 лева /л. 42-гръб/. Следователно насрещният иск за главница е
основателен, на основание чл. 23 ЗПКр, за сумата от 624,90 лева /1500,00 лева – 875,10
лева = 624,90 лева/. За горницата над 624,10 лева до пълния си предявен размер от
1452,84 лева предявеният иск е неоснователен и следва да се бъде отхвърлен, както и
следва да се отхвърли с оглед нормата на чл. 23 ЗПКР на иска за присъждане на сумата
от 627,79 лева за договорна лихва. По делото не са ангажирани доказателства за
обстоятелства, обосноваващи основателност на исканото разсрочване на изпълнението по
реда на чл. 241 ГПК за срок от една година. И за разсрочените вземания може да се образува
изпълнително дело, поради което доводът в тази насока, заявен в отговора на насрещната
искова молба, не може да бъде споделен.
Изложените по-горе съображения са достатъчни за аргументиране на произнасянето
на съда по предявените искове /първоначални и насрещен/, като обсъждането на останалите
доводи за това, инвокирани в исковата молба, насрещната искова молба и отговорите им, се
явява безпредметно, доколкото не могат да обосноват различен извод.
По разноските:
В полза на ищцата и ответница по насрещния иск съобразно изхода от спора следва
да се присъдят разноски по делото в размер от 217,13 лева за държавни такси /предявените
от ищцата искове са изцяло уважени/.
Тъй като ищцата и ответница по насрещния иск е представлявана безплатно по
делото от адв. Д. Г. на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза
на адв. Г. следва да бъде присъдено възнаграждение, което, съобразно защитавания по
делото материален интерес, уважената и отхвърлената част от исковете, фактическата,
правната, процесуалната и професионална сложност на делото, следва да се определи на
500,00 лева. Наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не следва да се обсъжда при
произнасяне на съда относно присъждането на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв
(опр.43/10.02.2022г.-гр.д.2611/2021г.-ВКС,IVг.о.).
Не е налице основание за присъждане на разноски в тежест на ответника и ищец по
насрещните искове – арг. Решение от 16.07.2020г. по дела С-224/19 и С259/19 на СЕС,
Решение от 21.03.2024г. по дело С-714/2022 на СЕС, опр.366/16.08.2022г.-ч.т.д.1085/2022г.-
ВКС, Iт.о.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и
чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 10, чл. 27 и чл. 28 от Договор за
потребителски кредит № 982793/15.08.2023г., сключен между „**********“ АД, ЕИК
**********, със седалище в град Шумен, и И. С. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес в
град Малко Търново /обл. Бургас/ и настоящ адрес в град София.
ОСЪЖДА И. С. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес в град Малко Търново
/област Бургас/ и настоящ адрес в град София, да заплати на „**********“ АД, ЕИК
**********, със седалище в град Шумен, на основание чл. 23 ЗПКр, сумата от 624,10 лева,
представляваща останалата неплатена част от чистата стойност на отпуснатия кредит по
Договор за потребителски кредит № 982793/15.08.2023г., ведно със законната лихва от
подаването на насрещната искова молба /07.06.2024г./ до окончателното ú изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за горницата над 624,10 лева до пълния му предявен
размер от 1452,84 лева, както и предявения иск за осъждане на ответницата по
5
насрещния иск да заплати на дружеството-ищец по него сумата от 327,79 лева за
договорна лихва за периода 15.08.2023г.-07.06.2024г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. С. Б. за разсрочване по реда на чл.
241, ал. 1 ГПК на изплащането на присъдената по-горе сума.
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град Шумен, да
заплати на И. С. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес в град Малко Търново /обл. Бургас/
и настоящ адрес в град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 217,13 лева,
представляваща разноски по делото в производството пред районния съд (гр.д. №
18517/2024г. на СРС).
ОСЪЖДА „**********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град Шумен, да
заплати на адв. Д. Д. Г. – АК-Ловеч, личен № **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв,
сумата от 500,00 лева, представляваща възнаграждение за предоставена на ищцата И. С. Б.
безплатна правна помощ по делото пред районния съд (гр.д. № 18517/2024г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6