Р Е Ш
Е Н И Е №
260563
гр. Пловдив,20.04.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети януари,през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Стефанова Светлана Станева
при секретар Петя
Цонкова,като разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№ 2816/20г.по описа
на ПдОС,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производство по
реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба,подадена от Т.И.А.,ЕГН-********** чрез пълномощника ѝ адв.П.В.
против решение № 2988/19.10.20г.на ПдРС,21-ви гр.с.,постановено
по гр.д.№ 11509/20г.,с което е отхвърлена като неоснователна подадената молба вх.№
51591/10.09.20г. от Т.И.А. против Н.И.А. за защита от домашно насилие и е
осъдена Т.А. да заплати на Н.А. сумата от 400лв.разноски за адв.възнаграждение.
Жалбоподателката счита решението за неправилно,постановено в нарушение на
процесуалните правила по изложени в жалбата съображения и иска неговата отмяна,като
се постанови друго,с което да се уважи молбата ѝ за защита от
дом.насилие.Претендира разноски.
Въззиваемата по жалбата Н.И.А.,ЕГН-**********,чрез пълномощника си адв.М.Б. изразява становище
за неоснователност на същата по изложени в писмен отговор и съдебно заседание съображения.Претендира
разноски.
Производството
пред РС-Пловдив е по реда на чл.4,ал.1 от ЗЗДН и е образувано по подадена
от Т.И.А. жалба против
сестра ѝ Н.И.А., за осъществен на 30.08.20г.акт на домашно насилие,изразяващо се във вербална агресия-крясъци и заявлението
„Хайде,боклук мръсен,що не ме удариш“.
Молителката
посочва,че двете с
ответницата са сестри и заедно с тяхната майка И. С. А. са съсобственици на
къща в с.Р. К.,Община К.,обл.Пловдив,като първият
етаж от къщата се обитава от молителката и нейният фактически съжител А. А.,а
вторият-от майката И. А. и пълнолетният син на
Т.А.-С. И.Ответницата Н.А. ***.Поради конфликт с майката И.,в нейна
полза била издадена заповед за незабавна защита по гр.д.№ 6998/20г.на ПдРС.От този момент молителката била подложена на
непрекъснат вербален психически тормоз от страна на сестра си,която искала молителката да напусне къщата,да се подели
имотът по определен от нея начин,да обитава определена от нея и майка им
стая,да върне вещи,да възстанови стойността на други.На 30.08.20г.Н.А. дошла в
къщата и започнала да се държи агресивно-заявила на молителката да излезе да си
поговорят.Т.А. отказала,но я поканила в дома си и предложила да ѝ направи
кафе.Ответницата с влизането си започнала да говори на висок тон.Молителката на няколко пъти я помолила да
напусне,а ответницата започнала да я предизвиква и да крещи.Заявила ѝ- „Хайде,боклук
мръсен,що не ме удариш?“ Молителката се разтреперила.Тогава влязъл
съжителстващият с нея на семейни начала А.,за да я успокои.Молителката
казала,че ще повика полиция,след което ответницата напуснала къщата заедно с
майката.Проявената вербална агресия не била инцидентен случай.Иска се налагане
на посочените в молбата мерки за защита
по ЗЗДН.
Ответницата в отговора си посочва,че самата
тя е станала обект на агресия от страна на сестра си,вкл.чрез физическа
такава-била бутната от нея и наранена.Моли
молбата да се отхвърли като
неоснователна.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението,а по допустимостта-в обжалваната му част. Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо (постановено
е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
По същество решението е правилно,а жалбата-неоснователна.
По
делото е приложена декларация от молителката
по чл.9,ал.3 от ЗДДН, разпитани са двама свидетели-А. А.,който е във
фактическо съжителство с молителката,и
майката на двете сестри И. А..Приети са писмени доказателства-удостоверение
за наследници,от което е видна родствената връзка между страните,решение от
02.09.20г.на ПдРС,17-ти гр.с.,с което са наложени
мерки по ЗЗДН на Т.А. за въздържане от дом.насилие спрямо майка ѝ И. А.,включително
забрана да приближава обитаваното от нея жилище на втория етаж от къщата в с. Р.
К.,заповед за незабавна защита от 23.06.20г.и съдебномедицинско удостоверение
на Н.А. от 02.09.20г.
За да постанови обжалваното
решение Районен съд-Пловдив е приел, че не е извършен акт на дом.насилие по отношение на Т.А. от
нейната сестра,тъй като твърдяното насилие не е от категорията на насилствените
актове по см.на чл.2 от ЗЗДН,за които е предвидена съдебна защита по реда на
този закон.
От събраните по делото гласни доказателства
чрез разпита на свидетелите А. и И. А. се установява,че отношенията между страните в настоящото производство са трайно влошени,като
съдът е ценил показанията и на
двамата свидетели при условията
на чл.172 от ГПК,но ги е намерил за логични и житейски
обясними.
Защита по Закона за защита
от домашното насилие може да
търси всяко лице,което е пострадало от акт на
домашно насилие,осъществен спрямо него от
лицата,изчерпателно посочени
в чл.3 от закона. Целта на закона
е да даде възможност на пострадалите
да потърсят защита от съда
чрез налагане на съответни мерки
за въздействие спрямо нарушителите.Ето защо,за да се
предостави защита на определено лице,трябва да се
изследва въпроса дали по отношение
на него е осъществен акт на насилие по
смисъла на чл.2 от закона. В този смисъл молбата на молителката,въззивник
в настоящото производство, следва да се
разгледа в две посоки: 1) дали изложените факти могат да се
квалифицират като форма на домашно
насилие по смисъла на чл.2 от ЗЗДН и 2) дали по делото са
събрани доказателства,от които с категоричност да се установява
тяхното осъществяване.
Твърдяните от молителката действия на ответницата,които
са я мотивирали да иска налагане
на мярка за защита се
изразяват в това,че на 30.08.20г.,когато молителката поканила в дома си
ответницата след настояване от нейна страна да поговорят,последната проявила
вербална агресия,като започнала да крещи и да я предизвиква и ѝ казала „Хайде,боклук
мръсен,що не ме удариш“.
Според нормата на чл.2,ал.1 от ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки
акт на физическо,сексуално,психическо,емоционално
или икономическо насилие,както и опитът за такова насилие,принудителното
ограничаване на личния живот,личната свобода и личните права“,извършени спрямо посочените в нормата лица.В разпоредбата на чл.3 от ЗЗДН лимитативно е очертан и кръгът от субектите,чиито
действия се санкционират от този закон.Безспорно страните по делото попадат
в обхвата на регулация при условията
на чл.3,т.6 от ЗЗДН,тъй като ответницата и молителката са сестри.
При съпоставка на описаните в молбата действия на ответницата с легалната
дефиниция следва да се прецени дали същите могат да
се квалифицират като „домашно насилие“.В
случая твърдените действия на Н.А. не представляват физическо насилие,при което лицето е подложено на побои,телесни
повреди,нечовешко и унизително
отношение,причинява му се физическа болка
и страдание.Напротив,съдът
приема,че по-скоро ответницата е била обект на такова посегателство,което се установява
от показанията на св.И.А..Същата заявява,че след скарването Н. се качила при
нея на втория етаж и казала,че сестра ѝ я е ударила в рамото с пръсти,а
майката забелязала,че рамото на Н. е зачервено.Тези показания се подкрепят от
представеното СМУ,което,макар и издадено на третия ден след твърдяното
насилие,също е индиция за физическото посягане на
молителката по отношение на сестра ѝ.В тази връзка настоящата инстанция
намира за неоснователно възражението в жалбата,че СМУ било оспорено,но съдът не
открил процедура по чл.193 от ГПК.Видно от протокола на проведеното единствено
съд.заседание,СМУ е оспорено общо с другите писмени доказателства,но не е оспорвана
неговата истинност,за да се открива производство по чл.193 от ГПК.
Съдът счита,че описаните в декларацията по чл.9,ал.3 от ЗЗДН и в молбата твърдения не могат да бъдат квалифицирани и като форма на психическо насилие.
За прецизност и яснота следва да
се направи разграничение между психическо и емоционално насилие.Първото представлява въздействие върху психиката на дадено
лице,с което му се причинява
тормоз-като непристойно поведение, осъществявано през определен период от време,многократно
или систематично и изразено чрез физически
действия,писмено или устно,с жестове или други действия,
извършени умишлено,които могат да накърнят
физическата или психологическа цялост на друго лице.При
психическо насилие отношението на едно лице спрямо
друго предизвиква попадането на последното
в състояние на психологическа травма,която би могла да
се изразява в тревожност,депресия и други форми на нервно
разстройство.Формите на психическо насилие могат да включват вербална агресия,унижение,пренебрежение
или всякакво друго нездравословно поведение, което може да намали
самочувствието на жертвата на насилието,нейното
достойнство и адекватно мислене и поведение.При емоционалното насилие въздействието отново е върху психиката на определено лице,но
при него целенасочено се увреждат емоциите му,свързани с преживявания от негативния спектър-изразява
се в заплашване,контрол, което води до
чувство на страх,на малоценност,на вина чрез интензивно
обидно и унизително отношение.
Преобладаващо проявите на психическо и емоционално насилие се припокриват,доколкото чрез действията,било то вербални и/или физически,се засягат емоциите и психиката на засегнатите
лица,които са неразривно свързани. Разликата е в продължителността на въздействието,интензитета,трайността
на последиците и дълбочината на посегателството,поради което емоционалното насилие е по-лека форма и в общия случай не
води до дългосрочни
негативни изменения в психиката на засегнатото
лице.
В настоящия случай изложените в молбата и в декларацията твърдения обаче не сочат на осъществявано психическо насилие.Негативно
отношение в случая има,но по отношение и на двете страни,натрупано във
времето,и в голяма степен то е резултат и от собственото поведение на
жалбоподателката.Не се твърди,нито се доказва Т.А. да е претърпяла някакви
негативни последици от случилото се в психологически или емоционален план,освен
нуждата й да се успокои след скарването с ответницата.Не е била налице и
някаква пряка и непосредствена опасност за живота и здравето ѝ.
От събраните по делото писмени
и гласни доказателства не се установява, че се касае за
системност в поведението на въззиваемата,изразяващо се в заплахи
за здравето и живота на молителката,отправяни
обиди и вулгарни изрази по отношение
на личността ѝ,системно ограничаване на правото ѝ за живее спокойно в съсобствената къща.Твърденията на
молителката в този смисъл не са подкрепени от събраните
доказателства,включително показанията на св.А..Налице са данни за насилие от
страна на самата молителка по отношение на нейната майка,за което ѝ е
издадена заповед за незабавна защита и са ѝ наложени мерки по чл.5 от ЗЗДН,видно от цитираното по-горе решение от 02.09.20г.на ПдРС,17-ти
гр.с.За това,че поведението на въззиваемата не се отразява на молителката негативно свидетелства факта,че тя сама е
поканила Н.А. в дома си,след като последната е поискала да разговарят,както и
обстоятелството,че не е изпълнила заканата си да извика полиция.
Настоящата инстанция не споделя възраженията да не се
кредитират показанията на свидетелите-жалбоподателката счита,че не следва да
се ценят показанията на св.И.А.,а
въззиваемата-тези на свидетеля А..Въпреки че и двамата свидетели са
заинтересовани от изхода на делото и следва да се отчете връзката,в която се
намират с всяка от страните,частично показанията на тези свидетели си
кореспондират,а и са логични.В тези на св.А.
има противоречие досежно изясняване на обстоятелството къде се е
намирала св.И. А. по време на твърдения
акт на дом.насилие,като съдът приема,че и двамата не са били преки свидетели на
случилото се,но са чули част от разпрата между двете сестри,тъй като са се
намирали наблизо (единият на двора,а другата-в коридора) и вратата на стаята,в
която са били двете страни,е била отворена.Не се споделят доводите на
жалбоподателката,че не е следвало да се допуска до разпит св.И.А.,тъй като
свидетел можел да бъде само този,който е възприел пряко фактите,които
възстановява.Това е въпрос не на допустимостта на св.показания,а на тяхната
преценка от съда по съществото на спора.В случая съдът приема,че и А., и И.А.
са възприели непосредствено единствено чутото от страните,но не са били преки
наблюдатели на случващото се между
тях.Така актът на дом.насилие не се доказва от свидетелските показания с оглед
на изложеното по-горе.
При това положение декларацията на молителката по
чл.9,ал.3 от ЗЗДН,настоящата инстанция намира за оборена.Декларацията поначало има качеството на достатъчно
доказателство за основателност на депозираната молба,но при липса на инициирано
и проведено насрещно доказване от другата
страна,какъвто настоящият случай
не е.
Предвид изложеното жалбата се явява
неоснователна и атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Досежно твърдението в жалбата,че първостепенният съд не е уважил
направеното възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на другата
страна,следва да се отбележи,че такова възражение за прекомерност действително
не е заявено от молителката и настояща жалбоподателка-нито
в молбата ѝ за защита,нито в съдебно заседание,поради което и съдът не се
е произнесъл по него.
По отношение на разноските в настоящото производство-с оглед
изхода на делото разноски се дължат от жалбоподателката на въззиваемата
страна,но по делото няма представени доказателства за направени такива
разноски,нито за техния размер,поради което претенцията на Н.А. за разноски във
въззивното производство не следва да се уважава.
Водим от горните мотиви Пловдивският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2988/19.10.20г.на ПдРС,21-ви
гр.с.,постановено по гр.д.№ 11509/20г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: