О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№260010
гр.Добрич 11.01.2021 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Добричкият окръжен съд гражданско
отделение
На единадесети януари 2021 год.
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Д. ДЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ:ГАЛИНА
ЖЕЧЕВА
ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ
Секретар:………………………
Прокурор:………………………
като разгледа докладваното от съдия ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
въззивно частно гражданско дело №1024 по описа за 2020
год.,
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на чл.248 ал.3
изр.2 от ГПК.Подадена е частна жалба от П.С.И. с ЕГН ********** и И.И.У. с ЕГН **********,двете
от гр.Добрич,срещу определение №260610/11.11.2020 г. по гр.д.№3648/2019 г. на
Добричкия районен съд,с което е изменено в частта за разноските решение
№260152/16.10.2020 г. по цитираното дело на ДРС,като П.С.И. е осъдена да
заплати на А.П.Ф. *** сторени съдебно-деловодни разноски в размер на 59,69 лв,а
И.И.У. е осъдена да заплати на А.П.Ф. съдебно-деловодни разноски в размер на
31,95 лв.Изложени са доводи за нищожност на атакуваното определение поради
неясна воля на съда,недопустимост поради обсъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение,каквито претенции на ищеца по делото не били заявени,респ.
поради произнасяне по молба по чл.248 от ГПК,депозирана извън законоустановения
срок и при липса на списък по чл.80 от ГПК,и за неправилност на същото,доколкото
производството било за спорна съдебна администрация и разноските оставали в
тежест на всяка от страните,както били направени.Настоява се за обявяване на
обжалваното определение за нищожно,за обезсилването му като недопустимо или за
отмяната му като неправилно.
Насрещната страна А.П.Ф. *** изразява
становище за неоснователност на частната жалба и настоява за оставянето й без
уважение,респ. за потвърждаване на атакуваното определение.
Като постави на разглеждане частната
жалба,Добричкият окръжен съд установи следното:
При данни,че частните жалбоподателки са
уведомени за обжалваното първоинстанционно определение на 12.11.2020 г.,частна
жалба вх.№265981/19.11.2020 г. е подадена в рамките на указания от районния съд
двуседмичен срок.Същата изхожда от активно легитимирани лица /страна по делото/,имащи
правен интерес от атакуване на неизгодното за тях първоинстанционно
определение.Насочена е срещу акт от категорията по чл.248 ал.3 от ГПК във
връзка с чл.274 ал.1 т.2 от ГПК,за който процесуалният закон предвижда изрично
самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност.Следователно частната
жалба е процесуално допустима.Разгледана по същество,същата е неоснователна.
Доводите на частните жалбоподателки за
нищожност и недопустимост на обжалваното определение са
неоснователни.Определението е валидно като постановено от законен състав на
районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата форма,достатъчно
мотивирано и разбираемо.Постановеният диспозитив за изменяване на
първоинстанционното решение в частта за разноските,а не за допълване,при
възприето в мотивите становище от районния съд,че се касае именно за молба за
допълване на решението му в частта за разноските,не обуславя нищожност на
атакуваното определение.Касае се всъщност за непрецизен диспозитив,но резултатът
от произнасянето е именно допълване на първоинстанционното решение с осъдителни
диспозитиви относно разноските.
Определението на ДРС е и допустимо като
постановено по допустима молба по чл.248 ал.1 от ГПК.
С решение №260152/16.10.2020 г. по
гр.д.№3648/2019 г. на Добричкия районен съд ответницата по делото П.С.И. е
осъдена да заплати на ищеца А.П.Ф. сума от 959,34 лв-дължима наемна цена за
периода от 04.12.2017 г. до 16.09.2020 г. за ползване на жилището на ищеца в
гр.Д.,ведно със законната лихва,считано от 09.10.2019 г.,до окончателното й
изплащане,като искът срещу тази ответница е отхвърлен в частта за горницата от
959,34 лв до 2 700 лв.Втората ответница И.И.У. е осъдена да заплати на
ищеца А.П.Ф. сума от 513,51 лв-дължима наемна цена за периода от 06.03.2018 г.
до 16.09.2020 г. за ползване на жилището на ищеца в гр.Д.,ведно със законната
лихва,считано от 09.10.2019 г.,до окончателното й изплащане,като искът срещу
тази ответница е отхвърлен в частта за горницата от 513,51 лв до 2 700 лв.
С молба вх.№264016/22.10.2020 г. ищецът
по делото А.П.Ф. претендира от първоинстанционния съд по реда на чл.248 ал.1 от ГПК да се произнесе по искането му за присъждане на разноски,което е пропуснал
да стори с постановеното от него решение по същество на спора.Молбата е
всъщност за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските,а
не за изменението му,доколкото,видно от самото решение,ДРС действително е
пропуснал да се произнесе по искането на ищеца за присъждане на разноски.Молбата
е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.248 ал.1 от ГПК-в срока за
обжалване на първоинстанционното решение /страната е уведомена за решението на
20.10.2020 г.,а молбата е подадена на 22.10.2020 г. при изтекъл срок за
въззивно обжалване на решението,респ. за депозиране на молбата по чл.248 от ГПК,на 03.11.2020 г./.Същата изхожда от активно легитимирано лице /страна по
делото/ с правен интерес да претендира допълване на първоинстанционното решение
в частта за разноските при изрично отправена претенция за присъждане на
разноски в първоинстанционното производство.По смисъла на чл.80 от ГПК депозирането
на списък на разноските от страната не е условие за допустимост на молба за
допълване на решението в частта за разноските.Такъв списък е условие за
допустимост единствено на молба за изменение на решението в частта за
разноските /в този смисъл и т.8 и т.9 от ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012
г. на ОСГТК на ВКС/,каквато разглежданата не представлява.Следователно в случая
списък по чл.80 от ГПК не е необходимо да е бил представен от ищеца Ф.,за да е
допустима молбата му за допълване.Последната е допустима,поради което и
обжалваното определение е допустимо.
Атакуваният съдебен акт е правилен и
следва да бъде потвърден поради следните съображения:
Районният съд е извел крайните си изводи
по спора на плоскостта на чл.57 ал.1 и ал.2 от СК-след постановено решение за
прекратяване на брака между П.С.У. /сега И./ и И.Й.У..с развод и предоставяне
ползването на семейното жилище-собственост на съпруга И.У.-на съпругата П.У. до
навършване на 18-годишна възраст от детето С.И.У./решение по гр.д.№3998/2010 г.
на ДРС/,по силата на което съгласно чл.57 ал.1 от СК е възникнало наемно
правоотношение между бившите съпрузи относно жилището,при последващо разпореждане
на бившия съпруг И.У. със семейното жилище в полза на трето лице-ищеца по
делото А. П.Ф. /нот.акт №90,т.VIII,рег.№12783,д.№1400/04.12.2017
г. на нотариуса Ю.Д./ новият собственик е претендирал съдът да определи размера
на наема,който бившата съпруга П.С.И. и навършилата пълнолетие дъщеря на
бившите съпрузи И.И.У. дължат на приобретателя Ф. за посочените по-горе
периоди.Претенциите не са произтичали от сключен между страните договор за
наем,а са с източник възникнало по силата на съдебното решение по развода
наемно правоотношение относно семейното жилище.По правило производството по
чл.57 от СК е с характер на спорна съдебна администрация,която има за цел да
установи и да уреди едно фактическо положение.Решението по него има за предмет администриране
и промяна на граждански правоотношения между страните,която промяна не
произтича от упражняване на конкретно право,регламентирано от закона,а от
разрешението,което съдът дава,за да уреди тези правоотношения съгласно очертани
от закона критерии и интереси въз основа на факти,преценявани по
целесъобразност.С решението по такъв спор не се разрешава съществуването на
материално субективно право и поради това няма сила на пресъдено нещо.При
промяна на обстоятелствата разрешението на съда може да бъде променено в
последващ процес.В този дух и разпоредбата на чл.57 ал.2 изр.3 от СК
повелява,че определеният от съда размер на наема може да бъде изменян при
промяна на обстоятелствата.
В производството по чл.57 от СК съдът
следва да постанови диспозитив за определяне размера на месечния наем /както
при първоначално определяне на такъв,така и при последващото му изменение по
реда на чл.57 ал.2 изр.3 от СК/,който ползващият семейното жилище съпруг следва
да заплаща на неползващия бивш съпруг-собственик на семейното жилище
занапред,т.е. за период след постановяване на решението.В случая обаче въпреки
разсъжденията на плоскостта на чл.57 от СК районният съд е постановил
осъдително решение по искове на ищеца Ф.,който не е бивш съпруг на първата
ответница,а последващ приобретател на семейното жилище,срещу бившата съпруга на
прехвърлителя П.И. и пълнолетната дъщеря на прехвърлителя И.У..Ищецът А.Ф. и
ответницата И.У. са трети на възникналото по закон между бившите съпрузи наемно
правоотношение.В този смисъл по делото не се е развил типичният спор за съдебна
администрация между бившите съпрузи относно определяне занапред или изменение
при изменение на обстоятелствата на вече определен такъв на дължимия месечен
наем от ползващия съпруг в полза на неползващия съпруг.Развило се е исково
производство по искове на трето на правоотношението лице срещу бившата съпруга
и пълнолетната й дъщеря.Постановен е диспозитив за осъждане на всяка от
ответниците да заплати на третото лице определена глобална /обща/ сума,вкл.за
минал период,предхождащ предявяването на исковете,като исковете срещу тях са и
частично отхвърлени.Осъдителният диспозитив и този за частично отхвърляне на
исковете,постановен от първоинстанционния съд,е типичен за исково
производство,поради което при разпределяне на отговорността за разноски между
страните приложение намират общите правила за това по чл.78 от ГПК.При
отправено искане за присъждане на разноски ищецът има право съгласно
разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК на част от сторените от него разноски
съразмерна на уважената част от исковете.При доказателства за сторени от същия
разноски в размер на 216 лв държавна такса за водене на делото и 120 лв
възнаграждение за вещо лице /общо 336 лв/,респ. при съотнасяне на половината от
разноските в размер на 168 лв като сторени за защита по иска срещу първата
ответница и в размер на 168 лв за защита по иска срещу втората ответница,то
съразмерно на уважената част от иска срещу нея първата ответница П.И. дължи на
ищеца разноски за първата инстанция в размер на 59,69 лв,а втората ответница И.У.-в
размер на 31,95 лв,колкото е присъдил и районният съд.
Предвид горното съдът намира,че
районният съд правилно е уважил като основателна молбата на А.П.Ф. за допълване
на първоинстанционното решение в частта за разноските.Атакуваното определение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Страните в настоящото производство не са
претендирали присъждане на разноски,но и такива същите не си дължат една на
друга в зависимост от изхода на спора по частната жалба,тъй като в
производството по чл.248 от ГПК по правило разноски не се дължат.Същото няма
самостоятелен характер,в него само се изменя или допълва решението в частта за
разноските и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като
санкция за неоснователно предизвикан правен спор /определение №74/25.04.2018 г.
по ч.гр.д.№1103/2018 г.,ІІ г.о.,ГК на ВКС и цитирана в последното съдебна практика/.
Водим от гореизложеното,Добричкият
окръжен съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение
№260610/11.11.2020 г. по гр.д.№3648/2019 г. на Добричкия районен съд.
Определението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване по смисъла на чл.274 ал.4 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.