Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.07.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, IV-г с-в, в публичното заседание на четиринадесети
юли през 2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
мл.с. ИРИНА СТОЕВА
при
секретаря А.Петрова, като разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 16944
по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-274 ГПК.
С решение от 05.07.2019 г. СРС, 165
с-в, по гр.д.№ 20550/13 г. е осъдил А.С.Ж. да заплати на Н.М.И. по предявения
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 17 771,60 лв.-обезщетение за ползване на съсобствен
имот и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 1 213,04 лв.-обезщетение за забава
зя периода 14.05.2010 г.-14.05.2013 г., като е отхвърлил иска за разликата до
пълния предявен размер и за периода, предхождащ 14.05.2010 г., като
погасен по давност.Решението е
постановено при участието на Столична община като трето лице-помагач на
страната на ответника.
С определение от 08.10.2019 г. СРС е изменил решението в
частта за разноските, с която А.С.Ж. е осъдена да заплати на Н.М.И. сума в
размер на разликата между 1 030,23 лв. и пълния присъден размер от
1 840,23 лв.-разноски за адвокатски хонорар.
Срещу решението е постъпила въззивна
жалба от А.С.Ж. в частта, с която са уважени исковете срещу нея.Твърди, че
решението противоречи на материалния закон.Излага доводи, че нотариалната
покана е подадена от наследодателката на ищеца, но до завеждане на исковата
молба той не е предприела никакви действия, поради което тя не е изпаднала в
забава.Твърди, че ищецът не е отправил към нея искания и в делбения процес, и
че претенцията е погасена по давност.Твърди, че вещото лице не е направило
оглед на имота, и че нотариалната покана не прекъсва давността, още повече че
не е отправена от ищеца.Въззивницата излага оплаквания, че в решението не е
посочена дата на приемане на наследството, и че тя не е знаела дали ищецът е
съсобственик на имота и от кой момент, както и че неправилно е допуснато
увеличение на размера на частичен иск.Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да отхвърли иска.Претендира разноски.Прави възражение по
чл.78, ал.5 ГПК.
Ответникът по въззивната жалба- Н.М.И.
оспорва същата.Изразява становище, че обжалваното решение е законосъобразно,
обосновано и постановено при обсъждане на всички относими към предмета на спора
доказателства.Поддържа, че в жалбата не са посочени конкретни нарушения на
материалния закон, и че ищецът е встъпил в правата на наследодателката си и не
е било необходимо да отправя самостоятелно искане за заплащане на
обезщетение.Твърди, че не е налице законова пречка претенцията по чл.31, ал.2
ЗС да се заяви в самостоятелно производство.Оспорва твърденията на
въззивницата, че предявеният иск е частичен.Моли съда да потвърди обжалваното
решение.Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на
ответника-Столична община не взема становище по въззивната жалба.
Постъпила е и частна жалба от Н.М.И. срещу определението
по чл.248 ГПК от 08.10.2019 г. с оплаквания за недопустимост поради липса на
отправено искане от ответницата.Твърди, че не му е била дадена възможност да
представи отговор на искането по чл.248, ал.1 ГПК.Излага твърдения, че
адвокатското възнаграждение е било изплатено изцяло.Моли съда да обезсили
обжалваното определение като процесуално недопустимо, респ. да го отмени като
незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения.
Ответницата по частната жалба- А.С.Ж. не взема становище
по нея.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД.Ищецът-
Н.М.И. твърди, че наследодателката му-Х.М.И., починала на 27.12.2009 г. и
ответницата А.С.Ж. са били съсобственици на апартамент, находящ се в гр.София,
ул. „********, с площ от 115 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, вестибюл,
баня, клозет и килер заедно с 300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и от
дворното място, върху което е построена същата при квоти: 2/5 ид.ч.-за Х.М.И. и
1/5 ид.ч.-за ответницата.Твърди, че съсобствеността е установена с влязло в
сила на 31.03.2004 г. решение от 03.06.1006 г. по гр.д.№ 8924/96 г. на СРС, 53
с-в, с което е допусната делба между наследодателката му, ответницата и
държавата.С решение от 07.03.2006 г. по гр.д.№ 8924/96 г., влязло в сила на
07.04.2010 г. по втората фаза на делбата, имотът е изнесен на публична продан
на основание чл.288, ал.1 ГПК /отм./., която продан все още не е осъществена и
имотът се ползва от ответницата.С нотариална покана рег.№ 383, том Д-I
от 20.02.2008 г., връчена на ответницата на 17.03.2008 г. наследодателката му е
отправила покана до нея на основание чл.31, ал.2 ЗС заплащане на обезщетение за
ползването, от което е лишена на притежаваните от нея 2/5 идеални части от
съсобствения имот.Ищецът твърди, че в качеството му на наследник на Х.И.е
встъпил изцяло в нейните права.Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответницата да му заплати сумата от 17 771,60 лв.-обезщетение за ползване на
имота за периода 01.05.2013 г.-31.2009 г. и 2 312,96 лв.-законна лихва върху
главницата за същия период /съгласно изменение на исковете, допуснато с
определение от 10.04.2019 г./.
С
определение от 16.01.2019 г. СГС, ч.гр.д.№ 17296/18 г. е отменил определението
от 27.09.2018 г. по гр.д.№ 20550/13 г. на СРС, 165 с-в, с което е спряно
производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради наличие на
преюдициално делбено гр.д.№ 69225/16 г.
на СРС, 78 с-в.
С
решение от 03.06.1998 г. по гр.д.№ 8924/96 г., влязло в сила на 31.03.2004 г.
СРС, 53 с-в е допуснал да се извърши делба между А.С.Ж., Х.М.И. и Държавата на апартамент,
находящ се в гр.София, ул. „********, с площ от 115 кв.м., състоящ се от три
стаи, кухня, вестибюл, баня, клозет и килер заедно с 300/5165 ид.ч. от общите
части на сградата и от дворното място, върху което е построена същата при
квоти: 2/5 ид.ч.-за Х.М.И., 2/5 ид.ч.-за Държавата и 1/5 ид.ч.-за ответницата.С
решение от 07.03.2006 г., влязло в сила на 07.04.2010 г., описаният имот е
изнесен на публична продан на основание чл.288, ал.1 ГПК /отм./.
С
нотариална покана рег.№ 383, том Д-I от 20.02.2008 г.,
връчена на 17.03.2008 г. на съпруга на ответницата, Х.И.е уведомила А.Ж., че на
основание чл.31, ал.2 ЗС претендира заплащане на обезщетение за ползването, от
което е била лишена на притежаваните от нея 2/5 идеални части от съсобствения
им имот, като е определила месечна сума от 1 000 лв.
Видно
от удостоверение за наследници № 003078/24.06.2010 г. на СО-р-н „Средец“ Х.И.М.
е починала на 27.12.2009 г. и Н.М.И. е неин единствен наследник по закон.
С
определение от съдебно заседание от 01.11.2013 г. първоинстанционният съд е
признал за установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през
процесния период ответницата и съпругът й ползват процесния имот.
От
заключението на техническата експертиза, изготвена от вещото лице В.Г.е
установено, че размерът на средномесечната пазарна наемна цена за ползването на
процесния апартамент за периода 01.05.2008 г.-15.05.2013 г. възлиза на
44 428,81 лв., съответно за 2/5 ид.част-17 771,60 лв.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Тинка Маркова е
установено, че размерът на законната лихва за периода 01.06.2008 г.-15.05.2013
г. върху сумата на наема за месец май 2008 г.-1 068,37 лв. с помесечно
натрупване на наема възлиза на 5 782,41 лв. за целия имот.
При така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
В частта, с която е отхвърлен
иска за мораторна лихва решението е влязло в сила поради необжалването му.
Съгласно разпоредбата на
чл.31, ал.2 ЗС когато общата вещ се използува лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване.Предпоставките за уважаване на иска са:
наличие на съсобственост между страните; ответникът
да ползва имота; неползващият
съсобственик да е отправил писмено искане и то да е получено от ползващия
съсобственик; доказване на ползата, която ищецът е пропуснал след поканата.
Първоинстанционният съд
е приел, че от събраните по делото гласни доказателства е установено наличие на
съсобственост между страните върху процесния имот, налице е писмена покана от
неползващия съсобственик, а ответницата не е предприела активни действия за
предоставяне ползването на вещта.Съдът е счел за неоснователни възраженията на
ответницата, че вземането за главница е погасено по давност, а по отношение на
иска за мораторна лихва съдът е уважил иска за периода 14.05.2010 г.-14.05.2013
г.
Неоснователно е и
оплакването на въззивницата за неправилно приложение на ТР № 7/12 г. на ОСГК на
ВКС.Наследникът на кредитора не дължи отправяне на ново писмено поискване, тъй
като поканата от наследодателя му го ползва /решение № 544/10 г. по гр.д.№
736/09 г., IV
ГО на ВКС; решение № 130/13 г. по гр.д.№ 24/12 г., I ГО; решение № 51/15 г. по гр.д.№
4829/14 г. на II
ГО на ВКС, постановени по
чл.290 ГПК/.По делото е представена неоспорена покана от наследодателката на
ищцата, връчена на ответницата чрез съпруга й със задължение да я предаде.
За пораждане на
задължението за заплащане на обезщетение от ползващия собственик не е
необходимо неползващият собственик да е изразил желание за реално ползване и да
доказва, че не е допускан до нея.Причина за разместване на блага в
имуществената сфера на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване
на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия
съсобственик да ползва реално вещта според правата си.Ползващият вещта
съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която
последният да е отказал да приеме, каквато хипотеза в случая не е налице /в
този смисъл-ТР № 7/02.11.2017 г., т.д.№ 7/12 г. на ОСГК на ВКС; решение №
133/18.02.2019 г. по гр.д.№ 692/18 г. на ВКС, II ГО и др./.
Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 от ЗС е равнозначно е на поканата
по чл.81 ал.2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От
този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на
общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД.Веднъж отправено, писменото
поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността
или се прекрати ползването от съсобственика.По отношение на претенцията за
мораторна лихва е приложима 3-годишната погасителна давност съгласно чл.111,
ал.1, б. „в“ ЗЗД.
Съдът намира за частично
основателно оплакването за неправилно приложение на разпоредбата на чл.120 ЗЗД
по отношение на иска за главница.Претенцията за обезщетение е предявена за
периода 01.05.2008 г.-15.05.2013 г.Исковата молба е подадена на 14.05.2013 г.,
поради което за периода 01.05.2008 г.-13.05.2008 г. искът е погасен по давност.Изчислен на
база месечният наем за месец май 2008 г., определен от приетата по делото
техническа експертиза, размерът на наема за периода 01.05.2008 г.-13.05.2008 г.
за притежаваната от ищеца идеална част от съсобствеността възлиза на 179,21
лв., за която сума и период искът се явява неоснователен като погасен по
давност.С оглед частичното отхвърляне на иска за главница следва да се отхвърли
и акцесорния иск за мораторна лихва за разликата над 1 159,65 лв. до уважения
размер от 1 213,04 лв., т.е. за сумата 53,39 лв., определена на основание
чл.162 ГПК на база изчисленията, направени от вещото лице по приетата по делото
ССчЕ.
Несъстоятелно е
възражението на въззивницата, че ищецът не е заявил претенцията за обезщетение
в делбения процес, тъй като липсва задължение за страните за изчерпване на
претенциите по сметки между съделителите в рамките на производството по делба.Разпоредбата
на чл.346 ГПК предоставя само възможност на страните да предявят искания за
сметки помежду си в първото заседание след допускане на делбата.Няма пречка при
липса на заявена претенция в производството по делба такава да бъде предявена
по общия исков ред.
Неоснователно е и
възражението за незаконосъобразно допуснато увеличение на предявените искове,
тъй като видно от обстоятелствената част и петитум на исковата молба същите не
са били предявени като частични.
Въпросът за липсата на
преюдициалност на настоящия спор с производството по гр.д.№ 69225/16 г. на СРС,
78 с-в е решен с влязло в сила определение на СГС по ч.гр.д.№ 17296/18 г.По
делото е представено влязло в сила решение за допускане на съдебна делба, в
което е решен въпроса за съсобствеността и притежаваните от страните квоти, с
което първоинстанционният съд се е съобразил.
Неоснователно е оплакването на
въззивника, че в мотивите на обжалваното решение не е посочена дата на приемане
на наследството, тъй като по делото не са представени доказателства, липсват и
твърдения, че ищецът се е отказал от наследството на Х.М.И..
Други конкретни оплаквания във въззивната жалба не са направени, а
съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК съдът е обвързан от изложеното в нея.
Поради частично
разминаване на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да
се отмени в частта, с която е уважен иска по чл.31, ал.2 ЗС за разликата над
17 592,39 лв. до уважения размер от 17 771,60 лв. /т.е. за сумата 179,21 лв./ и за
периода 01.05.2008 г.-13.05.2008 г., както и в частта, с която е уважен иска по
чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1 159,65 лв. до уважения размер от 1 213,04
лв., като вместо това се постанови решение, с което исковете в тази част се
отхвърлят.В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
При този изход на спора
въззивницата дължи разноски на въззиваемия /ищеца/ за първоинстанционното
производство в размер на 1061,38 лв.Първоинстанционният съд е присъдил разноски
на ищеца в по-малък размер-1030,23 лв.С оглед принципа за забрана на влошаване
положението на жалбоподателя същият не следва да се осъжда за разликата от 31,15
лв.
Частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК е неоснователна.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателя Н.И., че определението по чл.248 ГПК е
недопустимо, и че съдът се е произнесъл без да е бил надлежно сезиран с такова
искане.Правилно първоинстанционният съд е приел, че въззивната жалба съдържа
оплакване срещу решението в частта относно разноските.Несъстоятелен е доводът
на жалбоподателя, че е бил лишен от възможността да изрази становище по
искането, квалифицирано от съда като молба по чл.248 ГПК, тъй като същият е
получил препис от въззивната жалба, в която е инкорпорирано искането и е подал
отговор на същата, в която е имал възможност да изложи становището си.
Разноски по чл.78 ГПК се
присъждат, само ако е доказано извършването им.Съгласно мотивите на т.1 от ТР №
6/06.11.2013 г. по т.д.№ 6/12 г. на ОСГТК на ВКС в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение.Представеният по делото договор за правна защита и
съдействие удостоверява съгласие на страните за размер на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищеца 810 лв., посочено е също, че сумата е
платена, но не е отразен начина на плащане-в брой или по банков път.При това
положение не може да се приеме, че договорът има характер на разписка, и че е
доказано плащане на сумата. Договорът за правна помощ се възприема като
доказателство за направени разноски само когато в него изрично е посочено, че договорената
сума е платена в брой.При липса на отбелязване за начина на плащане на сумата
подобен извод не би могъл да бъде направен, тъй като еднаква е вероятността
сумата да е била платена както в брой, така и по банков път, като в последния
случай договорът не би представлявал доказателство за извършено плащане
/определение № 181/12.04.2019 г. на ВКС, I ГО по гр.д.№ 4037/18 г. и ч.гр.д.№
4036818 г./.
При този изход на спора
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивницата разноски за
настоящата инстанция в размер на 12,62 лв. на основание чл.78, ал.3 ГПК.Разноски в полза на въззиваемия не следва да се присъждат, тъй като в
представения договор за правна защита и съдействие не е посочено, че
договорената сума от 1 100 лв. е платена, нито е посочен начина на плащане на възнаграждението.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 05.07.2019 г. на
СРС, 165 с-в, по гр.д.№ 20550/13 г. в частта, с която е уважен иска с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС на Н.М.И. срещу А.С.Ж. за разликата над
17 592,39 лв. до 17 771,60 лв. и за периода 01.05.2008 г.-13.05.2008
г., както и в частта, с която е уважен иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над
1 159,65 лв. до уважения размер от 1 213,04 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
31, ал. 2 ЗС, предявен от Н.М.И. с ЕГН ********** и с адрес: *** срещу А.С.Ж. с
ЕГН ********** и с адрес: *** със съдебен адрес:*** /адв.Н.Н./ за разликата над
17 592,39 лв. до уважения размер от 17 771,60 лв. и за периода 01.05.2008 г.-13.05.2008
г., като погасен по давност, както и иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за
разликата над 1 159,65 лв. до уважения размер от 1 213,04 лв., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Н.М.И. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на А.С.Ж. с ЕГН ********** и с адрес: *** със съдебен адрес:*** /адв.Н.Н./ сумата 12,62 лв. /дванадесет лева и шестдесет и две стотинки/ на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н.М.И.
срещу определението по чл.248 ГПК от 08.10.2019 г. на СРС, 165 с-в, по гр.д.№
20550/13 г., като неоснователна.
Решението е постановено при
участието на Столична община с адрес: гр.София, ул. „Московска“ № 33 като трето
лице-помагач на страната на ответника.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.