Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание
на десети юли през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Ваня Гаджева и в
присъствието на прокурора Станимир Д., като разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНОХД № 2099
по описа за 2018 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.
С
присъда № 336310 от 12.02.2018 г., постановена по НОХД № 19683/2017
г., Софийският районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 129-ти състав е
признал подсъдимия Ц.С.Д. за невиновен
в това, че на 09.08.2017 г., около 21:00 часа, в гр. София, на ул. „****“, пред
блок 7, вх. А, противозаконно пречил на орган на властта – Н.Ш.– младши
инспектор в сектор „Охранителна полиция“ група „Охранителна полиция“ при 03 РУ –
СДВР, да изпълни служебните си задължения, регламентирани в разпоредбата на чл.
55, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗМВР: (1) „Полицейските органи могат да издават разпореждания до държавни органи,
организации, юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение
на възложените им функции. Разпорежданията се издават писмено или устно“;
(2) „При невъзможност да се издадат
писмено или устно разпорежданията могат да се издават чрез действия, чийто
смисъл е разбираем за лицата, за които се отнасят“; (3) „При изпълнение на функциите по контрол на
безопасността на движението разпорежданията могат да се издават чрез действия
или знаци, посочени в закон“; (4) „Разпорежданията
на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат
извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение.“ и съгласно
чл. 72, ал. 1, т. 2 от Закон за министерство на вътрешните работи: „Полицейските органи могат да задържат лице,
което след надлежно предупреждение, съзнателно пречи на полицейски орган да
изпълни задължението си“, като преченето се изразява в сграбчване за яката
на дрехата и дърпане на инспектор Ш., при извършване на съвместна полицейска
проверка с инспектор М.Е. – инспектор в сектор „Охранителна полиция“, група
„Охранителна полиция“ при 03 РУ – СДВР, поради което и на основание чл. 304 от НПК, подс. Д. е оправдан
по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК.
Срещу
така постановения съдебен акт е депозиран протест с допълнение от прокурор при
СРП. С така депозирания протест с допълнение се сочи, че първоинстанционната
присъда е неправилна и незаконосъобразна. Изтъква се, че в хода на досъдебното
производство са събрани множество доказателства, които в своята съвкупност по
несъмнен начин доказват, че подс. Ц.Д. е осъществил
деянието, за което е предаден на съд, а именно – показанията на св. Ш., Е., М.,
А.и И.. Сочи се, че изводът на първия съд в насока, че по делото не са събрани
доказателства за вината на подсъдимия, е неправилен, а мотивите на съда са
вътрешно противоречиви и не почиват на събрания и проверен доказателствен
материал. Отправя се искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на
нова, осъдителна такава спрямо подс. Ц.Д..
В
съдебно заседание представителят на СГП не поддържа протеста, като намира
присъдата на първия съд за правилна и законосъобразна. Сочи, че както в
протеста, така и в допълнителното изложение към него, не се излагат конкретни
правни съображения, поради които представителят на СРП е приел, че в мотивите
си съдът е тълкувал превратно закона и доказателствата по делото. Счита, че от
материалите по делото безспорно се установява, че липсват каквито и да било
доказателства за това, към инкриминиранираната дата
св. Ш. да е изпълнявал конкретни полицейски задължения, както и поведението на
подсъдимия да е препятствало изпълнението на полицейски задължения. Развива
доводи, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че
към момента на извършване на деянието полицейските служители са чакали линейка,
а това поведение не може да се квалифицира като изпълнение на полицейско
задължение или извършване на проверка. Посочва, че в хода на съдебното
следствие не е установено какви точно проверовъчни
действия са извършвали св. Ш. и колегите му, които да са били препятствани от
подсъдимия. Намира, че деянието на подсъдимия е обективно и субективно несъставомерно по вменения му престъпен състав, като се
касае до проява на дребно хулиганство, но по съображенията, изложени в мотивната част на постановената присъда, преквалификация на
деянието по УБДХ не е допустима.
Защитата
на подсъдимия Д. – адв. В., пледира за потвърждаване
на първоинстанционната присъда, като правилна и
законосъобразна. Посочва, че в процесния случай се е
касаело за близък родственик на подзащитния й, а
именно – св. Г.И., който е бил с психично заболяване, и това е била причината
полицейските органи да са на мястото и то – по сигнал, подаден от съпругата на
подсъдимия. Посочва, че подсъдимият не е имал интерес да възпрепятства работата
на полицейските служители. Релевира доводи за несъставомерност на деянието на подзащитния
й по вменения му престъпен състав, като акцентира, че полицейските служители,
разпитани по делото, не споделят какво точно е правил подзащитния
й и как е обяснил своето поведение пред тях.
Подсъдимият
Д. в своя защита посочва, че не е виновен и моли да бъде оправдан. В последната
си дума моли да бъде оправдан, като изтъква, че цял живот работи и се мъчи.
Съдът,
като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният
съдебен състав е събрал и обсъдил детайлно и задълбочено, в качеството им на
гласни и писмени доказателствени средства обясненията
на подс. Д. (л. 19 от досъд.
п-во), показанията на св. Н.И.Ш. (л. 6 от досъд. п-во), М.Й.Е. (л. 7 от досъд. п-во), Н.С.М. (л. 8 от досъд. п-во), Е.М.А.(л. 9 от досъд. п-во), Р.К.И. (л. 22 от досъд. п-во), С.М.И.(л. 30 от досъд. п-во) и Г.М.И.(л. 31 от досъд. п-во) – приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 372, ал. 3, вр. чл. 371,
т. 1 от НПК; заповед за задържане на лице рег. № 227з-2235/09.08.2017 г. (л. 4
от досъд. п-во);
свидетелство за съдимост (л. 10 от съд. п-во) и
характеристика на подс. Д. (л. 23 от досъд. п-во), както и
удостоверение за сключен граждански брак на Ц.Д. и М.Й.от 16.01.1997 г. (л. 20
от съд. п-во), епикризи и
медицински документи за М.Д.(л. 15 – 19 от съд. п-во).
При
изграждане на свободното си вътрешносъдийско
убеждение относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване,
съдът е кредитирал изцяло показанията на св. Ш., Е., М. и А.по отношение на
времето и мястото, на което са се отзовали за оказване на съдействие във връзка
с подаден сигнал за психично болно лице с опасно поведение и за намесата на подс. Д., като е счел, че са обективни, безпристрастни и
непротиворечиви, но едновременно с това е преценил, че са непълни и
едностранчиви, като описват само поведението на Д. след насочването му към
полицейските служители, без да сочат откъде се е появил и каква и била
причината за намесата му. Съдът е дал вяра и на показанията на св. Р.И., С.И.и Г.И.,
както и на обясненията на подсъдимия, като е преценил, че добросъвестно, в
логична и последователна хронология, възпроизвеждат събитията преди описаната
от полицейските служители фактическа обстановка, като в твърденията им личи
единствено стремеж да смекчат степента на интензитет на поведението на
подсъдимия. Съдебният състав, постановил атакувания съдебен акт, е кредитирал и
писмените доказателствени средства, събрани по
делото.
Пред
настоящата инстанция нови гласни или писмени доказателствени
средства не са ангажирани. Въззивният съд изгради
изводите си по фактите изцяло въз основа на събраните пред първоинстанционния
съд доказателствени източници.
Въз
основа на така събрания доказателствен материал,
съдът е приел за установено, от фактическа страна, че на 09.08.2017 г. св. Н.И.Ш.
и М.Й.Е. – полицаи при 03 РУ – СДВР, били назначени на работа като АП 112, за
времето от 19:00 ч. на 09.08.2017 г. до 07:00 ч. на 10.08.2017 г. Около 21:00
часа постъпил сигнал за психично болно лице, което заплашвало майка си, че ще я
убие и ще се самоубие, и те били изпратени от ОДЧ на адрес в гр. София, на ул.
„****“, блок *******. На място, със св. Ш. и Е., пристигнал и екип на
жандармерията за оказване на съдействие, включващ свидетелите Н.С.М. и Е.М.А..
Докато чакали да пристигне екип на Спешна медицинска помощ и да отведе лицето Г.М.И.,
по отношение на който бил подаден сигналът, на място пристигнал подс. Ц.С.Д., с цел да разговаря с Г.И. и да го успокои.
Докато подс. Ц.Д. и Г.И. разговаряли, до тях се
приближил св. С.М.И.(брат на Г.И.) и като чул, че брат му говори за трупове и
самоубийство, го ударил с шамар по бузата. При това се намесили намиращите се
на място полицейски служители, като хванали и дръпнали настрани св. С.И..
Виждайки това и тъй като му било известно, че С.И.също има здравословен
проблем, подс. Ц.Д. се намесил, в опит да защити С.И.с
думите: „Кви сте вие, бе? Я се разкарайте! Изчезвайте!
Ние сами си решаваме проблемите и ако искаме ще се бием!“. Тъй като
полицейските служители не пуснали С.И., подс. Д. се
приближил, пресегнал се и хванал за дрехата инспектор Ш., последният го
избутал, но подс. Д. отново го хванал за дрехата,
след което Д. бил задържан, като били използвани помощни средства – белезници,
и бил откаран в 03 РУ – СДВР, където със заповед за задържане на лице рег. №
227з-2235/09.08.2017 г. бил задържан за срок до 24 часа, като бил освободен на
10.08.2017 г. в 16:00 часа.
При
така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че с деянието си, подс. Д. не е осъществил от обективна и субективна страна
всички признаци на престъпленията по чл. 270, ал. 1 от НК, като е преценил, че
към момента на извършване на деянието, св. Ш. не е извършвал полицейска
проверка на подс. Д., регламентирана като правомощие
на полицейски орган по чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл.
61, ал. 1, т. 2 от ЗМВР или на друго лице, която подсъдимият да възпрепятства.
Приел е, че подсъдимият се е намесил, за да защити св. С.И., а не с намерение
да попречи на полицейски служител да изпълни задълженията си. Ето защо е
признал подсъдимия Ц.С.Д. за невиновен в осъществен състав на престъпление с
горепосочената правна квалификация, като на основание чл. 304 от НПК го е
оправдал по повдигнатото му обвинение.
Настоящата
инстанция изцяло споделя както фактическите, така и правните изводи на СРС,
изложени в мотивната част на постановената първоинстанционна присъда, като намира, че същите почиват
на задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие гласни и
писмени доказателствени средства.
Така,
изцяло следва да бъдат споделени изводите на СРС досежно
личността на подс. Д. – неговата възраст, семейно
положение, социален статус, личностова характеристика
и съдебно минало. Същите са формирани въз основа на правилен и задълбочен
анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени
средства – и в частност на обясненията на подсъдимото лице и отразеното в
свидетелството за съдимост и характеристиката за подсъдимия, поради което са безпротиворечиво установени.
Въззивният съд възприе изцяло изводите на първостепенния
съд, относими към подадения сигнал на единен
телефонен номер 112, а именно – отправени заплахи от страна на св. Г.И. към
неговата майка – св. Р.И., за убийство и самоубийство, провокирани от
психичното заболяване на И., както и пристигането на АП 112 към 03 РУ – СДВР, в
състав св. Ш. и Е., и на екип на жандармерията, в състав св. М. и А.на мястото
на инцидента. Изводите на първия съд по отношение на посочените по-горе факти и
обстоятелства, са изградени въз основа на задълбочен и правилен анализ на
събраните по делото гласни доказателствени средства –
показанията на св. Ш., Е., М., А., И., С. И.и Г. И., които са напълно единни,
еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви. В случая е налице система
от доказателства – посочените по-горе, които са единни, безпротиворечиви
и позволяват на съда да възприеме горепосочените факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване по делото, по категоричен
и небудещ съмнение начин. Измежду така събраните гласни и писмени доказателствени средства, не се констатират каквито и да
било противоречия и несъответствия, които да налагат подробното им и
задълбочено обсъждане. Същите са в достатъчна степен пълни,
ясни и точни, както и депозирани обективно и безпристрастно, за да
представляват достатъчно стабилна доказателствена
опора, позволяваща формиране на еднозначни изводи по фактите. Въз основа на
така събраните по делото гласни доказателствени
средства, съдът установи по несъмнен и категоричен начин датата и мястото на
извършване на инкриминираното деяние.
Настоящата
инстанция няма основание да не сподели изводите на решаващия първоинстанционен съд досежно
пристигането на св. С.И.и на подс. Ц.Д. пред дома на И.и
в гр. София, ул. „****“, бл. 7, вх. А, тъй като същите почиват на по съществото
си правилен и задълбочен анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства и в частност – на показанията на
св. И., С. И., Г. И.и на обясненията на подсъдимото лице, които в тази им част
са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се,
логични и житейски убедителни, поради което и следва да се приеме, че са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Действително, както е
посочил и първия съд в мотивите си, прави впечатление, че в показанията си
разпитаните полицейски служители Ш., Е., М. и А.не сочат на намесата на св. С.И.и
възникването на конфликт между него и полицейските служители – явяващ се повод
за намесата и на подс. Д. в така протеклия конфликт. В
тази връзка, св. Ш. сочи, че подсъдимият се появил „от някъде“, св. Е. дава показания, че подсъдимият се появил от
съседния блок и се нахвърлил върху тях; в сходен смисъл са и показанията на св.
М. и А.. Правилно СРС е приел, че в тази им част показанията на разпитаните по
делото полицейски служители са непълни и едностранчиви, като не възпроизвеждат
важна за предмета на доказване информация относно развитието на конфликта и
причината да се достигне да агресивната реакция на подсъдимия по отношение на
св. Ш.. Тези факти и обстоятелства, обаче, се установяват въз основа на
обясненията на подсъдимия и показанията на св. И., С. И., Г. И., които са в
достатъчна степен единни и логични, за да залегнат в основата на изводите на
съдилищата по фактите. Въз основа на същите съдът установи, че подсъдимият Д. се
е намесил и е предприел провокативното поведение по отношение на св. Ш. след
като е възникнал конфликт между полицейските служители и св. С.И.– последният
пристигнал на мястото на инцидента и нанесъл удар с длан в областта на лицето
на брат си Г.И..
Противоречие
между така събраните по делото доказателствени
източници се констатира по отношение на поведението на подсъдимия след
възникване на конфликта между полицейските служители и св. С.И.. По отношение
на тази категория факти и обстоятелства по делото са събрани две групи гласни доказателствени средства. От една страна, това са
показанията на св. Ш. и Е., в смисъл, че подсъдимият се насочил към
полицейските служители с думите: „Кви сте вие, бе? Я се
разкарайте! Изчезвайте! Ние сами си решаваме проблемите и ако искаме ще се
бием!“, след което на два пъти сграбчил св. Ш. за дрехите и го дърпал.
Показанията на тези свидетели намират доказателствена
опора в съобщеното от св. М. и А., които макар да пресъздават думите на подс. Д. в друг смисъл, а именно, че е заявил: „Кви сте вие, бе? Махайте се от тука! Нищо не
можете да ни направите! Ще си правя каквото си искам!“, пресъздават
идентична смислова насоченост на изявленията на подсъдимия и също съобщават за
двукратно дърпане на дрехите на св. Ш. от подсъдимия. От друга страна, това са
обясненията на подсъдимия (същият сочи: „След
като Георги беше ударен от брат си, един от полицаите се пресегна към С.и го
хвана за гърлото. Доколкото знам С.не е в добро здравословно състояние и ползва
помпа, и има проблем с дишането. Това беше причината да се намеся, като дръпна С.от
полицая. Не съм посягал на полицейски служител… След като дръпнах Стефан, полицая
остави Стефан, след което аз се обърнах към полицая и го пипнах за рамото и му
казах следното: „ти си властен човек, важен човек, С.е с помпа, не е добре“);
показанията на св. С.И.(„През това време
дойде Ц.. Той каза на полицая: „чакайте господин полицай, какво става“.
Полицаят ме бутна за раменете и ме накара да седна и аз седнах на бетонната
основа до брат ми. Полицаят се насочи към Ц.. … Не съм чул Ц. да обижда
полицаите или да се държи грубо с тях“), Р.И. („Видях как Ц. тръгна да отърве С.от ръцете на полицая, който го държеше.
И чух Ц. да му казва, че нямат право да се месят и да ни бият, а да ни помагат.
Тогава един друг униформен полицай се нахвърли върху него, повалиха Ц. на
земята, да го удрят“) и Г.И. („Полицаите
дръпваха в този момент брат ми да го отдалечат от мен. В този момент Ц. се
обърна към полицаите и им каза „недейте така, не сте прави“. Ц. не е посягал на
полицаите“). Настоящият съдебен състав намира, че изцяло следва да се
довери и да ползва при формиране на изводите си по фактите показанията на
полицейски служители Ш., Е., М. и А., като съобрази, че същите са напълно
единни, еднопосочни, непротиворечиви, взаимнодопълващи
се и добре обясняват предприетото задържане на подсъдимия. Напротив,
обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите И., С. И.и Г. И.са
противоречиви помежду си, макар и пресъздадени от лица, които са били на едно и
също място към даден времеви момент и би следвало да са възприели еднозначно
фактическата обстановка. Правилно СРС е преценил, че тази втора група доказателствени източници, в обсъжданата част, е насочена
към смекчаване интензитета на поведението на подсъдимия, като в тази насока въззивният съд дължи да добави, че същите са предназначени
да формират защитна версия на подсъдимия по обвинението, поради което и не
следва да се кредитират с доверие.
Фактите
и обстоятелствата, свързани със задържането на подсъдимия и отвеждането му в
сградата на 03 РУ – СДВР, се установяват по несъмнен и категоричен начин от
показанията на всички разпитани по делото свидетели, обясненията на подсъдимия
и писменото доказателствено средство – заповед за задържане
на лице рег. № 227з-2235/09.08.2017 г., които са напълно еднопосочни и правилно
са били кредитирани от първия съд.
Въз основа на анализа на така събраните
гласни и писмени доказателствени средства, СРС е
формирал обосновани изводи относно фактическата обстановка, при която е
осъществено деянието, надлежно обективирани в мотивната част на атакувания съдебен акт, които настоящата
инстанция изцяло споделя, поради което и не намира за нужно да преповтаря и
тук.
При така установената фактическа
обстановка, настоящата съдебна инстанция изцяло споделя крайния извод на СРС,
че от събраните по делото доказателствени източници,
не се установява по нужния несъмнен и категоричен начин подс.
Д. да е осъществил от обективна и субективна страна вмененото му престъпно
посегателство по чл. 270, ал. 1 от НК.
За
съставомерността на деянието от обективна страна по
този законов текст, е необходимо престъпният деец противозаконно да пречи на
орган на властта, частен съдебен изпълнител или помощник-частен съдебен
изпълнител да изпълни задълженията си. Престъплението е умишлено, като същото
би могло да се осъществи само с форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл.
11, ал. 2, пр. 1 НК, като умисълът на дееца следва да обхваща представите
относно всички обективно съставомерни признаци от
престъпния състав с горепосочената правна квалификация. Деецът следва да
съзнава обществено-опасния характер на деянието си, да предвижда неговите
обществено-опасни последици и пряко да цели настъпването им.
В
конкретния по делото случай безспорно се установява, че на инкриминираните с
обвинението дата, част и място – на 09.08.2017 г., около 21:00 часа, в гр.
София, на ул. „****“, пред блок 7, вх. А, подсъдимият се намесил в хода на
възникнал конфликт между св. С.И.и полицейските служители, отзовали се на
сигнал, в опит да защити С.И., като се обърнал към полицейските служители с
думите: „Кви сте вие, бе? Я се разкарайте! Изчезвайте!
Ние сами си решаваме проблемите и ако искаме ще се бием!“. Тъй като
полицейските служители не пуснали С.И., подс. Д. се
приближил, пресегнал се и хванал за дрехата инспектор Ш., последният го
избутал, но подс. Д. отново го хванал за дрехата.
По
несъмнен и категоричен начин се установява, че св. Ш. е действал като орган на
власт, по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК („Орган
на власт“ са органите на държавна власт, органите на държавно управление,
органите на съдебната власт, както и служителите при тях, които са натоварени с
упражняването на властнически функции“), тъй като към този момент е
изпълнявал задължения си като орган на държавна власт – младши инспектор в
сектор „Охранителна полиция“, група „Охранителна полиция“ при 03 РУ – СДВР,
включен в състава на АП 112, натоварен с упражняване на властнически функции –
по ЗМВР. В този смисъл първият съд е изложил подробни и убедителни съображения,
които настоящата инстанция напълно споделя.
Същевременно,
както правилно е посочил първият съд, към момента на намесата на подс. Д., полицейските служители и в частност – св. Ш., не са упражнявали непосредствено задълженията си по ЗМВР, нито са
извършвали проверка, а са очаквали пристигането на екип на спешна
медицинска помощ. В този смисъл
предприетото от подсъдимия поведение не е било насочено, нито е било обективно
възможно да доведе до препятстване на полицейските служители да изпълнят
задълженията си по закон. Изложеното обуславя изначалната обективна несъставомерност на деянието на подсъдимия по вменения му
законов текст. Предвид изложеното правилно СРС е приел, че с деянието си,
осъществено на инкриминираните дата и място, подс. Д.
не е осъществил от обективна страна съставите на вменените му престъпни
посегателства.
За
пълнота, въззивният съд дължи да посочи, че напълно неотносими
към установената фактическа обстановка по делото са посочените от държавното
обвинение, като запълващи бланкетната диспозиция на наказателноправната
норма на чл. 270, ал. 1 от НК разпоредби
от ЗМВР – чл. 55, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗМВР: (1) „Полицейските органи могат да издават
разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани,
когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции.
Разпорежданията се издават писмено или устно“; (2) „При невъзможност да се издадат писмено или устно разпорежданията могат
да се издават чрез действия, чийто смисъл е разбираем за лицата, за които се
отнасят“; (3) „При изпълнение на
функциите по контрол на безопасността на движението разпорежданията могат да се
издават чрез действия или знаци, посочени в закон“; (4) „Разпорежданията на полицейския орган са задължителни
за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето
престъпление или нарушение.“, доколкото
не се установява подсъдимият да не се е подчинил на полицейско разпореждане.
Неотносима е и разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, доколкото същата урежда правомощие на полицейските служители, а не
задължение за гражданите.
Предвид горното съдът намери, че
предвид липсата на който и да е признак от обективна или субективна страна на
деянието, инкриминирано по чл. 270, ал. 1 от НК, в случая – неговото
изпълнително деяние, следва и несъставомерността на
деянието от обективна страна по този законов текст.
Доколкото
за съставомерността на деянието е необходимо същото
да съответства пълно и точно с всички обективни признаци на състава на даден
вид престъпление, взети в тяхната съвкупност, то по аргумент на противното,
неосъществяването на който и да е от признаците от състава, означава, че не е
извършено престъпление по този законов текст. Поради това се явява безпредметно
изследването на въпроса за субективната страна на деянието.
Ето
защо и като е оправдал подсъдимия Д. по обвинението да е осъществил състава на
престъплението по чл. 270, ал. 1 от НК, СРС, НО, 129-ти състав е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Съображенията на представителя на държавното обвинение в противния смисъл, се
преценяват от настоящия съдебен състав като неоснователни.
Настоящата
инстанция не констатира допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване
на атакувания съдебен акт, които да налагат отмяна на същия и връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на съответния първоинстанционен
съд.
Тъй
като при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният
съд не констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или
непълнота на доказателствата, които да налагат отмяната или изменението на
атакувания съдебен акт, то съдът счете, че същият следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда № 336310 от 12.02.2018 г., постановена от Софийския районен
съд, Наказателно отделение, 129-ти състав, по НОХД № 19683/2017 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/