Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 4.02.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Нели Маринова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8314 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 30.04.2019
г., постановено по гр. дело № 12168/ 2013 г. на Софийски районен съд, І ГО, 27
състав /допълнително решение, постановено по реда на чл.250 ГПК/, е отхвърлен
като неоснователен предявеният от Г.Н.К. /ЕГН **********/ срещу „Б.Б.З.Р.“ АД- ***
/ЕИК ********, с предходно наименование „Н.Б.“ АД/ иск с правно основание чл.49
вр. чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата 2 000 лв., частично от вземане в общ
размер от 40 807.23 лв., представляваща обезщетение за непозволено
увреждане на ищеца- частен съдебен изпълнител, при и по повод осъществяването
от него на изпълнително дело № 1/ 2007 г., в резултат на отправено до него от „Б.б.з.р.“
АД /като взискател по цитираното изпълнително дело/ искане за насочване
принудително изпълнение върху движими вещи на длъжника по изпълнителното дело-
„Т.Т.“ ЕООД, което искане ЧСИ Г. К. е удовлетворил, и поради авансовото
събиране на разноски, за който изпълнителен способ същият бил осъден да заплати
обезщетение за вреди на „Т.Т.“ ЕООД с Решение от 04.09.2012 г. по гр.д. № 517/ 2011
г. на ВКС, IV ГО, което същият изплатил на правоимащото лице „Т.Т.“ ЕООД по
изп. д. № 24/ 2013 г. по описа на ДСИ при Районен съд- гр. Самоков, с което
плащане ищецът бил увреден, поради действия на „Б.б.з.р.“ АД.
Постъпила е въззивна жалба от Г.Н.К. /ищец по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС допълнително
решение, цитирано по- горе, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за присъждане на претендираната по частичния иск сума на
основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, ведно с разноските по делото.
Въззиваемата страна „Б.б.з.р.“
АД- *** /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС допълнително
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявен е иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.
С Решение от
18.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 12168/ 2013 г. на СРС, 27 състав, са
отхвърлени предявен от Г.Н.К. срещу „Б.б.з.р.“ АД иск с правно основание чл.59 ЗЗД и предявен от Г.Н.К. срещу ЗАД „А.“ иск с правно основание чл.229 КЗ /отм./
вр. чл.25, ал.1 ЗЧСИ вр. & 22 от ПЗР на КЗ за
присъждане на исковата сума от 2 000 лв., частично от вземане в общ размер от
40 807.23 лв., при направени от ищеца едни и същи фактически твърдения
относно възникването на спорното материално право.
Разгледаните с
решението от 18.01.2018 г. два иска са квалифицирани като евентуални- според
въззивно Решение от 11.01.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 8626/ 2018 г. на
СГС, II- А въззивен състав, с което е разгледана въззивна жалба на ищеца Г.К. срещу
решението от 18.01.2018 г. и срещу решение от 24.04.2018 г. /обозначено като „решение
по чл.250 ГПК“/, с което СРС е отказал да се произнесе по искане за допълване
на първото решение- от 18.01.2018 г., като разгледа по същество и главен иск по
чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, явяващ се предмет на настоящото въззивно производство.
С цитираното въззивно
Решение от 11.01.2019 г. по в.гр.д.№ 8626/ 2018 г. на СГС, II- А въззивен
състав /окончателно, влязло в сила на 11.01.2019 г./, е потвърдено Решението от
18.01.2018 г. по гр.д.№ 12168/ 2013 г. на СРС, 27 състав, поради което и
относно отхвърлянето на евентуалните искове на Г.Н.К. срещу „Б.б.з.р.“ АД /иск
по чл.59 ЗЗД/ и срещу ЗАД „А.“ /иск по чл.229 КЗ /отм./ вр. чл.25, ал.1 ЗЧСИ
вр. & 22 от ПЗР на КЗ/ за присъждане на исковата сума от 2 000
лв., частично от вземане в общ размер от 40 807.23 лв., е формирана сила
на присъдено нещо.
Предмет на настоящото
въззивно производство е предявеният от Г.Н.К. срещу „Б.б.з.р.“ АД /с предходно
наименование „Н.Б.“ АД/ иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, определен
като главен, за присъждане на сумата 2 000 лв., частично от вземане в общ
размер от 40 807.23 лв., претендирана като обезщетение за непозволено
увреждане, произтичащо от: отправено от „Б.б.з.р.“ АД- взискател по изп. дело №
1/ 2007 г., до ЧСИ искане за насочване на принудителното изпълнение върху
движими вещи на длъжника по изпълнението „Т.Т.“ ЕООД /способ, който не бил
реализиран/, във връзка с което са заплатени авансово разноски от взискателя, събрани
в последствие от длъжника, комуто са присъдени като обезщетение за вреди-
поради неправомерното им начисляване от ЧСИ, с Решение от 04.09.2012 г. по
гр.д. № 517/ 2011 г. на ВКС, IV ГО, което било изплатено от ЧСИ, като това
довело до непозволеното му увреждане от страна на ответника „Б.б.з.р.“ АД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба, с
която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 8314/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна
инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от ЧСИ Г.К. иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД като
неоснователен- чл.272 ГПК.
Отговорността по
чл.49 ЗЗД е особен вид безвиновна обективна отговорност за чужди противоправни
и виновни действия, която има гаранционно- обезпечителен характер. За да се
ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа
/ППВС № 7 от 29.XII.1958 г., ППВС № 17 от 18.XI.1963 г., ППВС № 4 от 30.X.1975
г. и ППВС № 9 от 28.XII.1966 г./.
Непозволеното
увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща
от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост
на другите физически или юридически
лица. Непозволеното увреждане
е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или
бездействие/, 2/ вреда, 3/ противоправност на деянието, 4/ вина и 5/ причинна
връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди.
Вината се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.
В случая от събраните
по делото доказателства не се установява служители на ответната банка да са
извършили противоправни действия, в резултат на които на ищеца ЧСИ Г. К. да са
били причинени имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване на основание чл.49
вр. чл.45 ЗЗД. Не са налице материално- правните предпоставки за ангажиране
гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника вследствие деликтно
поведение на негови служители, поради което и искът като неоснователен следва
да бъде отхвърлен.
Установява се въз
основа на събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства, че ответникът „Б.б.з.р.“ АД /с предходно наименование „Н.Б.“
АД/ бил взискател по изп. дело № 1/ 2007 г., образувано при ЧСИ Г.К. ***
действие Софийски окръжен съд, въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр.
дело № 0376/ 2004 г. на СРС, по силата на който „Т.И.“ ЕООД е осъдено да
заплати на „Н.Б.“ АД сумата 406 473 евро, ведно със законната лихва от
30.01.2004 г. до окончателното й изплащане, сумата 8 395.23 евро- лихви, и
сумата 25 033.58 лева- разноски по делото. Първоначално взискателят е
поискал изпълнението да бъде насочено върху собствен на длъжника недвижим имот,
представляващ масивна сграда- хотел „Елица“ в курортен комплекс „Боровец“,
област Софийска, община Самоков, състоящ се от високо седеметажно тяло и ниско
четириетажно тяло с топла връзка между тях, и върху банковите сметки в местна и
чужда валута на длъжника по изпълнението в тридесет и три действащи на
територията на Р България търговски банки и клонове на чуждестранни банки.
Според
доказателствата посоченият по- горе недвижим имот- хотел „Елица“ /преди хотел
„Чамкория“/, бил описан по реда на чл.373 ГПК /отм./ от държавен съдебен
изпълнител при РС- Самоков по изп. дело № 53/ 2004 г. /преобразувано в изп.
дело № 1/ 2007 г. на ЧСИ К.- на основание § 3, ал.1 ЗЧСИ/, за което бил
съставен Протокол за опис от 25.03.2004 г. /л.13- 16 от делото на СРС/. В
последствие бил предмет на насрочена от ДСИ публична продан, която е обявена за
нестанала с протокол от 4.05.2006 г. С последваща молба /л.18 от делото на СРС/
взискателят „Н.Б.“ АД /сега „ББР“ АД/ поискал извършването на нова публична
продан на имота, а с молба от 18.12.2006 г. поискал на основание § 3, ал.1 ЗЧСИ
делото да бъде изпратено на ЧСИ Г. К.-*** действие Окръжен съд- София, при
който е образувано изп. дело № 1/ 2007 г., по което са извършени процесуалните
действия- предмет на настоящия съдебен спор.
С молба от 30.03.2007
г., адресирана до ЧСИ К., като е изложил мотиви, че въпреки изтеклите три
години от образуване на изпълнителното дело и независимо от прилагане на
първоначално поисканите два способа: изпълнение върху недвижим имот и запор върху
банкови сметки, по негова сметка постъпила само сума в размер на 9 015.97
лв., която била недостатъчна за удовлетворяването му, взискателят „Н.Б.“ АД поискал
прилагането на още един способ за принудително събиране на вземанията, а именно:
продажба по реда на ГПК на намиращите се в хотел „Чамкория“ ДВИЖИМИ ВЕЩИ, които
по твърдение на взискателя принадлежали на длъжника по изпълнението- „Т.Т.“
ЕООД /с предишно наименование „Т.И.“ ЕООД/, а именно: мебели, в т.ч. легла,
дивани, канапета, столове, табуретки, маси, шкафове, рафтове, огледала, а също
и: килими, пътеки, електроуреди, кухненска посуда, както и „всякакви други
движими вещи, намиращи се в имота и представляващи собственост на длъжника“,
във връзка с което да извърши и запор, опис и оценка на същите. По повод това
искане на взискателя с ръкописно разпореждане от 9.04.2007 г., обективирано
върху молбата на „Н.Б.“ АД, ЧСИ насрочил ОПИС на посочените в молбата движими
вещи, като указал на взискателя да внесе авансово дължимите за извършването на
тези действия такси, а именно: такса по т.5 ТТРЗЧСИ от 40 лв., такса по т.20 ТТРЗЧСИ-
в размер на 1.5 % от размера на вземанията към 30.03.2007 г. /възлизаща на 18 337
лв./, както и 500 лв.- хонорар на вещо лице за извършването на оценителна
експертиза.
На 2.05., 3.05. и
10.05.2007 г. е съставен от ЧСИ протокол за опис на движими вещи /л.23- 31 от
делото на СРС/, находящи се в хотел „Чамкория“- к.к. „Боровец, в който са
отразени извършените от ЧСИ действия по налагането на запор, опис, оценка и
предаване за пазене на подробно описаните в протокола
в 213 позиции движими вещи. Посочено е също в
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 8314/ 2019 г.-
СГС, ГК, ІV- Е с-в
протокола, че на 23.05.2007 г. в 10.30 ч. ще
бъде предявена оценката на движимото имущество, като за пазач на описаните
движими вещи е определена О.М., представляваща дружеството- длъжник, която
направила възражения във връзка с пълнотата на описа, както и че в него са
включени и непринадлежащи на дружеството- длъжник по изпълнението, движими вещи.
С протокол на ЧСИ от
2.07.2007 г. /л.33- 34 от делото на СРС/, съставен при приключване на
проведената публична продан на хотел „Чамкория“, за купувач на имота е обявен
единственият наддавач „Ф.Х.“ АД, на което имотът е възложен с постановление от
10.07.2007 г. след заплащане на предложената цена от 5 050 881 лв.
На 29.08.2007 г., при констатация, че
заплатената от купувача на имота при публичната продан сума е достатъчна за
пълното удовлетворяване на всички взискатели, вкл. на присъединените по право,
и по тяхна молба, ЧСИ К. е изготвил сметка
/л.37- 39 от делото на СРС/, в която е посочил разпределението на сумата, като първо
е определена сума за получаване от взискателя „Н.Б.“ АД, притежаващ следните
вземания: 794 992.08 лв.- главница /равностойност на 406 473 евро/, лихва
в размер на 26 686.52 лв., присъдени разноски- 25 033.58 лв., законна
лихва върху главницата за периода от 30.01.2004 г. до 28.08.2007 г.- 368 186.81
лв. /равностойност на 188 250.93 евро/, и разноски за изпълнителното
дело- в размер на 98 814.15 лв. общо, в това число: такса от 18 337 лв.- по т.20 от ТТРЗЧСИ- във
връзка с описа на движими вещи, такса от
40 лв.- по т.5 от ТТРЗЧСИ, и 500 лв.- хонорар на вещо лице. Общият размер
на подлежащата на изплащане на взискателя сума е определен в цитираната сметка
на 1313 713.14 лв., които са преведени на взискателя „Н.Б.“ АД с преводно
нареждане от 31.08.2007 г. /л.41 от делото на СРС/.
С Решение от
04.09.2012 г., постановено по гр.д.№ 517/ 2011 г. на ВКС, ІV ГО, ЧСИ Г. К. е
осъден да заплати на основание чл.74, ал.1 ЗЧСИ на длъжника по приключилото
изпълнително дело „Т.Т.“ ЕООД сумата 18 877 лв., представляваща обезщетение за
вреди, причинени посредством начисляването от ЧСИ в тежест на длъжника по
изпълнението „Т.Т.“ ЕООД и принудително събиране от осребреното му имущество на
такса по ТТРЗЧСИ в размер на 18 877 лв., ведно със законната лихва от
29.12.2009 г., мораторна лихва в размер на 6 167 лв., дължима до 29.12.2009 г.,
както и сумата 2 918 лв.- съдебно- деловодни разноски за всички инстанции.
Въз основа на
подадена от „Т.Т.“ ЕООД на 28.11.2012 г. писмена молба е образувано изп. дело №
24/ 2013 г. при СИС- гр. Самоков за принудително събиране на присъдените с
цитираното касационно решение суми- в общ размер от 40 807.23 лв., които
са изплатени от длъжника по това изпълнение Г. К. до края на м.10.2015 г.,
видно от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза /л.185- 189 от делото на СРС/.
На 12.03.2013 г.
ищецът Г. К. е изпратил на ответната банка /взискател по изп.д.№ 1/ 2007 г./, и
на застрахователя- ответник в първо-инстанционното производство, искания за
изплащане на процесните суми /л.80- 82 от делото на СРС/, които са останали
безрезултатни.
При така установената
фактическа обстановка въззивният съд намира предявения от ЧСИ К. иск за
присъждането на обезщетение за обезвреда по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за неоснователен.
Предпоставки за
ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на ответната банка на
основание чл.49 ЗЗД в случая не са налице. Не се установява противоправно
поведение на служители на ответника, в резултат на което ищецът- като ЧСИ,
водещ принудителното изпълнение по изп.д.№ 1/ 2007 г., да е претърпял
имуществени вреди, изразяващи се в нереализирано възнаграждение за извършването
на опис на движими вещи в хотел „Елица“ /преди с наименование х-л „Чамкория/-
к.к. Боровец, в размер на таксата по т.20 ТТРЗЧСИ, възлизаща на 18 337 лв.,
таксата по т.5 ТТРЗЧСИ- в размер на 40 лв., и възнаграждение за вещо лице в
размер на 500 лв., или общо 18 877 лв.
Противоправното
поведение, според посоченото по- горе, се основава на нарушението на правната
норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и
телесната цялост на другите физически
или юридически лица.
В случая заявеното от
взискателя по изп. дело № 1/ 2007 г.- „Н.Б.“ АД, впоследствие с наименование „Б.б.з.р.“
АД, искане за прилагането и на друг изпълнителен способ спрямо длъжниковото
имущество, освен първоначално посочените- публична продан на недвижим имот
/хотел в к.к. Боровец/ и запор на банкови сметки, основано на твърдението, че в
продължение на около 3 години по изпълнителното дело е събрана незначителна
спрямо размера на събираемия дълг сума, не може да бъде квалифицирано като
противоправно. Напротив- процесуалният закон позволява прилагането на няколко
изпълнителни способа, насочени към осребряване имуществото на длъжника, които
могат да бъдат реализирани както последователно, така и едновременно /чл.323,
ал.3 ГПК /отм./, чл.426, ал.2 ГПК- 2008 г./. Преценката за това доколко исканията
на взискателя по изпълнението са разумни и оправдани и имат за предмет
необходими за бързото му удовлетворяване действия по изпълнението и доколкото
съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото,
принадлежи на съдебния изпълнител, водещ принудителното изпълнение. Негова е и
преценката кои разноски на взискателя следва да бъдат възложени в тежест на
длъжника, и кои разноски, предвид реализацията само на някой или някои от
изпълнителните способи, довели до удовлетворяването му, следва да бъдат
оставени в негова тежест, какъвто е и настоящият случай.
В този смисъл
възлагането в тежест на длъжника на авансово заплатени разноски за нереализиран
изпълнителен способ, дължащо се на грешна преценка на съдебния изпълнител по
разпределяне на отговорността за разноските по изпълнението, за което той е и
санкциониран с постановеното на основание чл.74 ЗЧСИ осъдително решение на ВКС по гр.д. № 517/ 2011 г., не позволява обосноваването на
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 8314/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
извод за осъществяване елементите от
приложимия фактически състав по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД в настоящия случай.
Аргументи в подкрепа
на горния извод се извеждат и от мотивите на постановеното в полза на длъжника
по изпълнението „Т.Т.“ ООД касационно решение по гр.д.№ 517/ 2011 г. на ВКС, ІV
ГО, в което е разгледан въпросът за отговорността за разноски за извършения по
изп. дело № 1/ 2007 г. опис на движими вещи, възлизащи на 18 877 лв. и
представляващи такси по т.5 и т.20 ТТРЗЧСИ и разноски за експертиза, които
именно са предмет на настоящото дело. Според посоченото в това решение длъжникът
отговаря за всички разноски /такси по ТТРЗЧСИ/, защото не е платил преди
предявяването на изпълнителния лист и така е дал повод за образуване на делото /в
този смисъл и Решение № 82/ 08.05.2012 г. по гр. д.№ 1891/ 2010 г. на ВКС, ІV
ГО/. Длъжникът по парично задължение отговаря с цялото си секвестируемо
имущество и взискателят може да избере към кой имуществен обект да насочи
изпълнението, той може да поиска едновременно няколко изпълнителни способа,
както и да преминава от един способ към друг. Длъжникът обаче не може да
отговаря и за тези разноски, които взискателят е направил неразумно или безогледно.
Длъжникът отговаря за дължимите от взискателя авансови такси за извършените
необходими действия по изпълнителното дело и разноските за процесуално
представителство, доколкото съответстват на действителната фактическа и правна
сложност на делото. Ако взискателят е поискал и съдебният изпълнител е извършил
изпълнителни действия, които не са необходими с оглед размера на търсената сума
и интереса на взискателя от бързо удовлетворяване, както и ако някои от
поисканите от взискателя изпълнителни действия още не са извършени, длъжникът
не отговаря за тези такси. Длъжникът не отговаря и за пълния размер на таксата
за опис на посочено от взискателя имущество, ако преди извършването му той /длъжникът/
е предложил по реда на чл.443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друго
негово имущество и предложението му е отхвърлено неоснователно от съдебния
изпълнител. Длъжникът не отговаря за
тези разноски в изпълнителното производство, които взискателят е направил за
изпълнителни способи, които не са осъществени, защото взискателят е
удовлетворен чрез друг осъществен изпълнителен способ. Изпълнителните
действия, включени в неприложените по тази причина изпълнителни способи се
подчиняват на режима на изоставените от взискателя изпълнителни действия.
Затова при приключване на изпълнението поради удовлетворение на кредитора /свършване
на делото/ съдебният изпълнител вдига наложените запори и възбрани,
обезпечаващи изпълнителните способи, които не са приложени. При прекратяване на
изпълнението съдебният изпълнител вдига всички наложени запори и възбрани. И в
двата случая длъжникът не дължи разноски за неприложените изпълнителни способи.
В настоящия случай взискателят
е удовлетворен от получената при публичната продан на недвижимия имот- хотел
„Елица“, цена, поради което и заплатените от него авансови такси, които са поставени
в тежест на длъжника по изпълнението, но не са свързани с реализацията на този
изпълнителен способ, са присъдени на длъжника на основание чл.74 ЗЧСИ. Въпреки
че посочената сума е присъдена на „Т.Т.“ ООД по предявен от него иск за обезщетяване
на имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно начисляване на разноски в
принудителното изпълнение /чл.74 ЗЧСИ/, не може да се приеме, че на същото
основание /при квалификация чл.49 ЗЗД/ ЧСИ може да претендира тази сума за
плащане от взискателя по изпълнението „Н.Б.“ АД /сега „ББР“ АД/.
За разлика от начисляването
от страна на ЧСИ на сумата 18 877 лева- като подлежащи на възстановяване от
длъжника разноски по изпълнението, което е прието за противоправно от ВКС,
както искането на взискателя наред с първоначално посочените два изпълнителни
способа /продажба на недвижим имот и запори върху банкови сметки/ да бъде
приложен и друг изпълнителен способ /продажба на движими вещи/, насочен към
принудителното събиране на целия дълг и бързото му удовлетворяване, така и
предприетите от съдебния изпълнител за реализацията на тези изпълнителни
способи процесуални действия не са противоправни. Незаконосъобразно е само
разпределянето на отговорността за разноски между страните по изпълнението-
взискател и длъжник, при което в тежест на последния са възложени и направените
от взискателя разноски за запор, опис и оценка на движимите вещи, за които той
не отговаря. Тъй като събраната за удовлетворяване на взискателя „Н.Б.“ АД
/сега „ББР“ АД, ответник по делото/ сума не е получена в резултат на
реализацията на последния поискан от него изпълнителен способ- продажба на
принадлежащи на длъжника движими вещи, то направените в тази връзка разноски по
изпълнението е следвало да останат за негова сметка, а не да бъдат възлагани в
тежест на длъжника по изпълнението. Тъй като са били заплатени авансово,
неправомерно е било принудителното им събиране от длъжника и превеждането им в
полза на взискателя. Независимо от така установената фактическа и правна
обстановка, обаче, обезщетение за непозволено увреждане на ЧСИ в случая не може
да бъде присъдено, тъй като нито е налице противоправно поведение на служители
на ответната банка, нито причинна връзка между такова деликтно поведение и
настъпила за ищеца ЧСИ вреда. Искът по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД е неоснователен и
правилно е отхвърлен с обжалваното решение.
При тези съображения
и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното
допълнително решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна, на която въззивникът дължи да заплати
сумата 100 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
Л.5 на Реш. по гр.д.№ 8314/ 2019
г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 30.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 12168/ 2013 г. на Софийски районен съд, І ГО, 27 състав /допълнително
решение, постановено по реда на чл.250 ГПК/.
ОСЪЖДА Г.Н.К. /ЕГН **********/ да заплати на „Б.б.з.р.“ АД- *** /ЕИК ********/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи
на касационно обжалван- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.