РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 26.06.2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
АТАНАС Н. НИКОЛОВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Силва Абаджиева,
като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно наказателно дело от частен характер № 1735 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 334 и сл. НПК.
Делото е образувано по жалба
на повереника на частната тъжителка и гражданска ищца Т.К. – адв. В.П., срещу
присъда от 30.11.2016 г. по наказателно дело от частен характер (н.ч.х.д.) №
13156/2014 г. на Софийския районен съд, 101. състав, с която подсъдимите М.П.Х.,
Г.П.С., В.П.Х. и В.Г.Г. са признати за невиновни в това на 03.01.2014 г. с
жалба, адресирана до директора на Главна дирекция „Борба с организираната
престъпност“ към МВР, да са приписали на Т.В.К. извършване на престъпление със
следните изрази: „През периода на
съжителстване ни направи особено неприятно впечатление, че има достъп и
информация относно собствениците на коли, гости в комплекса ни, отправяйки им
предупреждения да напуснат комплекса, цитирайки трите им имена и ЕГН с цел да
ги респектира. С тези си действия тя нарушава разпоредбите за работа с
квалифицирана информация и Закона за защита на личните данни, злоупотребявайки
със своето служебно положение.“; „Започна
да осъществява системен тормоз върху един от съседите – В.Г. относно паркомястото, в
което той паркира своята кола. Късно вечер звъни на входната му врата,
несъобразявайки се с това, че той има малко дете, със закани и предупреждения
да си премести колата“, и „В резултат
на действията на УС тя пусна по мейла Удостоверение от нотариус Р.Р.с изх. №
64/4.12.2013г., съгласно нотариален акт за замяна № 168, том 2, рег. № 14090,
дело № 318/2013г., с което твърди, че е собственик на паркомястото, за което
има претенции. Но съгласно чл. 43, ал. 1 от ЗУТ отчуждителни договори като
продажба, замяна, дарение на паркоместа и други такива, сключени дори във
формата на нотариален акт ще са нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото
имат невъзможен предмет. Следователно тази собственост е в противоречие с
действащия закон. Това ни навежда на мисълта, че или представеното
Удостоверение е с невярно съдържание, или е съставен нотариален акт в нарушение
на законите в Р. България, при което се явява нищожен... Т.В. продължава да
паркира на предишното си място, което означава, че е извършила документална
измама с цел тормоз над съседи или действия в защита на нейни интереси”, като същите са оправдани по повдигнатото им
обвинение за извършване на престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК във
връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с ал. 1 НК, и е отхвърлен гражданският иск на
Т.В.К. срещу М.П.Х., Г.П.С., В.П.Х. и В.Г.Г. за солидарно осъждане на
последните за заплащане на сумата от 12 000 лева – неимуществени вреди от
деянието, за което им е повдигнато обвинение, ведно със законната лихва върху
тази сума от 03.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на постановената присъда, тъй като деянието и авторството му били изяснени от събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на първоинстанционната присъда и признаване на подсъдимите за виновни.
С допълнение на жалбата от 08.05.2018 г. повереникът на частната тъжителка Т.К. – адв. В.П., допълва изложението си от въззивната жалба. Излагат се доводи, че по авторството на инкриминираната жалба от страна на подсъдимите, изпращането му до ДАНС и вредите, претърпени от частната тъжителка, страните не спорят. Излагат се и доводи, че описаните в жалбата деяния, които според тъжителката представляват престъпления, не са извършени. Аргументира се, че е неправилно съждението на първоинстанционния съд, че гражданите имат право да подават жалби срещу длъжностни лица до техните висшестоящи, тъй като безконтролното упражняване на това право би довело до възможности за засягане на честта и достойнството на държавните служители в неограничена степен. Излага се доводи, че защитата срещу клевета се отнася в еднакъв степен до всички граждани и поставянето на служебните лица в по-неблагоприятно положение би довело до дискриминация. Излагат се доводи, че обществените функции на длъжностните лица не могат да бъдат оправдание за недобросъвестно подаване на сигнали срещу тях. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че понятията „тормоз“ и „закани и предупреждения“ изразяват оценка, а не твърдения за факти. На следващо място, твърди се, че изложението относно природата на използвания от тъжителката документ като измама не може да се тълкува по друг начин освен като приписване на престъпление, евентуално – за приписване на позорящи обстоятелства, което също следвало да се изследва от съда като твърдение за факти. Излага се довод и за противоречие в мотивите на присъдата, относно изказаното от първоинстанционния съд, че липсват данни за това тъжителката да е осъществила незаконен достъп, което според повереника противоречи на направения категоричен извод, че такъв достъп не е извършван. Едва в допълнението е направено и искане за уважаване на гражданския иск.
В откритото съдебно заседание на 04.06.2018 г. повереникът на частната тъжителка Т.К. – адв. В.П. – поддържа жалбата и допълнението към нея. Твърди, че по безспорен начин е доказано, че именно подсъдимите са се подписали под инкриминираните твърдения, че те са достигнали до ръководителите на тъжителката К. и че изложените твърдения са неистински – тъжителката К. не е използвала служебното си положение във вреда на подсъдимите, не е тормозила подсъдимия Г. и не е извършила документно престъпление. Претендира се, че правото на гражданите на жалба не може да служи за своеволното им оправдаване при подаване на сигнали, за чието съдържание те са знаели, че е невярно. Поддържат се и съображенията, че възприемането на мотивите на първоинстанционния съд би представлявало дискриминация спрямо длъжностните лица поради тяхната служебна функция. Твърди се, че в случая умишлено са изказани твърдения за тъжителката К., за които подсъдимите са знаели, че са неистински, което се извежда и от употребените от тях квалификации в жалбата. Излага се и довод за уважаване на гражданския иск, като се сочи, че дори да не е налице престъпление, то е явно настъпването на неимуществени вреди за частната тъжителка и механизма на тяхното причиняване чрез подадената от подсъдимите жалба.
Частната тъжителка Т.К. поддържа жалбата. Излага доводи, че твърденията, че е извършвала тормоз над подсъдимия Г. са такива за факти и не съдържат оценъчна квалификация. Твърди се, че използваните изразни средства и твърденията на подсъдимите създават съмнения за доброто име на тъжителката и я злепоставят пред колегите ѝ. Твърди се и липса на подробни мотиви защо приетият за съвместно разглеждане граждански иск се явява неоснователен, като съдът не е обсъдил дали не е налице непозволено увреждане въпреки липсата на осъществено престъпление. Излагат се доводи, че подсъдимите са действали умишлено и са извършили деликт, като са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав – противоправно поведение, вреди, причинна връзка, вина. Цитира съдебна практика за това, че липсата на наказателна отговорност за инкриминираното деяние не е пречка за уважаване на граждански иск в наказателния процес. Иска отмяна на първоинстанционната присъда, осъждането на подсъдимите и уважаване на гражданския иск по делото в пълен размер.
Защитницата на подсъдимите М.Х., В.Х. и Г.С. – адв. Е.П. – оспорва жалбата и иска потвърждаване на първоинстанционната присъда в цялост. Твърди, че по делото е доказано, че подсъдимата М.Х. не е подписвала инкриминираната жалба, поради което за нея няма основание за постановяване на обратна присъда и същата следва да бъде призната за невинна. По отношение на подсъдимите В.Х. и С. се поддържа, че същите са подали жалба, тъй като са почувствали, че поведението на тъжителката К. съставлява нарушение на стандартите за поведение на държавните служители, от което подсъдимите се били възмутили. Акцентира се, че единствено чрез подаването на жалба или сигнал подсъдимите като граждани са можели да осъществят контрол върху поведение на държавен служител, което са смятали за нередно. Излагат се доводи, че подсъдимите не са имали мотив умишлено да изнасят неверни сведения в написаното от тях, а да се противопоставят на поведение, което според тях накърнявало гражданските им права и се дължало именно на служебното положение на тъжителката К.. Твърди се, че дори и гражданите да приписват престъпление на длъжностни лица, то те не биха могли да понесат отговорност за това, като съмненията за злоупотреба със служебно положение са това, което в случая е довело подсъдимите до написването и изпращането на жалбата им. Твърди се, че подсъдимите са се усъмнили в това, че тъжителката К. имала достъп до лични данни, които са недостъпни за обикновения гражданин. Дали това е нарушение пък било отвъд компетентността на подсъдимите, но те като неюристи имали право да изразят подобно съмнение. Поддържа се, че използвания от подсъдимите израз, че тъжителката К. осъществявала тормоз върху съседа си – подсъдимия Г., е израз на мнение, тъй като те са виждали в действията на тъжителката усещане за безнаказаност. Излагат се доводи, че твърденията относно използваните от тъжителката нотариални актове представляват изцяло юридически анализ, изложение на правна теза, за който не може да ес понесе наказателна отговорност. Поддържа се, че изразите, които не носят информация за факти, не могат да бъдат клеветнически твърдения, за което се цитира и съдебна практика. Поддържа се, че критиката, която следва да търпят държавните служители, е в по-широки граници спрямо тази, на която правомерно могат да бъдат подложени граждани без такова качество.
Подсъдимата М.Х. в своя защита излага, че поведението на тъжителката К. на общи събрания според нея не отговаряло на етичните стандарти и че тя се държала непристойно. Твърди, че не е подписвала жалбата. В последната си дума сочи, че е невинна.
Подсъдимата В.Х. в своя защита изтъква, че по делото не са събрани доказателства дали тъжителката К. е проверявала записи в базите данни на местоработата си, а не, че такава проверка не е била извършвана. Твърдението в жалбата било, че е имало такива влизания и по делото няма неопровержими доказателства, че това не е правено. Поради това в жалбата се посочвало, че става въпрос за неетично поведение, а не за извършено престъпление. Твърди се, че подсъдимата има желание да подава и други жалби, в които да критикува държавни служители, но делото я е възпирало. Излагат се и доводи относно твърденията на частната тъжителка за настъпили душевни страдания, като се посочва, че като служител в службите за сигурност, тя би следвало да има доста по-висок праг на търпимост. В последната си дума иска потвърждаване на присъдата на Софийския районен съд.
Подсъдимият Г. в своя защита и в последната си дума сочи, че делото е продължило достатъчно дълго и вече няма какво да добави.„
Първоинстанционният
съд е разгледал делото като такова за клевета по
чл. 147, ал. 1, предл. второ НК – за приписване на престъпни обстоятелства и е
водел производството пред себе си при тази възприета правна квалификация. Приел
е за установено, че страните по делото били в обтегнати междусъседски отношения
поради спор за тясно паркомясто. Поради това на 03.01.2014 г. подсъдимите В.Х.,
С. и Г. подали жалба до Държавна агенция „Национална сигурност“, в която
използвали инкриминираните в тъжбата изрази. Според Софийския районен съд
жалбата не била подписана от подсъдимата М.Х.. По жалбата била образувана
проверка, в която тъжителката К. била привиквана да дава обяснения. Първоинстанционният
съд е установил, че е невъзможно да се установи дали частната тъжителка К. е
извършвала проверки на лични данни, каквито се твърдят в жалбата, но че същата
е заплашила с извършване на такива, както и че е позвънила еднократно на
подсъдимия Г. в късен час. Поради това е приел, че подсъдимите са имали
основание да приемат, че е било възможно частната тъжителка К. да е имала
достъп до техни данни и са подали жалба, упражнявайки конституционно
установеното си право за това. Поради наличието на основателни съмнения
подаването на сигнала не можело да бъде инкриминирано. По отношение на
квалификацията на поведението на тъжителката К. към подсъдимия Г.,
първоинстанционният съд е приел, че доколкото наистина е било налице
позвъняване, квалификацията на поведението на тъжителката не може само по себе
си да се определи като клевета. По отношение на третия инкриминиран израз – че
представените от тъжителката К. документи са резултат от „измама“, също е
прието, че това е квалификация на едно поведение, а не твърдение за факт,
поради което и този израз не може да осъществи състава на престъплението
„клевета“. Като е приел, че поведението на подсъдимите не съдържа белези на
противоправно деяние (а не само на престъпление), съдът е отхвърлил и
предявения граждански иск.
С оглед на повдигнатото в частната тъжба обвинение, изложеното от страните по делото и събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира за установена следната фактическа обстановка:
Първоинстанционният съд задълбочено и правилно е възприел фактите, върху които е изградил своята присъда, като посочил всички релевантни за делото обстоятелства. За яснота настоящият съдебен състав намира за необходимо единствено да възпроизведе накратко установеното от първоинстанционния съд по основните факти, които са относими към повдигнатото обвинение.
Подсъдимата М.П.Х. е родена на *** г. в Х.. Тя е българка, българска гражданка, омъжена, завършила е висше образование, работи, не е осъждана. Има ЕГН **********, и постоянен адрес ***.
Подсъдимата В.П.Х. е родена на *** г. в Х.. Тя е българка, българска гражданка, разведена, завършила е висше образование, работи, не е осъждана. Има ЕГН **********, и постоянен адрес ***.
Подсъдимата Г.П.С. е родена на *** г. в Г.. Тя е българка, българска гражданка, разведена е, завършила е висше образование, не работи, не е осъждана. Има ЕГН **********, и постоянен адрес: ***.
Подсъдимият В. Г.Г. е роден на *** г. в София. Той е българин, български гражданин, женен е, завършил е висше образование, не работи, не е осъждан. Има ЕГН **********, и настоящ адрес: ***.
В периода от 10.10.2006 г. до 01.10.2003 г. частната тъжителка Т.В.К. е работела на различни длъжности в системата на министерството на вътрешните работи. От 01.10.2013 г. е назначена като експерт в Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). В това си качество тя е имала достъп до автоматизирани информационни фондове на министерството на вътрешните работи и правомощия да извършва проверки в системата АИД на МВР по регистрационен номер на автомобил за данни за неговия собственик. Информацията за търсения в тази система може да свърже всяка справка с конкретен потребител, но се съхранява за период от две години от извършване на справката.
Всички подсъдими и тъжителката К. обитавали недвижими имоти в сгради, обособени в комплекс с адрес: София, кв. „Бояна“, ул. „********, в периода от 2009 г. до 2015 г. Тъжителката К. живеела във вх. Б, ап. 27; подсъдимата В.Х. е собственик на апартаменти №№ 3, 9 и 26, както и на паркоместа № 3 и 5 в подземния гараж, а майка ѝ – подсъдимата М.Х. живеела в апартамент № 3. Подсъдимият В.Г. бил до 2015 г. собственик на апартамент № 19, заедно с паркомясто № 26. Тъжителката К. ползвала паркомясто № 27, съседно на това на ползваното от подсъдимия Г. паркомясто № 26.
Поради недобро изграждане на сградата пространството, в което се намирали паркоместа № 26 и 27, на тях било трудно да се паркират успоредно два автомобила. Това създало предпоставки за конфликт между подсъдимия Г. и тъжителката К.. Още през 2012 г. частната тъжителка К. имала проблеми да ползва паркомястото, което смятала, че е нейно. При случайна среща на покрития паркинг на жилищния блок с подсъдимата М.Х., която водела свидетелката К.М.на гости в дома си, тъжителката К. заявила, че ще провери номерата на паркиралите на ползваното от нея място автомобили и ще установи собствениците им.
На неустановена дата в късната есен на 2013 г. тъжителката позвънила около 22:00 ч. на звънеца на апартамента, в който живеел подсъдимия Г. – ап. 19 с описания по-горе адрес. Тя поискала от съседа си да спира по-близо до лявата стена на паркомястото си, за да може да паркира и своята кола в тясното пространство. Подсъдимият Г. отговорил, че е предупредил още от по-рано, че е невъзможно на толкова тясно място да паркират два автомобила и бил споделил този факт с братовчедката на тъжителката К.. Разговорът се провел на висок глас и не се стигнало до решение на проблема.
Подсъдимият Г. споделил с подсъдимите В.Х. и Ч.за случилото се и те поискали от тъжителката К. да представи нотариален акт за паркомястото. Последната изпратила на подсъдимата Ч.по електронен път на 04.12.2013 г. електрографско (сканирано) копие на удостоверение от нотариус Р.Р., в което е било посочено, че Т.К. е придобила право на собственост върху 2,71% от идеалните части от подземния гараж с разпределено право на ползване на паркомясто № 27 на кота -0,05, съгласно нотариален акт № 168, том ΙΙ, рег. № 14090, дело № 318/2013 г., който е вписан в имотния регистър.
На 03.01.2014 г. подсъдимите В.Х., Г. Ч.и В.Г. изпратили в ДАНС – работното място на частната тъжителка Т.К., подписана от тяхно име жалба. Същата съдържа и подпис, на който е придаден вид, че е положен от подсъдимата М.Х., но всъщност бил положен от дъщеря ѝ – подсъдимата В.Х.. Жалбата била изпратена по пощата от подсъдимата В.Х..
В жалбата се
излагат твърдения, че частната тъжителка К. нарушава етичните правила за
поведение на държавните служители, като саботира дейността на общите събрания
на етажната собственост с адрес София, кв. „Бояна“, ул. „********, като на
събранието, проведено на 29.01.2013 г., се държала арогантно и предизвикателно
и нарушавала нормите на поведение. Твърди се, че частната тъжителка нападала в
писма свои съседи и пречела на работата на органите на етажната собственост. Едновременно
с това жалбата съдържа и следните инкриминирани в частната тъжба изрази: „През периода на
съжителстване ни направи особено неприятно впечатление, че има достъп и
информация относно собствениците на коли, гости в комплекса ни, отправяйки им
предупреждения да напуснат комплекса, цитирайки трите им имена и ЕГН с цел да
ги респектира. С тези си действия тя нарушава разпоредбите за работа с
квалифицирана информация и Закона за защита на личните данни, злоупотребявайки
със своето служебно положение.“; „Започна
да осъществява системен тормоз върху един от съседите – В.Г. относно паркомястото, в което той паркира своята кола. Късно вечер
звъни на входната му врата, несъобразявайки се с това, че той има малко дете,
със закани и предупреждения да си премести колата“, и „В резултат на
действията на УС тя пусна по мейла Удостоверение от нотариус Р.Р.с изх. №
64/4.12.2013г., съгласно нотариален акт за замяна № 168, том 2, рег. № 14090,
дело № 318/2013г., с което твърди, че е собственик на паркомястото, за което
има претенции. Но съгласно чл. 43, ал. 1 от ЗУТ отчуждителни договори като
продажба, замяна, дарение на паркоместа и други такива, сключени дори във
формата на нотариален акт ще са нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото
имат невъзможен предмет. Следователно тази собственост е в противоречие с
действащия закон. Това ни навежда на мисълта, че или представеното
Удостоверение е с невярно съдържание, или е съставен нотариален акт в нарушение
на законите в Р. България, при което се явява нищожен... Т.В. продължава да
паркира на предишното си място, което означава, че е извършила документална
измама с цел тормоз над съседи или действия в защита на нейни интереси”.
Жалбата била регистрирана в ДАНС с входящ №Ж-6/03.01.2014 г. и по нея била образувана проверка от дирекция „Инспекторат“ на държавната агенция. В хода на проверката били разпитани подсъдимите, частната тъжителка К. и били извършени проверки. Не били установени нарушения, като проверката приключила на 31.03.2014 г., а резултатите били отразени в протокол с per. № 46-13-12. Било прието, че не е налице дисциплинарно нарушение, като източник на конфликта между тъжителката К. и подсъдимата Ч., която е и бивша съпруга на инвеститора на построената сграда. По отношение на сигналите за нерегламентиран достъп до данни от регистрите на ДАНС било посочено, че не е възможна проверка за конкретен достъп до индивидуализирани лични данни, тъй като такива не са описани в жалбата, а и тъй като срокът за разследване на дисциплинарни нарушения е 2 години и в сигнала се твърди период преди посочения, жалбата е извън компетентността на дирекция „Инспекторат“.
По делото е установено, че е
невъзможно да се провери дали частната тъжителка К. е извършвала или не е извършвала
проверки в автоматизираните информационни фондове на МВР и ДАНС.
Обстоятелствата относно
реакциите на подсъдимата К. на подадения сигнал не следва да се установяват от
настоящия съд, тъй като се отнасят само до предявения граждански иск, който не
е предмет на въззивното производство.
На 12.12.2014 г. подсъдимата
М.Х. е подала нова жалба срещу частната тъжителка Т.К. пред работодателя на
последната – МВР, с нови твърдения за неетично поведение.
Настоящият съдебен състав намира посочената фактическа обстановка за установена въз основа на следните доказателства:
Първоинстанционният съд е извършил пълен и правилен анализ на доказателствената съвкупност, като е обосновал фактическите си изводи, които напълно се подкрепят и от настоящата съдебна инстанция. Извършен е анализ на всички относими към предмета на доказване доказателства, като се установени противоречията между тях и е посочено в кои части съдът възприема доказателствата за достоверни, и в кои – не.
Първоинстанционният съд се е позовал, в частта, която е предмет на обжалване на първоинстанционната присъда, на следните доказателства:
– гласни – обясненията на подсъдимите В.Г. (на гърба на лист 186 от първоинстанционното дело, и на лист 272 – 274 от първоинстанционното дело, включително дадените под формата на очна ставка със свидетелката К.), В.Х. (на лист 272 и 274 от първоинстанционното дело), М.Х. (на лист 272 – 273 и на гърба на лист 298 от първоинстанционното дело), и Г.С. (на лист 273 от първоинстанционното дело), както и показанията на свидетелката К.М.(на лист 271 – 272 от първоинстанционното дело);
– писмени – справки за съдимост на подсъдимите (на лист 322, 350 – неправилно отбелязан като „450“, лист 351, неправилно отбелязан като „451“, и 353, неправилно отбелязан като „453“ от първоинстанционното дело); жалба с вх. № Ж-6/03.01.2014 г., подадена от подсъдимите до директора на ГД „БОП“ и министъра на вътрешните работи (на лист 222 – 224 от първоинстанционното дело) и приложенията към нея – протокол от общо събрание на етажна собственост от 24.10.2013 г. (на лист 225 – 227 от първоинстанционното дело), копие на удостоверение от нотариус Р.Р.(на лист 237 от първоинстанционното дело), и копие от електронна кореспонденция между частната тъжителка К. и подсъдимата Ч.(на лист 130 – 133 от първоинстанционното дело); протокол с регистрационен № 46-13-12/31.03.2014 г. на дирекция „Инспекторат“ към ДАНС (на лист 112 – 122 от първоинстанционното дело); материали от проведената проверка в ДАНС – сведения на подсъдимите, частната тъжителка и техни съседи (на лист 135 – 161 от първоинстанционното дело); писмо с регистрационен № ПН-302/29.01.2016 г. на заместник-председателя на ДАНС (на лист 146 от първоинстанционното дело); писмо с регистрационен № ИС-190/01.04.2016 г. на заместник-председателя на ДАНС (на лист 146 от първоинстанционното дело); товарителница № *********/30.12.2013 г. на „Еконт експрес“ (на лист 233 от първоинстанционното дело); заверени от страните преписи на нотариални актове № 182/13.11.2015 г. на нотариус Т.В.(на лист 286 – 287 от първоинстанционното дело) и № 25/ 07.03.2008 г. на нотариус И.Н.(на лист 293 – 294 от първоинстанционното дело), както и от протокол за обявяване на наддавателни предложения от 18.12.2014 г. по изп. дело № 20148390400023 на ЧСИ И.М.-К.и протокол за въвод във владение по същото дело (на лист 289 – 292 от първоинстанционното дело);писмо с регистрационен № 126600-10574/08.08.2016 г. на директора на ГД„БОП“ (на лист 329 от делото); справка за вписвания в книгите по вписванията на името на В.П.Х. с изх. № 4247/16.08.2016 г. (на лист 332 – 334 от първоинстанционното дело); копие на жалба от 12.12.2014 г. на М.Х. до председателя на ДАНС, министър-председателя и Комисията за контрол на службите за сигурност към Народното събрание (на лист 337 – 341 от първоинстанционното дело); пощенски плик с подател подсъдимата М.Х. и получател – ДАНС (на лист 342 от първоинстанционното дело); писмо с рег. № ПИ-1658/15.06.2015 г. на административния секретар на ДАНС (на лист 343 от първоинстанционното дело); писмо с изх. № 4897р-1147/24.06.2015 г. на началника на сектор „Жалби, предложения и сигнали“ в МВР (на лист 344 от първоинстанционното дело); писмо № 812100-25331/27.10.2016 г. на главния секретар на МВР (на лист 360 от първоинстанционното дело ,неправилно отбелязан като „460“);
– заключенията на изслушаните по делото съдебни графически експертизи на вещото лице М.М. – на лист 247 – 250 от първоинстанционното дело (приета в съдебното заседание от 19.05.2016 г. – на лист 271 от първоинстанционното дело); на лист 281 – 284 от първоинстанционното дело (приета в съдебното заседание от 11.07.2016 г. – на лист 297 от първоинстанционното дело), и на лист 377 – 378 (неправилно отбелязани като „477“ и „478“) от първоинстанционното дело (приета в съдебното заседание от 03.11.2016 г. – на лист 362 от първоинстанционното дело, неправилно отбелязан като лист „462“).
Първоинстанционният съд правилно е кредитирал приобщените писма от ДАНС и протокола от приключилата спрямо частната тъжителка К. проверка като достатъчно доказателство за установяване на служебното качество на тъжителката към 2013 г. Тези документи изхождат от компетентния държавен орган и се основават на данни от кадровото досие на тъжителката, поради което и правилен се явява изводът на Софийския районен съд, че няма основания да не се кредитират същите като установяващи факта на съществуване на служебно правоотношение.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че подаването на инкриминираната жалба се установява еднозначно от представения препис от нея, който съдът няма основание да приеме за недостоверен, тъй като изхожда от държавен орган, до който е подадена. Авторството на жалбата от тримата подсъдими – В.Х., Ч.и Г., и изпращането на жалбата от подсъдимата В.Х. се установява също от представените от адресата – Държавна агенция „Национална сигурност“, товарителница за пощенска пратка, както и от съдебнографическите експертизи, изслушани по делото. Настоящият съдебен състав няма основание да не възприеме извода на Софийския районен съд за достоверност на същите, тъй като са изготвени компетентно и подробно излагат използваните методи за изследване и с подбран снимков материал илюстрират резултатите от прилагането им. Обоснован е чрез сравнение на почерка и изводът, че подсъдимата М.Х. не е подписала жалбата, което се потвърждава и от нейните и на дъщеря ѝ – подсъдимата В.Х., обяснения.
Изводът си за това, че частната тъжителка К. е имала достъп до информационните масиви на МВР и ДАНС, но не е ясно дали е осъществявала достъп до тях, тъй като срокът за съхранение на данни за релевантния по делото период е изтекъл на 01.01.2015 г., първоинстанционният съд е възприел въз основа на правилна интерпретация на наличните по делото доказателства – писмо с рег. № ПН-302/29.01.2016 г. на заместник-председателя на ДАНС и писмо с рег. № 812100-25331/27.10.2016 г. от главния секретар на МВР. Изводимото от тези документи съответства и на установената длъжност на тъжителката К. като агент на ДАНС, т.е. оперативен работник на служба за сигурност, който не би могъл да извършва служебните си задачи без следващото му се информационно обезпечение.
Първоинстанционният съд след извършване на подробен анализ на събраните в хода на делото доказателства е приел, че показанията на свидетелката К.М.са достоверни – извод, който се подкрепя и от настоящата съдебна инстанция. Въз основа на обясненията на подсъдимия Г., които в случая не следва да се ценят единствено в качеството им на негово защитно средство, тъй като той оспорва някои от изложените от свидетелката М.факти, първоинстанционният съд е почерпил достатъчно информация, която по косвен път да потвърди казаното от свидетелката М.за срещата ѝ с частната тъжителка К., както и за заплахата ѝ да извърши проверка на регистрационните номера на намиращите се в подземния паркинг автомобили. Чрез подробен анализ на показанията на свидетелката М., обясненията на подсъдимите Г., М.Х. и Г. Ч., първоинстанционният съд е стигнал до извода, че срещата, за която свидетелката М.разказва, се е случила. Това е потвърдено чрез анализ на пространственото разположение на паркоместата в подземния гараж, който настоящият съд кредитира като задълбочен и логичен, и подкрепя извода, че срещата между подсъдимата М.Х., частната тъжителка К. и свидетелката М.се е случила именно на средното ниво в паркинга. Изложеното от свидетелката кореспондира на данните за конфликт между частната тъжителка и подсъдимите за паркомясто, както и от данните за обтегнати отношения между тези лица, което прави показанията на свидетелката М.напълно логични в контекста на останалия доказателствен материал по делото.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че показанията на свидетелката М.не установяват, че частната тъжителка е злоупотребявала със служебното си положение, използвайки не по предназначение данни от информационните системи на МВР. Показанията на тази свидетелка обаче са необходими за установяване на субективната страна на извършеното от подсъдимите и значението на впечатленията им от частната тъжителка в процеса на написване на инкриминираната жалба.
Правилно Софийският районен съд е дал вяра и на обясненията на подсъдимия Г. по отношение на позвъняването на частната тъжителка К. на звънеца му и обстоятелствата около съставянето на жалбата и подписването ѝ от негова страна. Преценено е, че същите не следва да се разглеждат единствено като проявление на правото на защита на подсъдимия, тъй като същият би могъл изцяло да потвърди изложеното в подписаната от него жалба, но вместо това сочи, че същата се отнася до единичен случай, а не до системни действия. Обясненията на подсъдимия звучат логично и житейски обосновано, като същият посочва причините за конфликтната ситуация с частната тъжителка и въпреки възможния си конфликт с останалите подсъдими показва неутрална позиция и посочва противоречия както в защитните тези на останалите подсъдими, така и в тезите на обвинението чрез обясненията си. Обясненията на подсъдимия се подкрепят и от факта, че същите отразяват и онова, което същият е казал в проверката на ДНАС по подписаната от него жалба, като липсват съществени противоречия във версиите му за събитията.
Правилно първоинстанционният съд е обосновал и недостоверността на показанията на свидетелката Ирина К. (на лист 272 – 273 от първоинстанционното дело, и под формата на очна ставка – на лист 273 – 274 от първоинстанционното дело) относно часа на позвъняването на частната тъжителка К. на вратата на подсъдимия Г., като е посочил съществени вътрешни противоречия в нейните показания, и противоречия с обясненията на подсъдимите, в чиято защита същата възпроизвежда определени обстоятелства – В. и М. Х.. Прави впечатление също така, че свидетелката К. си спомня с точност часовете на относително отдалечени във времето факти, които не кореспондират с изложеното от прекия участник в тях – подсъдимия Г..
Представянето на удостоверение от нотариус Р.Р.от страна на частната тъжителка К. се установява от приложеното към няколко екземпляра на жалбата копие от същото удостоверение. Същите изхождат от държавни институции, които са приели документа като приложение към заявление от насрещната страна, поради което съдът кредитира достоверността на тези преписи напълно. Тази достоверност се потвърждава и от обясненията на подсъдимите В.Х. и В.Г., които са възприели начина на представяне на документите, а подсъдимият Г. посочва и контекста на представянето им, с което косвено потвърждава произхода на документа.
Съдът не коментира показанията на свидетелите В.А.(на лист 84 – 85 от първоинстанционното дело) и К.И.(на лист 85 – 86 от първоинстанционното дело), които дават сведения относно претърпените от частната тъжителка неприятни преживявания вследствие на подадената жалба, тъй като тези обстоятелства имат значение единствено за приетия за съвместно разглеждане граждански иск, който не е предмет на производството.
Настоящият съдебен състав не намира за относими към предмета на разглеждане на делото по същество, поради което и няма да обсъжда, писмените доказателства по делото, свързани с въпросите за призоваването на страни и даването на ход на същото, както и за даване на възможност н страните да се снабдят с документи – докладни записки на полицейски органи, амбулаторни листове, удостоверения за адресна регистрация, съдебни удостоверения, писма за отказ за представяне на документи въз основа на съдебно удостоверение, служебна бележка за професионални ангажименти.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира следното от правна страна:
На първо място съдът намира за редно да уточни предмета на въззивното производство, като тълкува значението на въззивната жалба и подаденото от тъжителката К. и повереника ѝ – адв. П., допълнение към нея. В жалбата се прави единствено искане за отмяна на първоинстанционната присъда и за признаване на подсъдимите за виновни в извършване на престъплението, за което им е повдигнато обвинение (на лист 4 от делото). Доколкото съгласно чл. 301, ал. 1, т. 10 НПК и чл. 307 НК във връзка с чл. 88 НПК гражданският иск представлява отделен елемент от всяка присъда по наказателно дело, по което е приет за съвместно разглеждане такъв, всяка жалба на граждански ищец следва да включва изрично искане за изменение на присъдата в частта за гражданския иск. Ако такова искане не е налице, то липсва съответна жалба. Вярно е, че чл. 337, ал. 3 НПК не предвижда такова изискване за жалба, с която във вреда на подсъдимия му се налага (по-тежка) гражданска отговорност, но същото правило може да се изведе и чрез съответно прилагане на правилата на гражданския процес, приложими съгласно чл. 88, ал. 1 НПК и към предявените по наказателни дела за съвместно разглеждане граждански искове. А съгласно чл. 269, изр. второ ГПК въззивният съд се произнася по жалба срещу решението по граждански спор само в пределите на искането по жалбата (чл.260, т. 4 ГПК). А когато такова искане липсва, съдът не е компетентен въобще да се произнася по гражданския иск.
Искане за уважаване на гражданския иск е направено от частната тъжителка и гражданска ищца Т.К. едва в допълнението на въззивната жалба от 08.05.2018 г. Въззивният съд обаче не следва да разглежда това искане, тъй като е направено далеч след изтичането на срока за обжалване на първоинстанционната присъда, който според чл. 319, ал. 1 НПК е петнадесетдневен. Ако в този срок не е постъпила жалба срещу решението на първоинстанционния съд по някои от въпросите, решавани с присъдата (чл. 301 НПК), по които този съд е можел да се произнесе и без изменение на присъдата в другите ѝ части (напр. – да оправдае подсъдим, но да уважи предявен срещу него граждански иск), и ако присъдата не следва да бъде отменена поради допуснато съществено процесуално нарушение, то е налице пречка за разглеждане на този въпрос, който не е повдигнат с жалбата, от въззивния съд. Поради това настоящият съдебен състав намира, че може да измени присъдата по съществото ѝ единствено в нейната наказателно-оправдателна част, а не и относно отхвърления граждански иск, или да отмени присъдата изцяло и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, ако установи отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила (чл. 335, ал. 2 НПК).
По отношение на отговорността на подсъдимата М.Х. настоящият съдебен състав напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че същата не следва да носи наказателна отговорност, тъй като по делото е установено, че от нея не изхожда нито един от инкриминираните в тъжбата на Т.К. изрази, употребени в жалбата до работодателя на последната. Подсъдимата М.Х. не е подписала посочената жалба и не е автор на написаните в нея изрази. Поради това тя не е осъществила действието, чрез което е осъществено твърдяното престъпно засягане на честта на частната тъжителка, и затова не следва въобще да носи отговорност.
По отношение на отговорността на останалите подсъдими – В.Х., В.Г. и Г.С., настоящият съдебен състав намира за уместно да разгледа правилността на първоинстанционната присъда поотделно за трите деяния, които са предмет на обвинението по частната тъжба.
На първо
място, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че с използването на
инкриминирания израз „През периода на
съжителстване ни направи особено неприятно впечатление, че има достъп и
информация относно собствениците на коли, гости в комплекса ни, отправяйки им
предупреждения да напуснат комплекса, цитирайки трите им имена и ЕГН с цел да
ги респектира. С тези си действия тя нарушава разпоредбите за работа с
квалифицирана информация и Закона за защита на личните данни, злоупотребявайки
със своето служебно положение.“ подсъдимите не са осъществили състава на престъплението
„клевета“, тъй като деянието им, макар и обективно да осъществява признаците на
състава на това престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК, не е противоправно,
доколкото може да бъде оправдано с обосновано съмнение за нарушение на
установени правила за работа на държавен служител.
Нито първоинстанционния съд,
нито настоящият съдебен състав отричат, че цитираният израз е бил изложен в
писмена форма и е бил доведен до знанието на длъжностни лица от учреждението,
където частната тъжителка К. е работела – ДАНС. Това твърдение съдържа в себе си
изрази, които водят към извод, че тъжителката е извършила престъпление, а
именно – „общо“ длъжностно престъпление по чл. 282 НК, защото с проверката в
автоматизираните системи, която няма връзка с възложени ѝ разследвания
или проверки, тя би нарушила служебните си задължения, а същевременно с достъпа
до чужди данни би причинила и вреди на трето лице, като от това могат да
настъпят немаловажни вреди, доколкото се касае за намеса в личния живот на
гражданите. Същевременно по делото не е установено последната да е извършвала
каквито и да било проверки. С това от обективна страна е налице съставът на
престъплението „клевета“ осъществено чрез огласяване на твърдение за извършено
престъпление – чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК.
Спор между страните възниква
относно субективната страна на престъплението, а именно по отношение на въпроса
дали подсъдимите са знаели или е трябвало да знаят, че разгласяват невярно
обстоятелство. Именно във връзка с този елемент от състава на престъплението
„клевета“ първоинстанционният съд е обсъдил конфликта между защитата на личната
чест на гражданите, защитавана чрез уреждането на клеветата като форма на
престъпно посегателство, и правото на гражданите на контрол над държавните
органи чрез подаване на жалби и сигнали (чл. 45 от Конституцията на Република
България).
Този конфликт се разрешава
на база на изложеното в практиката на Европейския съд за правата на човека,
цитирана и в мотивите на първоинстанционния съд – Решението по делото М.и други срещу България (по жалби №№
33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11), и цитираната в същото по-ранна
практика на ЕСПЧ. Принципът, установен от ЕСПЧ е, че гражданите имат право да
излагат твърдения за факти, свързани с дейността на определени държавни
служители, в жалби и сигнали до държавната администрация, като по принцип не
следва да носят отговорност на съдържанието им, тъй като същото е защитено от
свободата на изразяване съгласно
чл. 10, пар. 1, изр. второ ЕКЗПЧОС, както е посочено и в решението на
първоинстанционния съд.
Изключението, което допуска
чл. 10, пар. 2 ЕКЗПЧОС по отношение на свободата на изразяване, е, че
упражняването на това право създава и задължения и държавата може да предвиди
необходимите в едно демократично общество санкции при престъпване на тези
ограничения. В случая правото на свободно изразяване на подсъдимите би се
оказало нарушено чрез държавна намеса със средствата на наказателно
производство в лицето на уреденото в чл. 147, ал. 1 НК престъпление „клевета“.
Посоченото ограничение обаче може да бъде оправдано, ако са налице предвидените
в чл. 10, пар. 2 ЕКЗПЧОС условия.
На първо място, очевидно
ограничението на правото на свободно изразяване, уредено чрез престъплението
„клевета“ е въведено в законодателството на Република България – в нормативен
акт, приет от демократично избраното Народно събрание – чл. 147, ал. 1 НК. Извън
това чисто формално изискване ограничението на свободата на словото чрез това
наказателноправно средство е насочено към защита на една от изброените в чл.
10, пар. 2 ЕКЗПЧОС ценности – за защита на репутацията на другите.
Предвиденото от държавата
средство за защита – чрез наказателна репресия, е по принцип годно да осъществи
преследваната цел, тъй като съгласно чл. 36 НК една от целите на наказанието е
да се въздейства възпитателно и поправително върху членовете на обществото.
Заплахата от наказателно преследване е достатъчно силен мотив за всеки, който
изразява мнение, да внимава с употребата на изразни средства, за да не засегне
честта и достойнството на хората около себе си.
Но дори и наказателноправната
защита срещу злоупотреба с правото на изразяване на мнение да е насочена към
общественополезна цел, ЕКЗПЧОС изисква формите на тази защита да бъдат и в
рамките на необходимото „в едно демократично общество“. Под този израз
Конвенцията въвежда принципа на пропорционалността – изискването интензитетът
на заплахата от санкции със средствата на държавната принуда в защита на
достойнството на гражданите да отговаря на защитената сфера на всеки индивид
свободно да изразява своето мнение и да разпространява информация, която според
него е значима в рамките на обществения дебат.
Именно във връзка с това е
направен и доводът в решението по делото М.и
други срещу България, че гражданите по принцип имат право свободно да
из-пращат жалби до държавните институции и да формулират исканията си в тях.
Този принципен извод наистина търпи изключения и в това отношение е правилно
възражението на повереника на частната тъжителка, че умишленото излагане на обстоятелства
за държавен служител, за които жалбоподателят знае, че са неверни, не може да
бъде оправдано с позоваване на конституционното му право да подава сигнали.
В настоящия случай обаче не
може да се направи категоричен извод, че подсъдимите Г., В.Х. и Ч.са знаели, че
излагат неверни обстоятелства, или е трябвало да знаят това. Същите са имали
данни от подсъдимата М.Х. и свидетелката М., че частната тъжителка е заявила,
че има намерение да провери регистрационните данни на паркиращите в подземния
гараж автомобили. Настоящият съдебен състав не се съгласява със становището на
първоинстанционния съд, че това е индиция, че вероятно тъжителката е извършвала
подобни проверки. Изказаното от нея може да се възприема и само като намерение
или опит за „респектиране“, както се изразяват подсъдимите, който никога да не
се е осъществил. Самият факт, че е изречена тази реплика обаче дава основание
да се приеме, че у подсъдимите е можело да възникне съмнение, че частната
тъжителка К. злоупотребява с дадения ѝ достъп до данните им. И тъй като
обикновените граждани, които нямат длъжностно качество, каквито са и посочените
трима подсъдими, не могат да проверят дали подобно твърдение е вярно, могат да
използват единствено инструмента на жалбите и сигналите, за да съобщят подобна
злоупотреба, няма основание да се приеме, че това поведение е противоправно.
Не следва да се сподели и
възгледът на частната тъжителка и повереника ѝ, че употребените в
подадената от подсъдимите Г., В.Х. и Ч.изрази, които давали квалификация на
даден вид поведение, давали ясно да се разбере, че целта им е единствено да
наклеветят частната тъжителка К. и да ѝ създадат проблеми. Доколкото по
делото са установени репликите, отправени от последната, че ще проверява
регистрационни номера, изводът, че подсъдимите са имали намерение за излагане
на неверни твърдения единствено с цел злепоставяне би се основавал на предположения,
а това не е допустимо при една осъдителна присъда (чл. 303, ал. 1 НПК).
Наличието на индиция, че у подсъдимите е имало някаква форма на съмнение за
незаконни действия са достатъчни, за да се изключи отговорността им за
твърденията за факти, изложени в подаден от тях сигнал.
Не е основателно и възражението на защитата, че поставянето на различни изисквания да търпят обществен контрол поставяло държавните служители в дискриминационно положение. Разбира се, в това отношение тези служители са третирани неравно, но това неравно третиране е свързано с необходимостта от обществен контрол върху дейността на администрацията. Задължението на държавните служители да търпят критика в по-силна степен е константно потвърждавано в практиката на съда в Страсбург (вж. решенията по дела Busuioc срещу Молдова, жалба № 61513/00, § 64, и Mamère срещу Франция, жалба № 12697/03, §§ 20 – 23) и поради факта, че същото гарантира една общественополезна цел – контролът на гражданите над администрацията, същото не може да бъде възприето за противоправно и дискриминационно. В настоящия случай е съществувало съмнение за нарушаване на обществения интерес чрез неправомерен достъп до данни на гражданите, което е достатъчно да оправдае съдържанието на инкриминирания израз.
За пълнота настоящият съдебен състав следва да отбележи и че обстоятелството, че подсъдимата В.Х. е изпратила и последващи жалби срещу частната тъжителка К., а и поддържа подобни твърдения и в защитната си реч пред настоящата инстанция, не следва да промени извода на съда, че посочения по-горе израз от подадената жалба до ДАНС има клеветнически характер. Не е вярно обаче и твърдението на защитата, че държавните служители не могат да се ползват от никаква защита срещу подадени жалби от страна на гражданите, тъй като злоупотребата с това право може да попречи на работата им (вж. в този смисъл и решението на Европейския съд за правата на човека по делото Janowski срещу Полша, жалба № 25716/94, §§ 30 – 33). Последващо подаване на жалба с твърдение за факти, след като е установено, че те не могат да бъдат доказани, би могло да доведе до извод за злоупотреба с правото на жалба и да ангажира отговорността на подателя на подобна жалба.
По отношение
на втория израз, за който е повдигнато обвинение с тъжбата: „Започна да осъществява
системен тормоз върху един от съседите – В.Г. относно паркомястото, в което той паркира своята
кола. Късно вечер звъни на входната му врата, несъобразявайки се с това, че той
има малко дете, със закани и предупреждения да си премести колата“, настоящият съдебен състав
намира, че същият не представлява приписване на престъпление, тъй като българският
законодател не е въздигнал тормоза или преследването като престъпления сами по
себе си. Макар и това законодателно решение да търпи критика, съдът не може да
подведе някого под отговорност за приписване на престъпление, ако описаните в
твърденията на това лице факти не осъществяват белезите на нито един предвиден
в закона състав на такова. Тормозът може да осъществи състав на престъпление
единствено ако се осъществява с цел предизвикване на имуществено разпореждане
или извършване на определено действие против волята на тормозения – чл. 143 НК
и чл. 213а – 214 НК. Такива твърдения не са изложени в жалбата до работодателя
на тъжителката К. и поради това липсва твърдение за извършено престъпление.
Неоснователни са и
аргументите на частната тъжителка К. и повереника ѝ, че описаното от
подсъдимите Г., В.Х. и Ч.в жалбата до ДАНС представлява приписване на
престъпление по чл. 340а НК, тъй като посочената разпоредба предвижда
наказателна отговорност единствено за лице, което е извършило закана с умишлен
палеж, взрив, наводнение, тероризъм, екологично или транспортно престъпление.
Подсъдимите не твърдят в жалбата си, че тъжителката К. се е заканила с такъв
вид престъпление на подсъдимия Г., а че само е поискала последният да премести
автомобила си, без да заплашва с други вредни последици него или близките му.
Поради това твърдението за извършен тормоз не може да се квалифицира и като
приписване на престъплението „закана с общоопасно престъпление или тероризъм“.
В жалбата на подсъдимите Г., В.Х. и Ч.до ДАНС не се твърди и извършване на
престъплението „подбуждане към престъпление“ (чл. 320 НК) от страна на частната
тъжителка, тъй като въобще не се твърди подсъдимата да е имала контакт с друго
лице извън подсъдимия Г., което да подбуди към каквото и да е деяние.
Настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е
квалифицирал в определението си за даване на ход на тъжбата това повдигнато с
тъжбата обвинение единствено като такова за приписване на престъпление (чл.
147, ал. 1, предл. 2 НК), а едва в мотивите на присъдата си е разгледал въпроса
дали твърденията за извършен тормоз не могат да бъдат квалифицирани и като позорящи
обстоятелства (чл. 147, ал. 1, предл. 1 НК). С това е нарушено правото на
защита на страните, които не са имали възможност да изложат пред първата
инстанция доводите си дали посочения по-горе израз може да се квалифицира като
такъв, който би могъл да опозори доброто име на тъжителката К., въпреки че
съдът е коментирал тази възможност в мотивите на присъдата.
Посоченото процесуално
нарушение обаче не е съществено, тъй като неговите последици са напълно
отстранени с постановяването на оправдателна присъда от първоинстанционния съд.
От страна на частното обвинение са били изложени доводи за позорящ характер на
използваните от подсъдимите Г., В.Х. и Ч.твърдения за тормоз, като съдът
всъщност се е произнесъл и по такава възможна правна квалификация на извършеното
от подсъдимите, с което е гарантирал правото на защита на частната тъжителка.
От друга страна
първоинстанционният съд е осигурил защита на подсъдимите, като приел, че
твърденията им не представляват опозоряващо тъжителката обстоятелство и по този
начин е формирал убеждението си и по тази евентуална квалификация на
престъплението. И тъй като оправдателната присъда винаги гарантира в най-голяма
степен правото на защита на подсъдимия, то произнасянето ѝ санира всички
други нарушение на процесуалните права на тази страна в производството. Поради
това, доколкото изводът на първоинстанционния съд за липса на твърдение за
позорящо обстоятелство се потвърждава от настоящата инстанция, то няма
основание за отмяна на присъдата и връщането на делото за повторно разглеждане
от първоинстанционния съд.
Верни са изводите на
Софийския районен съд, че използваният в жалбата от подсъдимите Г., В.Х. и Ч.израз
„осъществява системен тормоз“, сам по себе си е негоден предмет на
престъплението „клевета“, тъй като представлява оценъчна дейност. Вярно е, че
към тази словоупотреба подсъдимите са изложили и твърдение за факт – че
тъжителката К. е звъняла късно вечер на входната врата на подсъдимия Г., но и
първоинстанционния съд, и настоящата съдебна инстанция, възприеха, че такова
позвъняване наистина е имало. Поради това подсъдимите са свободни да изразят
критика към действията на тъжителката К., като могат и да ги квалифицират като
„тормоз“, доколкото, както беше посочено, това отразява вътрешното им
разбиране. Твърденията, че едно лице извършва тормоз спрямо друго биха могли да
се квалифицират евентуално като обиждащи, но не и като приписване на позорящо
обстоятелство, доколкото, противно на твърденията на частното обвинение,
понятието „тормоз“ не съдържа в себе си описание на конкретен факт, а се нужда
винаги от конкретизация по отношение на това в какви действия или бездействия
се е състоял съответния тормоз. От своя страна пък клеветническото деяние
винаги представлява изразяване на твърдение за факт, който не се е случил в
действителност – поради това и при клеветата е предвидена възможност за
оневиняване на подсъдимия, ако се докаже, че изнесената от него информация е
вярна (чл. 147, ал. 2 НК), докато при състава на престъплението обида (чл. 146 НК) такава възможност не съществува.
Установено е по делото, че
тъжителката К. е звъняла на апартамента на подсъдимия Г. само веднъж. Така няма
данни да е вярно изнесеното в жалбата на подсъдимите Г., В.Х. и Ч., че е имало
многократно позвъняване. Но според мнозинството от съдебния състав и
твърдението за многократно позвъняване на съсед в късен час не може само по
себе си да характеризира една личност по начин, който би уронил достойнството
ѝ в обществото. Това поведение не е обичайно, но не може да характеризира
извършителя му като недобросъвестен или като лош съсед.
Доводите на страните, че твърденията за тормоз имали отношение и към служебните качества на частната тъжителка не следва да се обсъждат, тъй като при клеветата престъпният резултат не е фактическото засягане на достойнството на една личност в обществото (т.е. обществената реакция на изложените клеветнически твърдения), а самото съдържание и разпространение на твърденията. Обстоятелството за начина, по който евентуално е било засегнато нечие достойнство, би имало значение единствено при разглеждането на гражданския иск, който, както вече беше посочено, не е предмет на настоящото въззивно производство поради липса на жалба срещу тази част на присъдата.
Третият
инкриминиран в тъжбата израз: „В резултат на
действията на УС тя пусна по мейла Удостоверение от нотариус Р.Р.с изх. №
64/4.12.2013г., съгласно нотариален акт за замяна № 168, том 2, рег. № 14090,
дело № 318/2013г., с което твърди, че е собственик на паркомястото, за което
има претенции. Но съгласно чл. 43, ал. 1 от ЗУТ отчуждителни договори като
продажба, замяна, дарение на паркоместа и други такива, сключени дори във
формата на нотариален акт ще са нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото
имат невъзможен предмет. Следователно тази собственост е в противоречие с
действащия закон. Това ни навежда на мисълта, че или представеното
Удостоверение е с невярно съдържание, или е съставен нотариален акт в нарушение
на законите в Р. България, при което се явява нищожен... Т.В. продължава да
паркира на предишното си място, което означава, че е извършила документална
измама с цел тормоз над съседи или действия в защита на нейни интереси”
според настоящия съдебен състав изразява позиция в правен спор между страните.
Безспорно е, че същият израз е бил разпространен до работодателя на тъжителката
К..
Същият обаче не може
еднозначно да се възприеме като изложение на твърдение за извършено
престъпление. Тук отново следва да се отбележи, както е направил и
първоинстанционния съд, че посоченият пасаж от жалбата на подсъдимите Г., В.Х.
и Ч.съдържа няколко различни вида твърдения. На първо място, твърди се факт –
предоставянето от страна на тъжителката К. на удостоверение от нотариус, който
е безспорен между страните. Интерпретацията на този факт формално съдържа
твърдение за извършено престъпление, тъй като е назован състав на предвидено в
НК такова – „документна измама“ (чл. 212 НК). В същото време обаче този израз е
уточнен, като подсъдимите недвусмислено излагат разбирането си за това какво
според тях в случая е „документна измама“ – представяне на документ относно
договор с невъзможен предмет. Това действие не изпълва от обективна страна
признаците на твърдяното в жалбата престъпление по чл. 212 НК, но тази преценка
не води автоматично до извод за приписване на престъпление.
Както вече беше посочено,
при клеветата законът изисква твърдение за неверни факти, а не невярна правна
квалификация. При наличие на очевиден гражданскоправен спор между две лица
даваните от тях квалификации на осъществени юридически факти не следва да се
възприемат като клевета, когато съдържанието на самите извършени действия е
вярно отразено. В противен случай би се създала невъзможност гражданите да
опитат сами да разрешат правните спорове помежду си, като възможностите за
преговори и медиация биха били напълно препятствани пред заплахата за
наказателна отговорност при невярно изложени правни твърдения.
В случая подсъдимите Г., В.Х.
и Ч.са имали някакво основание да твърдят, че представения от частната
тъжителка К. документ няма правно действие, доколкото въпросът за правния
статут на паркоместата като годен обект на вещни права беше спорен до
приемането на изменението на ЗУТ (ДВ, бр. 101/22.12.2015 г.), когато в чл. 37,
ал. 4 ЗУТ въпросът беше изрично уреден. В този смисъл към 2013 г. е било
възможно дори да се приеме, че правните аргументи на подсъдимите относно
недействителността на нотариалния акт на тъжителката К. е било възможно и да са
правилни. Квалифицирането на съставянето на такъв нотариален акт като
„документна измама“ действително е оценка на фактите, която съдържа
преувеличение, но за четящия документа е ясно кои действия са визирани като
измама и че става въпрос за излагане на правна позиция на страната. Това само
по себе си не следва да води до наказателна отговорност.
Поради изложеното
първоинстанционната присъда правилно е възприела и трите инкриминирани израза от
жалбата на подсъдимите Г., В.Х. и Ч.като неосъществяващи признак на
престъпление, поради което следва да бъде потвърдена в обжалваната ѝ
наказателноправна част.
В частта за граждански иск,
както беше отбелязано, присъдата не е обжалвана в срок и въззивният съд няма да
се произнася по възраженията на тъжителката К. и повереника ѝ в тази
част. Следва обаче да се посочи, че при деликтите чрез слово граждански иск не
следва да се уважава, ако не е установено твърдяното в тъжбата престъпление,
тъй като и според чл. 40 от Конституцията на Република България, и според чл.
10, пар. 2 ЕКЗПЧОС употребата на словото не може да се квалифицира като
неправомерна, освен ако законът изрично не установява случаи на ограничение в
защита на определени интереси – в случая, честта и достойнството на другите.
Така, ако не е установил засягане по престъпен начин, наказателният съд не би
могъл да уважи граждански иск за използването на определени изразни средства,
тъй като принципно правото предвижда употребата на словесни форми без
ограничения, освен изрично изведените в закона.
По разноските:
Първоинстанционният съд съгласно
правилото на чл. 190, ал. 1 НПК е предвидил разноските на частната тъжителка да
се поемат от нея. Разноски на подсъдимите не са присъдени, поради което настоящият
съдебен състав не следва да се произнася по този въпрос за първи път. Същият
може да бъде решен от първоинстанционния съд с определение по реда на чл. 306,
ал. 1, т. 4 НПК.
Пред въззивното производство са доказани разноски единствено от страна на частната тъжителка К. в размер на 6 лева – държавна такса. С оглед изхода на въззивното производство обаче на тази страна не следва да се присъждат разноски (те следва да са в полза на подсъдимите – чл. 190, ал. 3 НПК), а подсъдимите не са представили доказателства за сторени пред настоящата съдебна инстанция разноски.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6 НПК и чл. 338 НПК, Софийският градски съд, четвърти въззивен наказателен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от
30.11.2016 г. по наказателно дело от частен характер № 13156/2014 г. на
Софийския районен съд, 101. състав, в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. О.М. - |