Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9583
по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца И.Г.В. срещу решение
от 09.05.2018 г. по гр.д. №35774/2017 г. по описа на СРС, 144 състав, в частта,
в която е отхвърлен предявения от ищеца срещу ответника З. „Б.И.“ АД иск с
правно основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД за разликата над сумата от 1500,00
лв. до пълния претендиран размер от 5000,00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие на ПТП, настъпило на 10.07.2016 г., и в частта, в която е отхвърлено
искането за присъждане на законна лихва върху главницата за периода 10.07.2016
г. - 06.02.2017 г.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е преценил размера на
получените от пострадалия телесни увреждания, които са довели до затруднения,
дълготрайни болки и страдания. Поддържа, че СРС не е отчел в достатъчна степен
вида, характера и интензитета на преживените от ищеца болки и страдания, не е
отчел икономическата и обществена конюнктура към момента на настъпване на ПТП и
към настоящия момент. Сочи, че отговорността на застрахователя е договорна и е
функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, поради
което застрахователят също дължи лихвите от датата на настъпване на
увреждането, а уведомяването по чл.429 КЗ е ирелевантно за отговорността на
застрахователя за законна лихва. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението в обжалваните му части и да му бъде присъдено
претендираното обезщетение в пълен размер, както и да му бъде присъдена законна
лихва от датата на увреждането. Претендира разноски.
Въззиваемата страна З. „Б.И.“
АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано в частта, в която искът с правно
основание чл.432 ал.1 КЗ вр. чл.45 ЗЗД е уважен, поради което решението в тази
част е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Тъй като решението на СРС е влязло в законна
сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено
със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се
съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е
приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
От приетото и неоспорено пред СРС заключение на
СМЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че при
процесното ПТП ищецът е получил следните травматични увреждания: травма на
корем и гръден кош, охлузване на ляво бедро и двете колена, повърхностна рана
на пети пръст на лява ръка. Вещото лице сочи още, че получените увреждания се
изразяват в болки и страдания с продължителност до 30 дни, като през първите 7
дни болките са с по-интензивен характер, като на ищеца е проведено
консервативно лечение в домашни условия с превръзки и обезболяващи.
От показанията на свид. Ю.Т.се установява, че
след процесното ПТП ищецът е имал силни болки в стомаха и ожулвания в краката,
коленете и лявата ръка, имал е затруднения в дишането. Свидетелят сочи още, че
след ПТП ищецът е две седмици е отсъствал от работа.
Съгласно
чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти
– интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на
остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне
на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Настоящият
съдебен състав, при определяне размера на обезщетението, отчита
обстоятелството, че контузията на гръдния кош е заболяване без риск за живота
на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е
проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е с кратка
продължителност и не се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия,
както и че същият не се е нуждаел от чужда помощ. Съдът отчита и
обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът е бил на 48 години,
т.е. в млада и трудоспособна възраст, както и че тези болки са отзвучали и към
настоящия момент няма остатъчни травми. С оглед на изложеното по-горе и предвид
икономическата конюнктура към момента на настъпване на ПТП, съдът счита, че
справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 1500,00
лв.
С оглед изложеното,
въззивната инстанция приема, че определеното от първата инстанция обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди не е в занижен размер, така както
се твърди от въззивника. При определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди, първоинстанционният съд не е извършил нарушение на
императивни разпоредби на материалния закон и се е съобразил изцяло със
събраните по делото доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.496 ал.1 КЗ, срокът за окончателно произнасяне
по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл.380 пред застрахователя, сключил
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, или пред неговия
представител за уреждане на претенции.
Видно от представеното по делото заявление за изплащане
на застрахователно обезщетение, вх. №ОК-70937/06.02.2017 г., ищецът е предявил
искане за заплащане на обезщетение за претърпените от процесното ПТП
неимуществени вреди на 06.02.2017 г., т.е. срокът за произнасяне на ответника е
06.05.2017 г., от която дата същият е в забава и от която дата на ищеца се
дължи законната лихва върху определеното му обезщетение, но с оглед
разпоредбата на чл.271 ал.1 изр.2 ГПК, положението на жалбоподателя не може да
се влоши и решението в тази част не може да бъде отменено, поради липсата на
жалба от страна на ответника.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на
крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, и с
оглед разпоредбата на чл.271 ал.1 изр.2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 480,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на
заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна помощ, сключен между ответника и адв. М.Г.,
според което ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело
в размер на сумата от 400,00 лв. без ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г.
на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е под този
минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът
констатира, че в диспозитива на постановеното от СРС решение е налице очевидна
фактическа грешка в името на ищеца в частта за присъдените на ответника
разноски, която следва да бъде отстранена от СРС по реда на чл.247 ГПК след
връщане на делото.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №ІІІ-144-403172/09.05.2018
г., постановено по гр.д. №35774/2017 г. по описа на СРС, ГО, 144 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА И.Г.В.,
ЕГН
**********, адрес: ***, да заплати на З. „Б.И.” АД, ЕИК *******, седалище и
адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 480,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ВРЪЩА делото на
СРС, 144 състав, за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка,
съобразно мотивите на решението.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.