РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. Пловдив, 04.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330106653 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от Е. Г. Г. срещу „4финанс“ ЕООД, с която е предявен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 212,24 лв. – получена без основание сума по договор за потребителски
кредит № *** и анекс за допълнителна сума към договор за потребителски кредит № ***,
представляваща сбор от суми за лихвен процент и такси за експресно разглеждане по
договор за потребителски кредит и анекс за допълнителна сума към договора за
потребителски кредит.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № *** и анекс за допълнителна сума към договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 620 лева, с
годишен лихвен процент от 40,99% и ГПР 49,7%, със срок на кредита от 30 дни, като общата
дължима сума по договора била в размер на 747,84 лв. Сочи, че на 05.07.2020 г., ищецът
сключил анекс за допълнителна сума към договор за потребителски кредит №***, по силата
на който, на ищеца била предоставена сумата от 480 лв., с годишен лихвен процент от
40,97%, стандартен лихвен процент от 40,96% и ГПР от 49,9%, като общата сума по
кредита, възлизала на 1100 лева. На 03.02.2021 г., ищецът погасил задълженията си към
дружеството, като общият размер на заплатените суми бил 1312,24 лв. Счита, че договорът
и анексът към него, не отговарят на изискванията на ЗПК, като последният се явява
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорената възнаградителна
лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като същата
надвишавала трикратния размер на законната лихва. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и
липсва, каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата
сума по него. С начисляването на допълнителни такси за отделни услуги, пък се целяло
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли за уважаване на предявените искове,
претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника. Твърди, че между страните
е сключен процесния договор, както и анекса, като заявената и отпусната сума по договора
за кредит е преведена на ищеца на 29.06.2020 г. по банковата му сметка. При отпускане на
допълнителната сума, съдържанието на договора за кредит останало непроменено
/падежната дата, останала същата както е първоначално уговорено/ освен промяната на
сумата, която кредитополучателят трябва да заплати на падежната си дата. За всяка
изтеглена допълнителна сума по кредита се дължали съответно уговорени лихви и такси.
Ищецът, действително изтеглил и допълнителна сума в размер на 480 лв., като с тегленето
на допълнителната сума, клиентът дължал сумата от 1100 лв. – главница, 32,74 лв. –
договорна лихва, 137,94 лв. – такса за експресно разглеждане. Така общият размер на
задължението бил 1270,68 лв. Промяната на стойността на кредита била отразена в Анекс за
промяна на вече съществуващия Договор за кредит, който бил изпратен на ищеца на
06.07.2020 г. Ищецът три пъти правил плащания по договора, като към 02.07.2021 г., не е
погасил своето задължение.
Оспорва изцяло предявените от ищеца обективно кумулативно съединени иска. Не
било основателно твърдението, че договорът е нищожен, както и, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че цената
по договора за кредит /възнаградителната лихва/ и законната лихва имат различна същност
и не е налице нищожност при възникване на задължение за кумулативното им заплащане.
Не било налице твърдяното от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР може да се уговаря свободно до 50% от главницата по
кредита, като страните се съгласили да сключат договор за кредит при годишен лихвен
процент от 49,7% по договора за потребителски кредит. Не било основателно твърдението
на ищеца, че процесният договор е нищожен, тъй като в ГПР не била включена таксата за
експресно разглеждане. По съществото си същата представлявала възнаграждение, дължимо
за самостоятелна услуга, която ответникът предоставил на ищеца преди сключване на
договора, която нямала връзка с условията и параметрите на договора за кредит.
Предлаганата възможност за експресно разглеждане, не била пряко свързана с договора за
кредит, а е по повод на същия. Счита, че таксата за експресно разглеждане, както и таксата
за удължаване на падежната дата по кредита, не са пряко свързани с договора за кредит, тъй
като такъв може да съществува в правния мир и без тях, заплащането им е в резултат на
свободната воля и индивидуалното желание на ищеца, заплащането им не е задължително
условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства законодателят е извадил
разходите за подобни допълнителни услуги от общите разходи по кредита. Всички
стойности, въз основа на които се изчислява ГПР били посочени в специалните условия на
договора за кредит, като таксата за експресно разглеждане и таксата за удължаване на
падежната дата по кредита, не представляват разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 и параграф
1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което няма основание да се включват в обхвата на ГПР по чл.
19, ал. 4 ЗПК и няма основание да се подчинява на предвидените императивни изисквания за
максимално допустим размер, а исковата претенция на това основание се явява
неоснователна. Сочи, че таксата за експресно разглеждане не се отнасяла до действия,
касаещи усвояване и управление на кредита, доколкото същата се дължи за услуга, която се
изпълнява преди сключването на договора за кредит и не касае условията по предоставянето
и връщането на същия.
Противопоставя се на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй
като не били представени доказателства за реалното заплащане на размера на адвокатското
възнаграждение. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи плащането
2
на сумата от 212,24 лева за лихвi и такса за експресно разглеждане. Ответникът следва да
установи основание за получаване на сумите, а именно: сключването на валиден договор за
паричен заем, съдържащ валидна уговорка за възнаградителна лихва и други лихви и
валидна уговорка за такса за експресно разглеждане, както и техните размери.
С определение от 18.08.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за потребителски кредит № *** и анекс за допълнителна сума към
договор за потребителски кредит № ***, с посоченото от ищеца съдържание, в които е
уговорена възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане на документи, която не е
включена в ГПР, че тази такса е формулирана в Общите условия към договора.
С Протоколно определение от 10.01.2022 г. съдът е отделил като безспорно между
страните, че ищецът е заплатил на ответника по договора за кредит сума в общ размер на
1312.24 лева, от които 1100 лева – главница, 32.74 лева – лихва, 137.94 лева – такса за
допълнителни услуги, 20 лева – наказателни такси и 21.56 лева – наказателна лихва.
С изрична молба ищецът е уточнил, че претендираната от него сума в общ размер на
212.14 лева, недължимо платена по договора, включва 32.74 лева – лихва, 137.94 лева –
такса за допълнителни услуги, 20 лева – наказателни такси и 21.56 лева – наказателна лихва
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „4финанс“ ЕООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за кредит:
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно
да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за такса за експресно
разглеждане на документи, която представлявала скрита възнаградителна лихва, а и защото
самата възнаградителна лихва е нищожна, като неравноправна и противоречаща на добрите
нрава, надхвърляща трикратния размер на законната лихва съгласно практиката на ВКС,
което водело до липса на реквизитите по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за кредит от 27.06.2020г. /л.5/, представен от самия ищец, на
3
първата страни е посочен лихвеният процент по кредита, който е 40.99 % годишен лихвен
процент по заема, който е фиксиран за целия период от договора, като в този случай не е
необходимо да се посочват условия за прилагането му, доколкото такива условия няма. От
договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, а именно 20.89 лева
/разликата между общо дължимата сума 747.84 лева, отпуснатия кредит 620 лева и таксата за
експресно разглеждане 106.95 лева/, а с анекса от 05.07.2020 г., с оглед допълнителния заем,
възнаградителната лихва е нараснала на 32.74 лева /разликата между общата сума 1270,68,
отпуснатия кредит 1100 лева, двете такси за експресно разглеждане 51.88 и 106.95 лева/
Това съдържание е залегнало и в Анекса от 05.07.2020 г. /л.6/, с който е предоставена
допълнителна парична сума от 480 лева.
Всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба.
Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит такса за експресно разглежда
представляват скрита възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения
процент не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да
доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за такса за експресно разглеждане.
По отношение на довода, че не е спазено съдържанието на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото възнаградителната лихва била нищожна, същият е лишен от всякакво законово
основание. Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе си, и не
влече нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без нея, съгласно
чл.26, ал.4 ЗЗД. Законът за защита на потребителите говори за неравноправни клаузи, при
наличието на такива, само те са нищожни, а не целият договор.
Такава е логиката и на Закона за потребителския кредит, къде е регламентирано, че
при наличие на клаузи от договора, които предвиждат вземания, надхвърлящи максималния
размер на ГПР, именно тези клаузи и вземания са недействителни, а не целия договор,
видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 ЗПК.
Наред с това съдът не споделя доводът на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва
е нищожна. Същата е уговорена в договора в общ размер на 32.74 лева /основния договор и
анекса/ при лихвен процент от 40.99 % годишно и при отпусната обща главница в размер на
1100 лева и не противоречи на добрите нрави. Всеки дължи възнаграждение за услугата,
която получава, в случая отпуснатия кредит. Следва да се посочи, че уговорената
възнаградителна лихва по никакъв начин не обременява потребителя, тя е в изключително
нисък размер, съпоставено с отпуснатия кредит и срока, за който е предоставен..
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
4
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор, което да
следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че таксата за експресно разглеждане не е
включена в ГПР. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент не
противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
Предвид изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит
следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира
следното:
Видно от първата страница на договора в него е посочен годишния процент на
разходите в размер на 49.90 %, както и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 747,84 лева, респективно 1270.68 лева по анекса – включващ главница,
възнаградителна лихва и такси за експресно разглеждане. Обстоятелството дали така
посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия
по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клауза, с която се надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе
си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора такса за експресно разглеждане следва да бъде включена към общо дължимата
сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на
договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5
ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са
включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е
била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства
над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
В чл.4 от ОУ към договора, представени от ищеца, са посочени и взетите предвид
допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания формират същия.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.90 %, при положение, че в него е
включена единствено възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава
потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер на таксата за
експресно разглеждане и при настъпване на какви обстоятелства се дължи. Други вземания
по този договор няма. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на
ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на
целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
5
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Наред с горното процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/,
съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на
общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на
дължимата погасителна вноска, представен е погасителен план, обективиран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /т. 10 от ОУ/,
право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /т.9.6 от ОУ/, право
да се откаже от договора /т.5 ОУ/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна
информация е удостоверено в т.1.8 ОУ, което обстоятелство е признато от ответника с
представяне на самите ОУ, с които очевидно е запознат. Не се спори, че всяка страница от
договора е подписана от кредитополучателя, както и Общите условия по електронен път.
Видно от договора за кредит в него е инкорпориран погасителен план, посочени са
броя на вноските, как се плаща вноските – една вноска, какъв е срока за плащане. Доколкото
в договора е уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, който не се
променя е неприложима разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11, пр. последно ЗПР.
От договора може да се извлече и лихвения процент на ден /40.99 % делено на 365
дни, а именно 0.1123 % на ден/
С оглед изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Всичко изложено води до извода, че възнаградителната лихва в размер на 32.74 лева
е дължимо платена по договора, доколкото договора не е нищожен, а и самата клауза за
възнаградителна лихва също.
Следва да се прецени самостоятелно дължимостта на останалите вземания,
формиращи претенцията на ищеца.
Съдът приема, че платената от ищеца сума в размер на 137.94 лева – такса за
допълнителни услуги е недължимо платена. В чл.2, ал.2.4 от ОУ към договора и в самия
договор е предвидена такса за експресно разглеждане на документи в размер на 106.95
лева, а в Анекса в размер на 51.88 лева. Посочената клауза съдът счита за нищожна поради
противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й е необосновано висок и не е
еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Опциите при сключване на договора
за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при
разглеждане на заявката и получаване на становище до 15 минути след подаване на
предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса
Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни.
6
Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок заемателят е
принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса е уговорена в договора, едва
след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се
задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде
платена. Таксата е във фиксиран размер. Липсва каквато и да е еквивалентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя. Таксата е по-голяма от възнаграждението,
което кредитодателят получава за предоставения кредит. С оглед изложеното съдът намира,
че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както и с нея се цели
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена
конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който
привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели
реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което е нищожна. Също така
уговарянето на такава такса е в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК, доколкото същата по своя
характер представлява услуга по предоставяне и усвояване на кредита.
Предвид което искът за тази сума ще се уважи.
Ответникът не доказа основание, на което са начислени сумата в размер на 20 лева –
наказателни такси и сумата от 21.56 лева – наказателна лихва, въпреки разпределената му за
това доказателствена тежест. Не се установи за какво са начислени тези такси и лихви,
предвид което искът и за тях ще се уважи, доколкото не се установи да са дължимо платени.
С оглед изложеното съдът намира, че предявения иск следва да се уважи за сума в общ
размер на 179.50 лева, от които 137.94 лева – такса за допълнителни услуги, 20 лева –
наказателни такси и 21.56 лева – наказателна лихва, а за горницата над уважения размер до
пълния предявен такъв от 212.24 лева или за сума от 32.74 лева – възнаградителна лихва
искът като неоснователен ще се отхвърли.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като доказа
такива в размер на 50 лева – платена държавна такса, от която ще се присъди сума в размер
на 42.28 лева, съразмерно с уважената част от претенцията..
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно
който му е предоставена безплатна правна помощ от адв. И.С..
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в
изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и настоящия случай, която
хипотеза не е опровергана от ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение
за адв. С. в размер на 300 лева, от която ще се присъди сума в размер на 254 лева,
съразмерно с уважената част от претенцията.
Възражението за прекомерност на адвокатското възражение на ищеца, направено от
ответника в отговора на исковата молба е неоснователно, доколкото възнаграждението е
определено съобразно предвидения в Наредбата минимум.
7
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет.2, ДА ЗАПЛАТИ НА Е. Г. Г., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата в размер на 179.50 лева – получена без основание по договор за
потребителски кредит № *** и анекс за допълнителна сума от 05.07.2020 г. към договора, от
които 137.94 лева – такса за допълнителни услуги, 20 лева – наказателни такси и 21.56 лева
– наказателна лихва, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер от 179.50
лева до пълния предявен такъв от 212.24 лева, а именно за сума от 32.74 лева –
възнаградителна лихва
ОСЪЖДА „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА Е. Г. Г., ЕГН **********
сумата в размер на 42.28 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Никола Габровски“ № 79, ет.2 ДА ЗАПЛАТИ НА адв. И.Т.С., с личен №
***, вписана в АК - Пловдив сумата в размер на 254 лева – адвокатско възнаграждение по
чл.38 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8