РЕШЕНИЕ
№ 1581
гр. Пловдив, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20215330114540 по описа за 2021 година
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.26, ал.1,
предложение трето ЗЗД и чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В исковата молба от Б. Ж. С. против „Изи Финанс“ ЕООД се твърди, че между страните бил
сключен договор за кредит от 20.04.2021г., по силата на който му е предоставен заем в
размер на 800 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40.15 %, ГПР – 48.30 %, срок за
погасяване на заема 360 дни. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители, всяко от което да
отговаря на изискванията – да представи служебна бележка от работодател в размер на
трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател поръчител по друг договор за
паричен заем, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“ или да представи банкова
гаранция с бенефициер – заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност – 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение на
условията, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 421.50 лв., която следвало да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително. Твърди се, че заемният ресурс е усвоен изцяло, но ищецът не дължал
плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Посоченият в
договора фиксиран лихвен процент в размер на 40.15 % не отговарял на действително
приложения лихвен процент, тъй като неустойката представлявала добавък към договорната
1
лихва. Поради по-високия процент нараствала и стойността на ГПР, доколкото
възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на
потребителя и не бил посочен в чл.2 от договора и размерът му бил в нарушение на чл.5 и
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С договорения ФЛП в размер на 40.15 %, към който се кумулирало
вземането за неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали
добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансовата услуга, в разрез с изискванията за добросъвестност, което
водило до нищожност на договорното съглашение. Съдържа се позоваване на решение №
452 от 25.06.2010г. по гр.дело № 4277 по описа на ВКС за 2008г. Съдебната практика
приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне, може
да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорената между
страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на
основание на това, че тя не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като
към нея се кумулирала уговорената в договора неустойка. Реално прилаганата договорна
лихва накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите
нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността. Тоест клаузите били нищожни.
Преценката за действителността на клауза за неустойка следвало да се извърши с оглед
претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите по Тълкувателно
решение по т.д. № 1/2009г. Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата си
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора били
настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество. Тази неустойка не зависила от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.
Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, а за
неизпълнено условие за отпускане на кредита. Това водило до скрито оскъпяване на кредита
и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя. Към потребителя
били поставени неизпълними изисквания, като неустойката била излязла и от присъщата й
обезпечителна функция. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без
наличие на обезпечение, тоест да е поел риска от евентуално неизпълнение и да изисква
едва след сключване на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като
така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Дори и да се приеме това той би
предоставил разумен срок за осигуряване на поръчителство. Явно било в случая, че
кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал неизпълнимо
2
кратък срок за осигуряване на поръчители. Поставянето на такова изискване за заплащане на
възнаграждение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От
чл.8, параграф 1 от Директивата ставало ясно, че преди сключване на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база
данни. Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 ЗПК. Съдържа се позоваване
на чл.26 от Директивата относно това кредиторите да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността. Това задължение на кредитора имало за цел
да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Съдържа се
позоваване и на Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради това клаузата, предвиждаща дължимост на възнагражденията за непредоставяне на
поръчителство била в пряко противоречие с целта на Директивата. Такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на неплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
водила до допълнително увеличаване размера на задълженията. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуване на националния закон, като той следвало да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на Директивата – решения по дела С-106/89
Marleasing и 14/83 Von Colson. Кредиторът в случая поел риск да отпусне реално
необезпечен кредит, поради което неблагоприятните последици за него били самопричинени
и той не можел да черпи права от собственото си противоправно поведение. Поради това
неустойката била в разрез с добросъвестността. Представлявала скрито оскъпяване на
кредита, без да е включена в чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК. В случая в нарушение на чл.5 ЗПК не
било извършено разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения
по договора. Така уговорена клаузата за неустойка заобикаляла ограничението по чл.19, ал.4
ЗЗП при определяне на ГПР. Поради невключване на неустойката в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Това представлявало заблуждаваща търговска практика по чл.68 д, ал.1 и
ал.2, т.1 ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща на неверен ГПР,
водило до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и 10 ЗПК. Съдържа се позоваване на чл.22 ЗПК и чл.23 ЗПК, като се сочи, че в този
случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва и други
разходи, поради което ответникът няма право да претендира други суми. Защитата на
потребителите била въздигната в конституционен принцип по чл.19, ал.2 от Конституцията.
Съдържа се позоваване на чл.26, ал.4 ЗЗД, като се сочи, че в случая нищожните клаузи на
договора относно определяне на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел
императивни размери на цените на кредитите. Налице било и с задължителното тълкуване с
редица преюдициални заключения на Съда на ЕС, според които националните съдилища не
са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, а договорът
следва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването
3
на неравноправните клаузи. Неприложима била и втората разпоредба на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй
като договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната
му част, доколкото е възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това недействителността на уговорката
относно договорната лихва водила до нищожност на целия договор. Позовава се ищецът на
съдебна практика – Решение по дело С-453/10 и С-397/11. Поради това е направено искане
за прогласяване нищожността на клаузата на чл.3, ал.2 от договор за кредит от 20.04.2021г.,
предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на добрите нрави, заобикалящи
материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
недопустимост на иска. Ищецът не бил извел правен интерес от завеждане на иска.
Договорът за кредит не бил погасен. Ищецът можел да предоговори клаузи по договора.
Нямало плащания по договора. Искът бил и неоснователен. Ищецът не бил доказал, че
договорът за кредит е надлежно сключен, което било предпоставка за прогласяване
нищожността. От приложените доказателства – неподписан договор, не можел да се направи
извод в тази насока. Липсвали волеизявления на страните. Прави се искане на отхвърляне на
предявения иск. Не отговаряло на истината, че към договорната лихва следвало да се
включи сумата за неустойка. Неустойката не била вземане, което има общо с договорната
лихва. Въпросната клауза била самостоятелна и не целяла възнаграждение, за разлика от
договорната лихва. Шиканирало се от ищеца с това какво включва ГПР, независимо че
законодателят го описал изключително точно, конкретно и ясно. Ищецът бил запознат със
съдържанието на договора. Неверни били твърденията, че дружеството погрешно изчислило
ГПР, както и че погрешното изчисление води до нищожност. ФЛП бил законосъобразно
определен. Определеният лихвен процент от 40.15 % не противоречал на добрите нрави.
Практиката приемала, че противоречащ на добрите нрави е лихвен процент над 50 %.
Размерът на неустойката бил определен от размера на главницата, която се обезпечава.
Наличието на вреди не е необходимо да има, за да се предвиди клауза за неустойка. Нямало
данни договорът за кредит да е изплатен, следователно тепърва вреди можело да възникнат
от забавата на кредитополучателя. Била извършена и оценка на кредитоспособността. С.
имал предходно изплатен договор. Изискването за обезпечение било производно на
оценката на кредитоспособността, счело се, че трябва да се предостави такова, за да се
отпусне кредитът. Т.9 от чл.11, ал.1 ЗПК в случая не намирала приложение, тъй като
лихвеният процент бил фиксиран, а не референтен. Неоснователно било и твърдението, че
не може да се приложи чл.26, ал.4 ЗЗД. Направено е искане за прекратяване на
производството по делото, респ. за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е договор за предоставяне на кредит № *** от 20.04.2021г., сключен между „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* и Б. Ж. С., по силата на който кредиторът се е задължил да
4
предаде в собственост на потребителя сумата от 800 лв., а потребителят се е задължил да я
върне на 12 вноски, със срок на кредита 360 дни, при фиксиран лихвен процент – 40.15 % и
годишен процент на разходите 48.3 %.
По делото е постъпило писмо от Българска народна банка, ведно с приложена към него
справка от информационната система на Централния кредитен регистър за наличие на данни
за предоставени кредити от „Изи Финанс“ ЕООД на ищеца №№ ***/13.03.2021г. и
***/20.04.2021г.
Прието е заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което
изчисленият ГПР при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.15 % и при кредит в
размер на 800 лв. за срок от 12 месеца е в размер на 48.43 %. В годишния процент на
разходите са включени само разходите за лихви. С уговорената в чл.3, ал.2 от договора
неустойка кредитът се оскъпява с 52.6875 %. В системата на „Изипей“ АД не са намерени
данни за извършен паричен превод с наредител „Изи Финанс“ АД в полза на Б. Ж. С..
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
От представените писмени доказателства се установява, че на 20.04.2021 г. между страните е
сключен договор за заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на
800 лв., фиксиран лихвен процент – 40.15 %. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност,
а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК
и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила,
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста
на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Ищецът твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.3, ал.2 от договора, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
5
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на потребителя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в петдневен
срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно
посочени в договора условия /чл.3, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 421.5 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид
изложеното предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка е основателен и
следва да бъде уважен.
При този изход на делото и предвид направеното от ищцата искане, следва да й се присъдят
разноски в размер на 50 лв. заплатена държавна такса и 100 лв. заплатен депозит за
възнаграждение на вещо лице. По делото ищецът се е представлявал от *** ***, която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен
договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищцата е предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за *** *** в
6
размер на 300 лева, което ще й се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.3, ал.2 в договор за
предоставяне на кредит № *** от 20.04.2021 г., сключен между Б. Ж. С., ЕГН ********** и
„Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Балша“ № 17 да заплати на Б. Ж. С., ЕГН ********** от *** сумата от 150 лв.
/сто и петдесет лева/ лева направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Балша“ № 17 да заплати на *** Е.Г. И., с личен № **********, вписана в ***,
на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 /триста/ лева адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7