Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6450 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.Ф.С.“ АД срещу решение от 18.09.2018 г. по гр.д. №50061/2015 г. на
Софийския районен съд, 165 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу А.К.П. установителни искове с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за сумата от 933,71 лв. - главница по
договор за предоставяне на кредит от 16.09.2005 г., сумата от 633,71 лв. -
лихва за забава за периода 01.07.2011 г. - 28.02.2015 г. и сумата от 698,50 лв.
- такси по чл.5 от договора за периода 01.07.2011 г. - 28.02.2015 г.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон
и процесуалните правила. Сочи, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност тече от
16.09.2009 г, тъй като процесният договор за кредит е прекратен, считано от
16.09.2011 г., респ. вземанията не са погасени по давност. Поддържа, че на
14.07.2011 г. е извършено плащане, което плащане прекъсва давността. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна А.К.П. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не
взема становище жалбата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По делото не е спорно наличието на сочените
договорни отношения – между страните е сключен договор за предоставяне на
кредит-транскарт на физическо лице от 16.09.2005 г., като с анекс от 06.01.2006
г. кредитният лимит е увеличен на сумата от 1000,00 лв. Спорен е единствено
въпросът дали процесните вземания са погасени по давност.
Съгласно съдебната практика, при договора за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не
превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД
/решение №28/05.04.2012 г. ВКС, IІІ ГО, решение №261/12.07.2011 г. на ВКС, IV
ГО и др./. Настоящият въззивен състав споделя изцяло решаващия извод на
първоинстанционния съд, че по делото не е установено продължаване срока на
договора за кредит след 16.09.2011 г., доколкото от събраните по делото
доказателства – извлечение и ССчЕ, което съдът кредитира напълно, е видно, че
последното усвояване на суми от кредита от страна на кредитополучателя е
извършено на 20.09.2008 г. Съгласно разпоредбата на чл.12 ал.2 от процесния
договор, при изтичане на срока на действие на настоящия договор, усвоените суми
по кредита стават незабавно изискуеми по силата на самия договор, т.е.
процесната главница е станала изцяло изискуема на 16.09.2009 г. с изтичане на
24-мес. срок, с който договорът е бил продължен. От датата на настъпилата
изискуемост – 16.09.2009 г. до датата на предявяване на иска /13.03.2015 г. -
чл.422 ал.1 ГПК/ е изтекла 5-год. погасителна давност по чл.110 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.119 ЗЗД, с
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла, т.е. погасени по
давност са и акцесорните вземания за договорна лихва и такси.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че е
налице прекъсване на давността по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД - с признаване
на вземането от длъжника с извършени от него плащания. Съгласно трайната съдебна практика,
признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване
на вземането по смисъла на чл.116 б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в
рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение,
а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото
признаването на фактическия състав все още не означава признаване на
последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването
на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването
на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл е и трайната практика - решение
№100 от 20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г., на II ТО на ВКС, решение №98 от
26.07.2013 г. по т.д. №851/2012 г., на I ТО на ВКС. Признанието на
вземането представлява едностранно волеизявление на длъжника, което законът е
скрепил с правни последици – прекъсване на течащата в полза на автора на волеизявлението
погасителна давност. За да настъпят тези последици не е необходимо кредиторът
да е приел и да се е съгласил с признанието, не е необходимо каквото и да било
волеизявление от негова страна.
По
делото не са представени доказателства, които да установяват при условията на
пълно и главно доказване, че ответникът е извършил плащане по процесния договор
за кредит на 14.07.2011 г., което плащане би прекъснало погасителната давност.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №44637/18.09.2018 г., постановено по
гр.д. №50061/2015 г. по описа на СРС, ГО, 165 състав.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.