№………./……..10.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №1088 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на С.А.Г.
и В.Ж.В. срещу решение №1924/08.05.2019г по гр.д.11989/18 г по описа на ВРС, 35
с-в, с което са били уважени претенции на „БАНКА ДСК“ЕАД за установяване на
оспорени вземания по предсрочно изискуем банков кредит, удостоверени в заповед
за изпълнение като остатъчна главница от 10 309.39лв, обезщетение за забава
(лихвена надбавка) в размер на 5.03лв и дължими такси в размер на 120 лв по
обявен за предсрочно изискуем обединен кредит.
Въззивниците, чрез
общ пълномощник адв. Н. ***) сочат допуснати нарушения при постановяване на
решението, изразяващи се в погрешно интерпретиране на установените факти
относно упражненото право на предсрочна изискуемост с писмено изявление,
отправено до длъжника по реда за връчване на пощенски пратки. Пълномощникът
сочи, че писмото е получено от лице, което не живее в общо домакинство с кредитополучателя,
което било установено със свидетелските показания, събрани в първа инстанция.
Позовава се на липса на овластяване на това лице с права да получава
кореспонденция за този адресат, както и на липса на представителна власт на
служителите на банката, отправили изявлението на длъжника. Счита, че банката е
заявила в два различни момента предсрочната изискуемост, като в извлечението от
сметка при подаване на заявлението е посочила друга дата, различна от датата на
посочена в изпратеното до длъжника писмо. С доводи за липса на валидно
обявяване на предсрочната изискуемост моли претенция да бъде изцяло отхвърлена,
евентуално да се отчетат като дължими само вноските с настъпил падеж, към
датата на подаване на заявлението, а за горниците претенциите да се отхвърлят,
като съответно се отмени постановения съдебен акт.
Същите доводи се
поддържат в пледоарията по същество.
Насрещната страна,
чрез юрк. С. оспорва жалбата с доводи за
правилно установен факт на връчване на
изявлението за предсрочна изискуемост и породените от него последици. Оспорени
са доводите за действия без представителна власт, респективно за нужда от
овластяване на пълномощник, приел писмо от името на длъжника. Оспорени са и
твърденията за повторно обявяване на предсрочната изискуемост, като
пълномощникът на кредитора поддържа, че датата в извлечението удостоверява само
счетоводното отразяване на последицата от упражнено вече право.
В бланкетно становище
по същество въззиваемият кредитор моли за потвърждаване на решението, с което
искът му правилно е бил уважен.
Страните
претендират насрещно определяне на разноски за въззивна инстанция, уточнени в
списъци (л.20 и л. 23). Въззиваемият е оспорил прекомерния размер на
направените разходи от въззивниците за възнаграждение на адвоката им.
По предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е произнесъл с
определение № 2483/08.07.2019г., а
понастоящем липсват нови обстоятелства, които да налагат промяна на това
произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите
по чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявен иск на
кредитор за установяване на оспорени от длъжник вземания, произтичащи от
неизпълнение на предсрочно изискуеми задължения на кредитополучател и поръчител,
между които и вземане за остатъчна главница, наказателна лихвена надбавка и
такси. В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемата банка за
вземания, включващи размерите на процесните суми и съответни на описаните в
извлечението по кредитната сметка. Заповедта е била своевременно оспорена с
бланково възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно
установяване по специалния ред. Произнесеното съдебно решение по спорните
вземания на кредитора (след частично прекратяване по оттеглени части от
спорните размери) е допустимо.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Нито в отговора по иска, нито във въззивната жалба са оспорени фактите
по пораждане на отношенията между страните, поради което за безспорни следва да
се възприемат установените от първата инстанция факти: На 15.02.2017 г., между
въззвиваемата банка и кредитополучател В.Ж.В. е било сключено споразумение за
обединяване на задължения по текущи договори, с което цялата консолидирана сума
от 10830лв е била договорена като едно задължение за главница, предоставена за
120 месеца за ползване срещу годишна лихва
в променлив размер, определен като 6-месечен СОФИБОР с надбавка 13.124%,
като е договорен и погасителен план с равни месечни анюитети, включващи части
от главница и текуща възнаградителни лихва. Допълнително страните са се съгласили
да се прилагат и общи условия, в които са били уговорени последиците от
пропускане на падежите и правото на
предсрочна изискуемост, както и тарифа, в която са били конкретизирани
приложимите такси.
Няма спор, че между уговорените обезпечения по този договор е
договореното поръчителство с въззивницата С.А.Г., сключила на същата дата
договор за поръчителство( инкорпориран в общ документ със споразумението), като
тя се е задължила да отговаря солидарно за последиците от неизпълнението на кредитополучателя.
Тъй като потребителския характер на кредитирането е несъмнен, въззивният
съд дължи служебна проверка относно съответствието на съдържанието на сделката
със специалния Закон за потребителския кредит( ЗПК). В случая
изискуемите реквизити по чл.11 са налице, а явно неравноправни клаузи не се
установяват, тъй като едностранната промяната на лихвения процент, обуславяща и
промяна на месечната вноска, е обективно обоснована с препращане към пазарен
индекс, независещ от волята на кредитора и начина, по който ще се отчита и
обявява променливата е разяснена изрично в чл. 7.2.2 - 7.3.2. от общите
условия, връчени на потребителя.Така уговорено, определянето на лихвата не
представлява право на кредитора да изменя цената на услугата в свой интерес, а
само негово задължение да администрира и своевременно да отчита обективната
динамика на пазара, без да може да влияе върху нея.
Само уговорката за заплащане на таксите по кредита не покрива
изискванията за валидност. От една страна, този разход не е обявен конкретно в
договора, както изисква чл. 11 т. 7 от ЗПК, а в тарифата, предоставена на
клиента не са оповестени някакви допълнителни услуги, които да могат да се
преценят като основание за допълнително възнаграждение по смисъла на чл.10а
ал.4 ЗПК. Напротив, в самата тарифа таксата от 150лв, претендирана от кредитора
в настоящото производство, е оповестена като „разход при изискуем кредит“. Явно
е, че не се касае за предоставяне на услуга, която да съпътства и обслужва
ползването на кредита като допълнително благо за клиента, а за вземане,
предназначено да компенсира кредитора за дейности, изцяло в негов интерес,
които е извършил или възнамерява да извърши за сметка на клиента си, ако той
допусне просрочие на изискуемо плащане. Подобно обезщетение обаче противоречи
на забраната за ангажиране на отговорност на потребителя за вреди от
неизпълнение над законната лихва за забава (чл. 33 ал.1 ЗПК). Ето защо какъвто
и да е характера на действията на кредитора в случай на пропускане на изискуем
падеж, събирането на такса за тях противоречи на специалния закон.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на договарянето от кредитор, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.
При постановяване на обжалваното решение съдът е пропуснал да съобрази
правилата на специалния закон, като е квалифицирал кредитното правоотношение
само по общите норми за банковото кредитиране. Въпреки, че оплаквания в тази
връзка не се съдържат във въззивната жалба, в изпълнение на служебните си
задължения (т.1 от ТРОСГТК 1/2013г. на ВКС)
въззвиният съд следва да приложи правилата на ЗПК и да отрече правните
последици на нищожната клауза по чл.11
от договора, като противоречаща на императивна норма (чл. 26 ал.1 ЗЗД). В
останалата част на съглашението пороци не се установяват. Уговореното
обезщетение за забавено плащане се формира като надбавка в размер на 10
процентни пункта, което не надвишава лимита по чл. 33 ал.2 ЗПК, доколкото законната лихва включва поне
10 пункта над основния лихвен процент(ПМС № 100 на МС от 29.05.2012 г.).
Не се оспорва предоставянето на новия
консолидиран кредит, чрез преоформяне на заварени безспорни задължения като
главница по нов погасителен план. От заключението на назначения в първа
инстанция експерт е видно, че кредитът по
този план е бил обслужван, макар и с известно допускане на забава на отделни
вноски през първата година, като след налагането на запор върху разплащателната
сметка на клиента една от внесени от него суми е била изплатена по запорното
съобщение, след което вноските са били насочвани пряко към кредитна сметка и са
отчитани от кредитора надлежно за намаляване на задълженията. Последното такова
внасяне от клиента на банката е било извършено на 04.01.2018г, като съдебният
експерт е потвърдил дължимите остатъци, като съответни на удостоверените в
извлечението към 05.04.2018 г. просрочени 3 вноски с падежни дати януари – март
2018г, както и размерите на осчетоводените задължения за остатъчна главница,
договорна лихва и наказателна надбавка, начислена върху забавени части от
главницата.
Въз основа на тези факти въззивният съд констатира наличие на продължителна
забава, който случай на неизпълнение изрично е бил предвиден в чл. 19.1. от
общите условия като хипотеза, пораждащо право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост.
Видно от отправеното към кредитополучателя уведомление изх.№
06-20-01514/14.03.2018г, банката се е позовала именно на допуснатата забава и е
предупредила длъжника си, че обявява цялата остатъчна главница за предсрочно изискуема, като преустановява
да зачита погасителния план и започва да начислява размер на лихвата като
обезщетение за забава. Съдържанието на това уведомление несъмнено покрива
характеристиките на изявление по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции.
Възраженията на въззивниците по авторството на това уведомление са
изцяло ирелевантни, тъй като каквото и да е овластяването на подписалия от
името на банката пълномощник (дори и то изцяло да липсва) действието по
отправянето му недвусмислено са потвърдени от кредитора при позоваване на този
документ, приложен към заявление, подписано от надлежно упълномощен
юрисконсулт. Именно поради това, позоваване на действие без представителна
власт може да бъде въведено само в защита на мнимо представлявана страна, а не
срещу нея (т. 3 ТРОСГТК 5/14 на ВКС).
По делото е установено, че писмото е било отправено до кредитополучателя
на адреса, обявен по договора от тази страна, но е било връчено на този адрес
на друго лице, с удостоверяване, че получателят е майката на адресата С.А.Г..
Така доказаното действие на кредитора изцяло съответства на надлежно
уведомяване на длъжника, тъй като посетения от пощенския служител адрес съвпада
с регистрираните постоянен и настоящ адреси на самия адресат В.В. и на неговата
майка С.Г., според събраните от заповедния съд данни от регистъра на
населението. Законът допуска препоръчана
пощенска пратка да се връчи на мястото на доставката 0на пълнолетно лице от
домакинство на адресата (чл. 36 ЗПУ вр. 5 ал.1 от Общите правила за условията за доставяне на
пощенските пратки и пощенските колети) без да изисква изрично пълномощно в този
случай. Това е така поради самото местопребиваване на получателя на адреса и
легитимирането му по начин, недвусмислено показващ връзката му с адресата.
Обитаването на общо жилище, регистрирано и като постоянен и настоящ адрес на
двете лица, достатъчно категорично установява фактическата им връзка в толкова
тясна степен, че да позволи на получателя да информира своевременно адресата за
получената пратка и да получи указания как да процедира с писмото. В конкретния
случай тази връзка категорично се потвърждава и с гласните доказателства,
посочени от ищците. Разпитаният свидетел потвърждава, че обитател на адреса в
гр. Варна е именно майката на адресата, която постоянно обитава общия им
регистриран адрес. Обстоятелството, че самият адресат е предпочел да не живее с
майка си и е организирал свое домакинство с друго лице в друго населено място,
без обаче да е променил регистрираните си адреси, сочи, че фактически е
овластил най-близката си родственица, останала на този адрес да приема
кореспонденция, съответно и следва да носи
последиците от оформянето на получени чрез нея пратки като приети от
негово име и за негова сметка. Отделно от това, свидетелят признава, че
професията на адресата налага продължителни отсъствия, а данните за връчване на
съдебни книжа(спорната заповед за изпълнение) само три месеца по късно на същия
адрес лично на адресата индицира, че напускането на регистрираните адреси явно
не е било трайно. В този смисъл въззивният съд изцяло споделя констатацията за
надлежно достигане до длъжника на изявлението на кредитора, добросъвестно
адресирано от него и връчено редовно от пощенски служител на 20.03.2018г.
Предсрочната изискуемост е резултат от промяна в задължението на
длъжника, след упражняване на потестативно право на кредитора. Съдът отчита
наличието и на двете предпоставки, императивно уредени като фактически състав,
пораждащ право на банка- заявител да получи предоставена главница по кредит
преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок(т.18 от ТРОСГТК 4/2013 на
ВКС). Осъществен е обективен факт, уговорен като основание за едностранно
изменение на договора (допусната забава
по вноски с падеж от м. януари до март 2018г) и е налице упражнено от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, достигнало до
длъжника на 20.03.2018г. Моментът на изявяването на волята на кредитора по
необходимост предшества довършването на фактическия състав и разликата в
момента на упражняване на преобразуващото изявление и счетоводното отчитане на
последиците върху задълженията не представлява необосновано счетоводно
записване. Към 04.04.2018 г. когато цялата главница е отнесена в просрочие, отпадането на действието на погасителния план вече
е било факт, тъй като длъжникът е бил вече уведомен. Следва да се отчете и
обстоятелството, че предсрочната изискуемост е едностранно право на кредитора и
само той може да се позовава на последиците му. Съответно дори и фактическият
състав, трансформиращ уговорката за начин на връщане на кредита да е изпълнен
по-рано, само кредиторът може да определи момента, в който да се позове на
ефекта му. В този смисъл, отчитането на цялата главница като предсрочно
изискуема на 04.04.2018г. и преустановяването на начисляване на договорните
лихви след 05.04.2018г. не е неоснователно повторно упражняване на право, както
считат въззивниците, а само отчитане на последиците от достигналото вече до
длъжника уведомление.
Поради съвпадението на констатациите на първата инстанция относно
предсрочната изискуемост, въззивният съд намира оплакванията във въззивната
жалба за неоснователни.
По отношение на отговорността на поръчителя оплаквания не са посочени.
Акцесорният характер на обезпечението и обема на отговорността (чл. 138 ал. 2 и чл. 140 ЗЗД) се извеждат от
съществуване на дълга и доколкото преобразуващото действие на предсрочната
изискуемост е настъпило по отношение на главния длъжник, то не може да се
отрече и действието му спрямо поръчителя. Веднъж породена с началото на
неизпълнението на кредитополучателя отговорността на поръчителя съществува докато
е налице неудовлетворен обезпечен дълг, освен ако кредиторът пропусне да
потърси правата си в рамките на специалния срок по чл. 147 ЗЗД. В случая кредиторът е предприел
едновременно действие както срещу кредитополучателя, така и срещу поръчителя
преди преклузивния шестмесечен срок да е изтекъл. Служебният контрол за този преклузивен срок (т. 4б от ТРОСГТК 4/2013г на ВКС) не налага корекция на изводите на
първата инстанция.
Няма оплаквания по отношение на установените след приспадане на
извършените доброволни плащания от длъжника след подаване на заявлението,
остатъчни размери от задължението за главница и лихва за забава. Въззивният съд
препраща към тази част от неоспорените мотиви на първата инстанция, които
изцяло споделя като обосновани със заключението на вещото лице.
В заключение, въззивният съд намира за изцяло доказани по размер претенциите на кредитора за вземания, начислени
по валидните клаузи по договора за кредит, обявен предсрочно за изцяло изискуем
и споделя извода за основателност на иска за остатъка от главницата и лихвената
надбавка за забавено плащане. Обжалваното решение следва да се потвърди в тази
част.
Само претенцията за установяване на дължимост на таксата за изискуемост
е изцяло неоснователна, като обоснована с нищожна клауза от договор. Поради
различния извод(въз основа на неприложен от първата инстанция специален закон)
обжалването решение следва да се отмени в тази негова част, след което само за
тази сума искът следва да се отхвърли.
По разноските:
Поради противоположния резултат от разглеждането на делото по същество,
следва да се ревизира и произнасянето по отношение на разноските, включително и
определените за воденото заповедно производство. В първата инстанция на
кредитора са присъдени всички направени по разглеждане на заявлението разноски,
посочени в спорната заповед, въпреки че е установена дължимост само на част от
тях. В случая следва да се съобрази обстоятелството, че оттеглянето на част от
претенцията е резултат от признато от кредитора плащане, извършено след
подаване на заявлението и след предупреждаването на длъжника за последиците от
забавата му. Ето защо макар че са били внесени преди връчването на заповедта,
плащанията несъмнено са били забавени и неизпълнението е причинило началното
сезиране на съда в цялост. Затова и разноските на заявителя следва да се
редуцират само съразмерно на изначално неоснователна част от претенцията (120/10892.85),
като бъдат присъдени до размер на само 264,90 лв от общо включени в заповедта
267.86лв.
Предявяването на иска за всички вземания обаче е извършено след като
кредиторът е приел и осчетоводил доброволните вноски и съответно за причиняване
на оттеглената част от иска длъжниците не следва да се считат отговорни.
Направените в първа инстанция разходи следва да се намалят пропорционално, при
отчитане само на основателна част, но към целия първоначално предявен размер
(10314.42/10892.85), като се намалят определените от първата инстанция разноски
до 1180,23лв. от общо заявените по неоспорения списък 1246.42лв. Пред
настоящата инстанция обаче, съотношението следва да се отчита към обжалвания
размер (10314.42/10434.42), поради което от общо неоспорения размер от 300лв за
юрисконсултско възнаграждение следва да се присъдят само 296,55лв, съразмерно
на неоснователна част от въззивната жалба.
Насрещната страна е обявила направени разходи в размери, оспорени като
прекомерни както в първата, така и във въззивната инстанции. Всеки от въззивниците е договорили с представителя си
сборно възнаграждение в размер на по 1850лв за защита в първа инстанция по
1000лв за въззивното производство, като са посочили, че договарят
възнаграждение за защита по отделни съединени претенции. Съдът съобразява
правилото, допускащо уговаряне на възнаграждение за всеки от съединените искове
поотделно (чл. 2 ал. 5 от НМРАВ), но при отчитане и конкретните особености на
вида на съединяването. От една страна, не винаги съединените искове налагат
отделна защита. Това не е така, когато едната претенция е обуславяща другата по
такъв начин, че макар и съда да я докладва, разглежда и да се произнася с
отделен диспозитив по нея, решението изцяло се определя от установените факти и
правните изводи по главния иск. Подобен е случая на съединяване на неоценяеми
искове за защита при уволнение (Определение № 336 от 29.09.2017 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 3288/2017 г., III г. о., ГК, Определение № 114 от 12.03.2016 г. на ВКС
по гр. д. № 55/2016 г., II г. о., ГК). За разлика от евентуалните искове(когато
предметът на делото съществено се различава по двата иска) при кумулативно
съединени обусловени искове често се наблюдава акцесорност, какъвто е случая на
съединяване на иск за главница и лихва. Съдът съпоставя разпоредбата с
принципния подход за определяне на минималните размери на адвокатските
възнаграждения( изяснен в Решение № 9273
от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015 г., III о.). Ако справедливите
нива на адвокатските възнаграждения се обосновават с два обективни критерия –
обема и сложността на извършената дейност и величината на защитавания интерес,
то при кумулативно съединени, но обусловени до акцесорност оценяеми осъдителни
искове прилагането на размера, определен според обема на сборния интерес е
достатъчен. Нужда от определяне на възнаграждение поотделно ще възникне при
друг тип съединяване на искове(оценям и неоценяем, вещен и облигационен,
установителен и конститутивен и др. подобни), налагащи несъмнено независима самостоятелна защита по всеки от тях,
независимо от съотношението, в което са съединени(пример за такава нужда е
казуса в Определение № 22 от 16.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2668/2017 г., III
г. о., ГК). В конкретния случай, предоставената от адвоката услуга изцяло е
основана на общите за всички искове доводи по оспорване на предсрочната
изискуемост по идентичен начин както в първата, така и във въззивната
инстанции. Затова и основата за определяне на минимума за тази услуга следва да
се отчита според сборното вземане (10892.85 лв
за първа и 10434.42лв във втора инстанция). Така преценени хонорарите надхвърлят
нормативен минимуми по чл.7 ал.2 т.4 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащи до 856.79лв. и
843.03лв. Същевременно съдът отчита, че въпреки множеството заседания пред
първа инстанция, поне две от тях са били резултат от новопоискани гласни
доказателства и новопосочени твърдения за плащания от ответниците, които не са
били предявени в отговора и съответно по-продължителният процес на съдебно
дирене е резултат от тяхното поведение. Концентрирането на защитата на
ответниците в оспорване само на предсрочната изискуемост и позоваване на
признати от кредитора вноски след издаване на заповедта несъмнено изключва и третирането на спора
като особено сложен от фактическа страна, а правната му същност е изяснена с
тълкувателни актове. По тези критерии(възприети в т. 3 от ТР ОСГТК№ 6/12)
хонорар, който надхвърля минимума не е съответен на обема на усилията, необходими
за изпълнение на възложената на адвоката услуга. Подлежащите на възлагане на
насрещна страна разноски за адвокатско възнаграждение следва да се редуцират до
минимумите за двете инстанции. Така общия размер на компенсируеми разходи за
първа инстанция се свежда до 856.79лв в
полза на ответницата Г. и 956.79лв в полза на ответника В., който е поел допълнително
лично и изцяло депозита за експертизата. От тези суми следва да се присъдят
само съразмерните на неоснователната част от претенцията на кредитора части
(578.43/10892.85) или 45.50 лв за Г. и 50.80лв за В.. Респективно, във
въззивното производство от редуцираните до минмум хонорари, на въззивниците се
следват съразмерни на основателната жалба части (120/10434.42) или само по
9.70лв за всеки от тях. Така общо определените за двете инстанции разноски, се
свеждат до 60.50лв за В. и 55.20лв за Г..
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1924/08.05.2019г по гр.д.11989/18 г по
описа на ВРС, 35 с-в, САМО В ЧАСТТА, с която са били уважени претенции на
„БАНКА ДСК“ЕАД за установяване на оспорено вземане по предсрочно изискуем
банков кредит, удостоверени в заповед за изпълнение като дължими такси в размер
на 120 лв и са присъдени разноски в полза на кредитора над 264,90 лв до
общо включени в заповедта 267.86лв. разноски за заповедно производство и
над 1180,23лв. до 1246.42лв разноски за
първа инстанция, като
ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от “БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК ********* солидарно срещу В.Ж.В.,
ЕГН: ********** и С.А.Г., ЕГН: ********** иск за установяване на дължимост
от кредитополучател и поръчител на вземане по оспорена Заповед №
2456/ 10.04.2018 год. издадена въз основа
на документ по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. № 5043 по описа на ВРС за 2018 год., за сумата от 120.00
(сто и двадесет) лева, претендирана като дължими такси към
05.04.2018 г., начислени по допълнително споразумение за обединяване на кредити
от 15.02.2017 г., обезпечено с договор за поръчителство, на основание чл. 10а и
чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №1924/08.05.2019г
по гр.д.11989/18 г по описа на ВРС, 35 с-в, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с
която са били уважени претенции на кредитора за установяване на оспорено
вземане по предсрочно изискуем банков кредит, удостоверени в заповед за
изпълнение като дължими солидарно от кредитополучателя и поръчителя по
допълнително споразумение за обединяване на кредити от 15.02.2017 г.,
обезпечено с договор за поръчителство както следва:
сума от 10 309.39 лв. дължима главница, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 05.04.2018 г. до изплащане на вземането
сума от 5.03 лв.
лихвена надбавка за забава, за периода от 04.01.2018 г. до 05.04.2018 г.;
както и са
присъдени в полза на ищеца само 264,90 лв разноски за заповедно производство
включени в заповедта и и само 1180,23лв. разноски за първа инстанция.
ОСЪЖДА В.Ж.В., ЕГН:
**********, с адрес: *** и С.А.Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна, ж. к.
„Владислав Варненчик“, бл. 214, вх. 2, ет. 5, ап. 48 да заплатят на „БАНКА ДСК”
ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул.
“Московска” № 19, ЕИК: ********* сумата от 296,55лв (двеста деветдесет и шест
лева и петдесет и пет стотинки), представляваща част от разноски за въззивно
производство, съразмерно на неоснователна част от въззивната жалба, на осн. чл. 78 ал. 8 ал.
1 ГПК.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК”
ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул.
“Московска” № 19, ЕИК: ********* да заплати на В.Ж.В., ЕГН: **********, с
адрес: *** сумата от 60.50лв (шестдесет лева и петдесет стотинки),
представляваща част от разноски за първа и въззивна инстанция, съразмерно на
неоснователни части от искова претенция и
основателна въззивна жалба, на осн. чл. 78 ал. 5 и ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК”
ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул.
“Московска” № 19, ЕИК: ********* да заплати на С.А.Г., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Варна, ж. к. „Владислав Варненчик“, бл. 214, вх. 2, ет. 5, ап. 48 сумата от
55.20лв (петдесет и пет лева и двадесет стотинки), представляваща част от
разноски за първа и въззивна инстанция, съразмерно на неоснователни части от
искова претенция и основателна въззивна
жалба, на осн. чл. 78 ал. 5 и ал. 3 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал. ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.