№ 3621
гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20241110151376 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от В. С. А., с която
са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 от ЗЗД
във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу /фирма/ за връщане на
сума в размер на 299,53 лв., представляваща сбор от недължимо платени такси въз основа на
нищожни клаузи от договор за потребителски кредит № OL00074734/02.02.2023 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит от разстояние № OL00074734/02.02.2023 г., по силата на който на ищеца била
предоставена сумата от 500,00 лева срещу задължението да върне същата сума при лихвен
процент в размер на 0,00 % и ГПР 0,00 %. Ищецът навежда твърдения, че кредитодателят
наложил на потребителя заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 209,53
лева. Навежда твърдения за нищожност на клаузата по договора, сключена в противоречие с
добрите нрави и неспазване на нормите на ЗПК и ЗЗП. Моли съда да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит, както и да осъди
ответника да му заплати сумата от 299,53 лв. като недължимо платена по договор за
потребителски кредит № OL00074734/02.02.2023 г., ведно със законната лихва от 29.08.2024
г. до окончателното плащане на вземането. Претендира деловодни разноски и адвокатско
възнаграждение.
Ответникът оспорва предявените искове като недопустими поради на липса правен
интерес. Навежда твърдения, че ищецът не сочи защитим чрез установителен иск по чл. 26,
ал.1, пр.3 ЗЗД правен интерес. Навежда твърдения, че искът за установяване на нищожност
на клаузи от сключения и прекратен с плащане ИДК № OL00074734 е недопустим. Твърди
още, че таксата за експресно разглеждане не е задължителна, а опционална и не следва да
бъде включена в ГПР. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете и да
присъди сторените в производството разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са допустими поради наличието на правен интерес от ищеца с
1
оглед твърденията му за нищожност на клаузи в потребителски договор и за извършени от
него недължими плащания на основание тези клаузи, поради което следва да бъдат
разгледани в настоящото производство, доколкото се касае за правоотношение между
кредитор и потребител по договор за заем, където намират приложение разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове
с правно основание чл. 26 от ЗЗД във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД в тежест на ищеца по иска за неоснователно обогатяване при условията на пълно и
главно доказване е да докаже следните предпоставки: обедняване на ищеца със заплащането
на сумата в размер на 299,53 лв., платена по договор за потребителски кредит № №
OL00074734/02.02.2023 г., представляваща такса за експресно разглеждане, начислена въз
основа на оспорения договор; обогатяване на ответника с получаването на сумата в размер
на 299,53 лв.; че договорът за паричен заем е нищожен, както и следва да докаже
изискуемост на вземането, т.е. моментът на даването/получаването на сумата.
Ответникът следва да установи, че я е получил на валидно правно основание.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже твърдяното плащане на процесната сума и получаването й от ответника, както и
размера на този иск.
В тежест на ответника е да докаже наличие на валидно правоотношение, което
обуславя имущественото разместване, евентуално - плащане.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отделил като
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по силата на процесния
договор за паричен кредит от 02.02.2023 г. между страните е възникнало облигационно
правоотношение. От представения по делото договор за потребителски кредит №
OL00074734/02.02.2023 г. се установява, че на ищеца е отпуснат кредит в размер на 500 лв.,
платим изцяло на 19.03.2023 г., без да се начислява лихва или други разходи, включени в
ГПР. Не се спори между страните, че дружеството е предоставило на ответника тази сума в
рамките на уговорения кредит. Съдът приема, че сключеният договор по правната си
същност е такъв за заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно т.5. от първата страница на договора във вр. с т. 2.5. от него ищецът е
задължен да заплати на кредитора такса за експресно разглеждане в размер на 209,53 лв.,
която е включена в погасителния план, и се дължи заедно с главницата на падежа. От
представеното платежно нареждане се установява, че тази такса е била платена изцяло от
ищеца заедно с главницата на 04.04.2023 г.
Между страните не се спори, че срокът на кредита е бил удължен с 15 дни, т.е. – до
04.04.2023 г., като на основание чл. 8 от договора и Тарифата на кредитора,
кредитополучателят е дължал такса за това в размер на 18% от главницата или 90 лв. От
приложеното към делото платежно нареждане се установява, че тази такса е заплатена от
ищеца на 19.03.2023 г.
По действителността на таксата за експресно разглеждане:
Съгласно т. 2.2 от договора, таксата за бързо разглеждане дава възможност искането за
кредит да се разгледа от кредитора в срок от 20 минути вместо обичайните 20 работни дни.
Така уговорена, таксата касае преддоговорно поведение на кредитора, което е свързано с
евентуално бъдещо усвояване на определена парична сума, предоставена на
кредитополучателя.
Съдът счита, че по своята правна същност таксата за експресно разглеждане
представлява скрито оскъпяване на кредита по следните съпбражения:
На първо място съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а
2
в ал. 2 на същия член е регламентирано, че той не може да изисква заплащане на такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Това са присъщи на кредитора
дейности и налагането на такси за извършването им противоречи на основния принцип на
гражданския оборот за добросъвестност и почтеност. Имайки предвид, че част от бизнес
модела на финансовите институции, предоставящи малки кредити, е именно бързото
одобрение и изплащане на сумите, то в случая експресното разглеждане на заявката за
сключване на договор представлява дейност, свързана с усвояването и управлението на
кредита и не може да бъде допълнително таксувана от кредитора. Следователно налагането
на процесната такса е в пряко противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Дори да се приеме, че подобна такса би била по принцип допустима, по настоящото
дело не се твърди и не се установява тя да се е формирала от конкретни дейности и разходи,
сторени от кредитора за предоставянето на услуга. Касае се за начисляване на фиксирана
сума в необосновано висок размер, която е независима от стойността на евентуално сторени
от кредитора разноски. Тъй като тази такса не се дължи за самостоятелна услуга,
предоставена на потребителя, не може да се приеме, че тя е опционална, а всъщност
представлява задължителен разход за него. В този смисъл е очевидно заобикалянето на
закона и по-конкретно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, съгласно която в годишния процент на
разходите следва да се включат всички преки и косвени разходи по кредита – настоящи и
бъдещи, в т.ч. лихви, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. Посочената такса
представлява пряк и задължителен разход по кредита, като той може да се оприличи на
лихва, защото осигурява своеобразно възнаграждение в полза на кредитора за ползването на
средствата.
Ето защо се налага извода, че с невключването на посочената такса в ГПР,
заемодателят е използвал нелоялна и подвеждаща търговска практика и е извършил
заобикаляне на закона.
Относно таксата за удължаване на срока на кредита:
По отношение на таксата за удължаване на падежа съдът също намира, че тя
представлява средство за скрито увеличаване на цената на кредита, тъй като по своята
същност тя представлява неустойка за забава. Уговарянето на подобна неустойка пряко
противоречи на чл. 33 от ЗПК, съгласно който освен законна лихва за забава върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, кредиторът няма право на друго
обезщетение. По този начин кредиторът си набавя допълнителни плащания извън
предвиденото в закона обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Дори да се приеме, че промяната на първоначално уговорения срок за изпълнение на
задължението по кредита обосновава изискването на такса от кредитора, то нейният размер
– 18% от главницата за срок от 15 дни, се явява прекомерен и явно несъобразен с принципа
на добросъвестност. Освен това, щом тази такса има за цел да бъде допълнителен разход по
кредита, като такъв тя трябва да се включи в годишния процент на разходите, което в случая
не е направено.
С оглед гореизложните констатации, настоящият съдебен състав намира, че така
предвидените такси, предмет на разглеждане в производството, противоречат на
нормативното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно 57,1%
за 2023 г., когато е сключен договорът. Видно от договора, ГПР е уговорен в размер на 0%,
без да са включени допълнителните две такси, като размерът на таксата за бързо
разглеждане е 209,53 лева /т.5 и т.2.5. от договора/, а на таксата за удължаване на срока на
кредита - 90 лв. /Тарифа на кредитора, вр. чл. 8/. Сборът от двете такси е в размер на 299,53
лева при срок на договора от 2 месеца, следователно процентът на разходите за тези два
месеца е 59,9%. Изчислен на годишна база ГПР надхвърля 300% - много над императивно
3
предвидения максимален размер съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че таксата за бързо разглеждане и таксата за
удължаване на срока на договора са нищожни като противоречащи на закона, като
същевременно противоречат и на добрите нрави, доколкото срещу тях кредитополучателят
не получава никакво конкретно благо. Потребителят следва да заплати такси с неясна
насрещна престация, които по същността си представляват неустойка и лихва, и няма
доказателства той да е разполагал с каквато и да е възможност да повлияе върху тяхното
съдържание. Не е ясно и какъв е начинът за определяне на размера им. С така уговорените
такси се постига увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем, като
с тях се цели заобикаляне на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това
клаузите са нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като не се твърди и не се доказва от
ответника да са уговорени индивидуално.
Изложеното дава основание на съда да приеме, че осъдителната претенция по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД се явява основателна, тъй като ищецът доказа наличието на имуществено
разместване между страните, включително, че не е бил налице годен юридически факт за
възникване на правото на парично вземане на ответника по т.2.5. и чл. 8 от договора. Тъй
като клаузите, по които е престирал ищецът, са недействителни, платеното от него въз
основа на тях подлежи на връщане.
Търсеното парично задължение е дължимо и изискуемо и като законна последица от
това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на подаване на исковата молба
- 29.08.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да
заплати на ищеца сторените деловодни разноски за сумата от 108 лв. - платена държавна
такса, а на осн. чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2 от ЗА на адвокат П.П., оказал безплатна правна
помощ - сумата от 400 лв. за възнаграждение, което съдът определи на осн. чл. 7, ал.2, т.1 от
Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа и като съобрази разясненията с
Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно
кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от В. С. А., с ЕГН: **********, с адрес:
/адрес/, срещу /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, на клаузата на т.2.5 и на клаузата на чл. 8, ал. 1 и 2 от
договор за потребителски кредит от разстояние № OL00074734/02.02.2023 г.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ да
заплати на В. С. А., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата 299,53 лв., представляваща сбор от сумата 209,53 лв. – такса експресно разглеждане
по т. 2.5. от договор за потребителски кредит от разстояние № OL00074734/02.02.2023 г. и 90
лв. – такса за удължаване на срока за погасяване на кредита по чл. 8 от договор за
потребителски кредит от разстояние № OL00074734/02.02.2023, като платена при начална
липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.08.2024 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ да
4
заплати на В. С. А., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата 108 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ да
заплати на адвокат П.С.П. – САК, ЕИК ********* на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от
ЗА, сумата 400 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5